Димитър Атанасов: Случаят Крайстчърч – балканските национализми продължават да взимат жертви

 

Изглежда, че българският национализъм получи поредно престижно признание – Шипка, Плевен, Дряновския манастир, Булаир и Шаркьой съучастваха в едно масово убийство. Говоренето за историята в травматичен модус е споделена стратегия за мобилизация. Този дискурс създава комшйиски вражди, които прескачат граници и континенти благодарение на глобалните комуникации. Имената на политици, учени и общественици се оказват едно до друго – поддържат сговора около езика на омразата, който взима поредните си жертви. Дали ще продължим да вярваме назад (по Ницше), възпроизвеждайки с телешко преклонение думите на академичните авторитети на Людмилието, осигурявайки им пожизнени властови позиции, които след това ще наследят техните ученици, търкалящи същите овехтели реторики, буквално пропити с кръв, или ще заложим на отговорността на пишещия, зависи изцяло от нас. Дали военните маршове ще останат елемент от музикалния вкус или ще продължат да генерират травмирани идентичности в съюз с болезнено чувствителните историографии на Балканите – изборът е наш. Дали историята ще тресе настоящето като 220 волта ток или ще се превърне в опит на обществото и ресурс за забавни възстановки – решението зависи най-вече от волята на интелектуалците, които продължават да трупат дългове на и без друго предългата си сметка към обществото.

 

Встъпление

 

Светът е все по-свързан, информацията тече от всички посоки и навсякъде. Глобалната медия интернет дава достъп на всекиго до информация от всякакъв порядък с различна степен на достоверност. Изобретен е софтуер, чрез който дори при централизиран контрол върху съдържанието, известен като интернет цензура, желаещият би могъл да се добере до търсеното. Последното важи още повече за снабдяване със стоки, забранени от закона. Има места в интернет, където свободно се продават оръжия, макар да не е написано директно. Изобретяването на 3D печата и постепенното поевтиняването на оборудването за него представляват допълнителен тласък в тази насока.

 

Робство и геноцид: мюсюлманите – вън от Европа!

 

Навярно някой би попитал каква е връзката на глобализацията, пътуването като все по-лесно постижимо, интернет и нелегалната търговия, с агресията и национализма.

Той уби 49 души. Докато пиша този текст, числото набъбна до 50. Беше вдъхновен от идеята да изгони мюсюлманите в Азия. Там, където според популярното клише им е мястото. Той едва ли владее български език. Или сръбски. Или друг език на балканска страна, посетена от него с цел запознаване с антиосмански топоси за вдъхновение.

Да, той кацна в София и престоя в България от 9-и до 15-и ноември 2018 г. Отправи се към Велико Търново. Мястото, травматично свързано с края на средновековната българска държавност. Там, където започва „турското робство“  и където парадигмата на национализма до днес е норма в университетското преподаване и научните изследвания. Според проф. Пламен Павлов – емблема на медиевистиката, университетски преподавател и публична фигура, водещ на гледано телевизионно предаване с исторически профил – само няколко месеца преди посещението на новозеландския атентатор в интервю за агенция „Фокус“ убедено настоява на „геноцидната същност на Османската империя“[1]. Цитираното изказване далеч не е единствено – то е характеристика не само на търновската историческа школа, а на цяла една национална историография, която с незначителни изключения възпроизвежда болезнения разказ в ключа „пет века ни клаха“ повече от един век, смесвайки съзнателно история и литературна фикция, емоционалност и разум, научно, популярно, ненаучно и антинаучно, логика и откровена пропаганда.

Фигурата на геноцид над българите по времето на османското владичество е често използвано средство от ръководителя на партия „Атака“ Волен Сидеров. В речите му империята някога и републиканска Турция днес не се различават, ето защо той говори за „второ турско робство“, без това да му се струва проблематично[2]. Комшиите оттатък югоизточната ни граница нямат място в Европейския съюз – прибавя още той, а един от решителните му аргументи е фактът, че ако бъдат приети, те щели да заложат на ударно разпространение на исляма чрез строеж на джамии там, където няма мюсюлмани. Реторика, която се приближава на нездраво разстояние до фигурата на „потурчванията“ и формите на агресия, които националистите си представят като съпътстващи тези актове. Заключението на Сидеров е, че „ще бъдем завладени“ –сюжет, който изисква навременна съпротива, за да не бъде повторен сценарият от безславния край на средновековните български държави.

Пропъждането на мюсюлманите в Азия и създаването на бариери пред проникването им на Стария континент е едно от ключовите послания на манифеста на Брентън Тарант.

Остава въпросът за източниците на тази нагласа.

Концептуалната рамка на „насилствените помюсюлманчвания“ е доминираща изследвания като многотомната „История на България“, издание на Българската академия  на науките, обобщения наратив със заглавие „Българското възраждане“ на Николай Генчев, смятан със спорни основания за методологически авангард по времето на късния социализъм. В съвременната българска публичност все още  се говори убедено за „потурчване на българи“.

Същата идеология е в основата на разказването на падането на българските държави под османска власт в „История на средновековна България“[3] с автори академикът Васил Гюзелев и неговият ученик Иван Божилов. Разказът за последната четвърт на XIV век е написан от Божилов – един от смятаните за новатори в изследването на Средните векове, специализирал в Париж, личен познат на академични икони като Жак льо Гоф, Андре Гийу, Пол Льомерл и др., при които през 70-те години на ХХ век се утвърждава като едно от европейските лица на българската историческа наука. В неговия текст традицията на възторжено-монументалната стилистика е продължена. Реторическата тоналност е нарочно приповдигната, а на места достига до консервативен, националистически бас с архаична суперфикция, сякаш въвеждаща читателя в настроението на юбилейните чествания с ясни референции към 1981 г. и 1300-годишнината на българската държавност.

 

Болезнената митомания: влиянието на Божидар Димитров

 

След старата българска столица, обвързана травматично с разказа за падането под властта на Баязит, Брентън Тарант продължи към Шипка – място на памет, говорещо с граматиката на класическия национализъм. В разказа за шипченските боеве се чуват двете основни модалности на национално базирания есенциализъм: травмата от „робството“ и съпротивата срещу него, кулминирала във всеобщото „юначество“ на българските опълченци. Разказ, който доказва в логиката на Вазов, че свободата не ни е дар, а заслужен факт, резултат от вековно страдание и всенароден бунт, довел до демонтажа на непоносимата робия.

В своя бестселър „12 мита в българската история“[4] Б. Димитров поглежда и към дебата „робство срещу владичество“ – десетият исторически сюжет е посветен тъкмо на него[5]. Изложението е любопитно и с това, че български учен, изживяващ се като господар на познанието за миналото, отказва да заема категорична позиция, обявявайки дискусията за безсмислена: и двете страни имат своите доводи, а „истинският въпрос“ не е в термина, а в съдържанието му. Както самият той заявява, съществено е как са живели българите, а в неговата логика те са съществували трудно:

 

Но най-страшното бе демографската катастрофа. В средата на XIV век българският народ бе между най-големите европейски народи — според изчисленията на проф. Христо Гандев — 1,5 млн. души. Толкова бяха и немците, и французите, а англичаните бяха с 400 000 по-малко. Сега тези народи са по 60–80 милиона души без колонистите, изпратени в Америка, Австралия и Африка. Ние пряко сили с диаспората в близката чужбина сме 10–12 милиона души.

Лишен от държавните лостове за въздействие върху демографското си състояние, българският народ загуби десетки милиони души.

 

Според Димитров, тогава директор на Националния исторически музей, по всичко личи, че – първо – през Късното средновековие можем да говорим за „български народ“. Понятие, което превръща конкретни насилствени актове на Османската империя по време на завоеванието и след него, случили се на конкретни места и по определени поводи, в проблем на цялото въображаемо цяло, назовано с този термин. По силата на същата логика историческият сюжет се превръща в културна травма: случило се е отдавна, но днешното ни живеене е така враснало в миналото, че ние дори в началото на XXI век продължаваме да страдаме от него. „Пет века ни клаха“, затова днес сме толкоз малко. И толкоз малки – следва да подразберем. В сметката са включени не само „турците“ – османци, осъвременени до днешния ден, за да паснат на схемата на национализма, но и всички комшии, които са посърбили, погърчили, порумънчили, поукраинчили и русифицирали големи маси българи. И всичко това – поради пагубната роля на Османската империя, която оставила българите без онази необходима мощ, която дават собствените „народностни“ институции. „Турската национална държава бе зачената в реки от чужда кръв, така както и Османската империя.“ – разликата между двете е само в името, а насилието като родителна характеристика бележи и двете толкова дълбоко, че никой няма право да поставя под въпрос твърдението за пет века човешка касапница.

„Най-тежко е било положението на селяните“, „тежко е било положението и на градското население“ – всички потенциални жертви са били тежко измъчвани, подложени на „чудовищна дискриминация“. Фигура, която още веднъж вкоравява извода за Османската империя като цивилизационен натрапник, заради когото „изоставаме фатално от технологиите, от образованието и културата“ – в режим „ние“, защото национализмът обговаря случилото се преди хилядолетия и това вчера от свидетелска позиция, тъй като само по този начин миналото и настоящето се единяват в мистичната тъкан на нацията, в чиято актуалност е утаен „народният дух“ в цялата си пълнота.

Ето защо „при Освобождението в 1878 г. бяхме само два милиона и този факт ни изхвърли като нация и държава от възможността сами да определяме бъдещето си. Тъжно е, но жестоката реалност и на съвремието е, че малките нации са обекти, а не субекти на историята.“.

Накрая на разказа си за османските векове в българската история митът е развенчан така: епохата „си има едно точно име – катастрофа за българския народ и държава.“ (акцентът е на Б. Д.). Ако някой все още се съмнява, че петте века османско владичество са малоценни или напълно лишен от стойност период, ако все още изследователи дръзват да градят за него разказ, в който апокалиптичната тоналност е смекчена, ако някой съвършено необосновано опита да представи животът на териториите на някогашните български държави като нормално ежедневие, което слабо се различава от това на средновековния селянин под властта на Михаил Шишман или Мануил Палеолог, то нека се знае, че всъщност това е митът, който трябва да бъде не просто оборен, а разрушен на съставни части така, че никой повече да не смее дори да допусне в рамките на мисловен експеримент, че става дума за идеологически наратив, предназначен в края на деветнадесетото столетие да очертае ясна разграничителна линия и да постави новото начало на самостоятелната българска държавност, инициирайки нова новата нация с новоизкована история, в която близкото минало е тъмно, обезначено, лишено от престиж до възможния предел.

Този реторически похват беше активиран и при прехода от тоталитарна държава към отворено общество, сиреч националистическото отхвърляне на османското отминало време не е нито специфично българско или балканско изобретение, нито уникално явление, а добре познат елемент от технологията на изграждане на нов политически проект. В политически коректните разкази на Прокопий Кесарийски – придворният историк на Юстиниан Велики (527-565 г.) времето също започва от неговия патрон, а това дава основание на редица учени да смятат тъкмо този владетел за първият не-римски, а ромейски император. Пада ми на очи и замисъла на Наполеон, който дори въвежда нов календар, настоявайки по този начин, че времето преди него е било бледа и беззнакова подготовка на величавото му възшествие.

Осем години след публикацията на първото издание на „12 мита за българската история“ в същия смислов ключ за османската власт на Балканите се изказва и Евгений Гиндев, представен като „експерт в областта на геополитиката“[6]. Съвпаденията между написаното в книгата на Божидар Димитров и споделеното от неговия последовател-геополитик на места достигат до цитатна точност: пет вековното владичество е определено като „катастрофа“, възприета е и изчислителната матрица, според която би следвало, ако не беше целият терор, на който е бил подхвърлен българският народ, бройката му днес да бъде в пъти по-голяма.

Не е пропуснато и друго клише от националистическия разказ за българското – този за „исконните (sic!) територии“. Става дума за банално познатия конфликт между имагинерния обхват на България от Сан-стефанския предварителен мирен договор и политическата карта на Княжество България, утвърдена в Берлин на мирната конференция от лятото на 1878 г. Добавен е още един съществен щрих – историческата вина на Османската империя се оказва източник на огромни ползи за Великите сили, които ненапразно подпират пропадащата източна деспотия по всякакви начини, в това число и с оръжие: отново твърдение, което активира спонтанно-емоционално отхвърляне на европейското с довода, че те трябва да бъдат привидени като съучастници в изтреблението на българския народ.

Следователно, прогонването на „турците“ оттатък Босфора изглежда ход, който възстановява историческата правда и възвръща балканските народи – вече в национални държави – в коловозите на историята, след като са били принудително дерайлирани за почти пет столетия. Заключение, което Брентън Тарант повтаря многократно в своя манифест, достигайки до него по правата логика на национализма още на първите страници от изложението си.

В свое интервю от 27.01.2016 г. поливалентният историк Божидар Димитров прави съвсем очакваното заключение, че легитимният термин не е нито „владичество“, нито „робство“. Започвайки отново от натовареното със силно емоционално отрицание понятие за „османско присъствие“, той залага на ново буквено съчетание, чийто смислов заряд напълно съвпада в този на „робството“. Препратката тук е типична за поп-културните стратегии за комерсиален успех, на които Димитров беше така близък – в оборот е въведена привидно нова идея, активираща семантичните рамки[7] на вече утвърден образец като романа „Под игото“. Текстът на Иван Вазов е споменат, а авторитетът, който носи, е предаден на съвременното изложение – факт, привидян и в самоприсвоената позиция на интервюирания като бранител на автентичността на литературното наследство от псевдореформатори, желаещи да сменят името му като неприемливо спрямо съвременните либерални стандарти. Буря в чаша вода, силно сходна с тази с въвеждането на „присъствието“ като официално назоваване на османския период – нито някога е имало подобни намерения, нито сюжет като този би могъл да бъде повече от класически страхообразувателен механизъм с цел запазване на висока положеност в обществената стълбица.

Историкът Стефан Дечев основателно заявява, че Божидар Димитров и институционалните създатели на разказ за миналото от университети и академии действат в един и същи смислов ключ, доколкото до днес историческата наука не успява да разреши противоречието между експертност и „родолюбие“[8].

 

Национализмът, изговарян в институционално качество, и Тарант

 

Следващата спирка на новозеландския терорист е Плевен. Там той посетил мемориала, посветен на битката за плевенската крепост по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), за да се запознае от още една гледна точка с „азиатското варварство“ и пълната неуместност на исляма в Европа. Тъкмо на този език говори местният музей – институция, която инак би следвало да нормализира разказа за миналото до обществено приемлива и общополезна форма, от чиято официална версия всички интерпретации, които биха могли да породят омраза, са дисквалифицирани. Музейният наратив би следвало да представя миналото зад витрината на обществения консенсус, заговорено на езика на безрисковото. Историята в Плевен никак не е обезопасена. В духа на национализма тя продължава да хапе. До кръв и оттатък. Сред жертвите ѝ се оказва и гражданинът на далечна Нова Зеландия, а след това – още най-малко петдесет души.

Изцяло в националистическата матрица, промотирана от традиционната историопис, се проявява и Красимир Каракачанов – също историк по образование и агент на репресивния апарат на комунистическата държава[9]. Неговата версия гласи така: „Няма сериозен български историк, който да оспорва турската власт, която е унищожила българската култура. Имало е робство, не присъствие“. „В науката няма спор по въпроса за турско робство.“ – допълва той в типично тоталитарен стил[10].  По всичко личи, че в неговите разбирания академичното познание все още е обект на политически поръчки – по начина, по който това е било обичайна практика по времето на късния социализъм, когато той се формира като личност и професионалист.

Разбираемо: владичеството отново не е османско, а „турско“ – травмата трябва да бъде приближена максимално до съвремието, за да засегне максимален брой читатели. Обект на атака е директно професионалният етос на историка: докато Божидар Димитров с известна условност допуска употребата както на „робство“, така и на конкурентни термини, умишлено заличавайки парадигмалните различия между тях, изключвайки от палитрата възможности само „присъствието“, тъй като тази стратегия му носи пазарен успех и сред широк кръг купувачи на книгите му, то агент Иван не се колебае в настояването си, че учените, които не спазват низпосланата от висотата на неговия политически пост тълкувателна рамка, или не са сериозни, или не са историци.

Превръщането на националистическата реч в интерпретативна норма относно историята на България, подкрепяна от Министерския съвет и Народното събрание, е факт от последното десетилетие, който няма как да не буди тревога. Ако появата на подобни идеи в книжни издания дава поле за избор, доколкото на пазара винаги се намират и четива, които служат като идейна противотежест на омразата, то в политическия дебат с цел запазване на управленската коалиция изглежда, че Каракачанов и групировката му е получила свобода да узурпира всички процедури по разбиране, разясняване и разпространение на официални исторически знания в съгласие с онази платформа, която би довела повече гласоподаватели в тяхна полза до изборните урни в деня на вота.

Спазвайки тона, зададен от търновския професор Пламен Павлов, през 2016 г. председателят на ВМРО и вицепремиер предлага 17-и май да бъде прогласен за ден за отбелязване на геноцида срещу българите по време на османското робство[11]. Самопровъзгласилият се за патриот настоява, че „целият тогавашен народ е или избит, или изселен. Факт е, че има поголовни кланета. Факт е, че има отвличани хиляди жени и деца, които са потурчвани (акцентът е на автора на интервюто – Ванина Недкова). Това са безспорни факти, а накрая ще си говорим за османското наследство и добри отношения“.

От така предложения разказ разбираме няколко важни детайла. Първо: след като всички българи са изтребени или прогонени, то би следвало територията на днешна България да е останала без население, а тази демографска празнина да е попълнена с всякога омразните „турци“. Излиза, че днешните българи в най-добрия случай сме наследници на малцинството прибрали се в родните си места след като епохата на масовите изселвания е приключила – факт, в чиято сигурност също следва да се усъмним. Второ: дори и да се поддадем на заблудата, че тук-таме е останал някой добре укрил се българин, то той няма как да се спаси и да не бъде „потурчен“. И този сюжет води към извода, че в стремежа си да представи колкото може по-убедителен образ на наистина нетърпимо робство, чието друго име е непрекъснатото насилие, К. Каракачанов надминава дозата, допустима от неговата собствена наративна стратегия.

Обяснение по случая дава и министърът на образованието. Въпреки принадлежността си към академичните среди, проф. Тодор Танев разкрива без излишни заобиколки отговорността на традиционните средища за създаване на исторически разказ, на които обществото плаща, за да изпълняват тази функция: „Чакахме от БАН да ни се даде научно виждане по въпроса, но това не стана.“[12] Вината си Академията би могла да сподели с останалите центрове на исторически знания, сред които челно място заемат държавните университети, чиито представители са учени като Васил Гюзелев, покойният Николай Генчев, Пламен Павлов, Георги Николов, Пламен Митев и много други. В участието си по телефона в предаването „Лице в лице“ по бТВ министърът, вече в оставка, сам прави съществената добавка – сред институциите, от които е очаквано становище повече от 5 години, са и университетите, в които работят значим дял от компетентните, професионално впрегнати в създаването на историята за научна и масова консумация[13].

Представителите на репресивната машинария на социализма вкупом удържат позициите си чрез изковаване на медийни плашила, а сред най-употребяваните е опасността от Турция в Европейския съюз. През 2010 г. водената от Красимир Каракачанов политическа партия начена кампания в тази насока, а през месец май същият беше гост на предаването „Панорама“ по БНТ1 по този повод. „българската национална политика и европейският интерес изисква Турция далеч преди да влезе в Европейския съюз да бъде готова и да изпълнява тези критерии и да реши проблема със своите съседи“[14]

 

Брентън Тарант и Васил Гюзелев: мюсюлманите като „другото“ на Европа

 

Интуицията, че пътуването на Тарант из България и Балканите не е невинна туристическа обиколка, основана на повърхностно запознаване с местната реалност от източници от типа на Wikipedia, изглежда обоснована. Както в самото начало на 1870-те Хайнрих Шлиман търси Троя с „Илиада“ в ръце, така и новозеландският масов убиец обикаля региона, използвайки за гид местните травмирани историографии, ползвайки на моменти техните екстремни версии.

Няколко дни след 80-тата си годишнина казаният академик В. Гюзелев дава интервю за вестник „Труд“[15], в което с наукообразна реч и исторически референции обяснява, че миграциите на население днес се „различават коренно“ от тези през средновековието, защото тогава Европа е била силна благодарение на българите – през 732 г. ислямът „пробил“ при Поатие, арабите опитали неколкократно да завладеят Константинопол, но именно войските на хан Тервел били тези, които запазили Стария континент от заплахата на мюсюлманите. Съждение, зад което прозира ударна доза безсолен национализъм, видимо осмислен като алтернатива на социалистическия интернационализъм, белязал голяма част от кариерата на академика-историк.

Според него днешните мигранти трудно се адаптират към ценностите на Европа. За негативен пример служи Франция: „французите с отворени обятия предоставиха път и място на заселниците от Северноафриканските държави, бивши френски колонии, надявайки се, че те могат да ги приобщят“. За него е съвършено очевидно, че „нещата не са се развили добре“, а е налице и „краен ислям“. Не е пропуснато и универсалното медийно плашило – това на „Турция“, за която са направени неколкократни намеци, че е опасен съсед, имащ стремежи към намеса в българските работи. В тази логика е и призивът към „директни и откровени докрай отношения“ с комшиите от Югоизток – явно на азиатското коварство трябва да се противостои чрез нещо от регистъра на „традиционните български ценности“.

По всичко личи, че българите са първите европейци – те съхраняват Стария континент от заплахата на исляма, която застига част от Иберийския полуостров. Откровената ретроградност в смисъла на Ницше от „Залезът на боговете“[16] е превърната в норма – ненапразно за заглавие е избрана формула, според която „Европейската християнска крепост е в опасност“. Първо – крепостното строителство е метафора от историческия речник, която задава смисъла на затвореност, заключеност, непропускливост: укреплението е оградено от дебели стени, вътре се прониква трудно и с военни средства. Крепостите се бранят – допускане, което се чете на „опасността“, чиято картина се прожектира на фона на националното, допълвайки по този начин националистическия лозунг „Отечеството е в опасност“. Популярна фигура, особено обикната от групата агенти на бившите репресивни служби на тоталитарната държава, които чрез съзнателно образуване на страх като стратегия за мобилизация около лесно смилаемите рецепти на площадния национализъм.

В друго свое интервю историкът-националист легитимира по още един начин, обичаен за изповядваната от него идеология, фигурата на историческата вина. Според него „нашият народ“ е „жизнеспособен“ и „успява да преодолее своите тежки моменти в историята, за да достигне до нашето съвремие“[17]. Народът и съвремието са интимно присвоени като „наши“ по един и същи начин, а народното е представено като неизменно – така, както го мисли Хердер преди повече от два века. Колективът е описан в термините на жизнеността – понятиен апарат от реда на биологията, който навлиза в конфликтната зона на крайно десните идеологии, заставайки твърде близо до расово-същностните теории, от които Тарант е бил така силно повлиян.

В същия концептуален ключ осмисля историческите корени на националното и Георги Николов, настоящ заместник-декан на Историческия факултет на Софийския университет и признат за любим ученик на Васил Гюзелев. В последните си медийни изяви доцентът, представител на водещото звено за създаване и академично преподаване на исторически разказ у нас, заявява, че: „нашите прадеди се смятаха за потомци на онази държава и народ, които в края на ХІV в. попаднаха под чужда власт. Днешната наша държава като обществено-политически организъм е стъпила върху тази повече от 13-вековна история, независимо дали това се харесва на някого.“[18]. Прародителите, макар и съвършено непознати и загубени в мъглата на ужасно далечни времена, са наречени „наши“ – така, сякаш става дума за чичовци и дядовци, с които роднинското задължение повелява да общуваме, а стратегията за самосъхранение – да познаваме достатъчно добре. Присъства и метафоричната заемка от естествено-научния терминологичен кръг – държавата не е организация, форма на съжителство, а „организъм“. Реторика, която представя политическото обединение не като резултат от културна дейност, като човешко изобретение, а като явление от рода на натурата, което е неизбежно, подобно на дъжда, снега, вятъра и течението на реката. Неправдата, сторена някога, става съвременно явление – органичното тяло на нацията продължава да живее, то продължава да пази спомени за случилото се. Раните по снагата на колективния организъм и белезите от претърпените щети са видими – така, както можем да видим историята на детските си игри и нараняванията от тях по следите върху лакти и колене, спомняйки си някогашните страдания, сякаш бяха днес.

Същата метафизична континуалност се открива и в следващата статия на автора, този път публикувана на сайта на вестник „24 часа“: „Повече от 1300 години България, българската държава е била народ и отечество.“[19]. Освен вече навичното насаждане на вина към комшиите, така присъщо на социалистическия режим след завоя му към национализъм около средата на 1960-те, текстът все пак дава и минимална надежда на читателя – изданието вече не е свързано с политическа партия, възглавявана от агент на ДС и опитваща всячески да монополизира усещането за патриотизъм, превръщайки го в служебен банкомат за лични цели.

Стратегиите за разказване на историята на България в националистически картини, така обикната от люде като Георги Марков, Васил Гюзелев, Георги Николов, Божидар Димитров, Красимир Каракачанов, Иван Гранитски и др., замислена като средство за стимулиране на търговски начинания, домогване до постове и удържане на привилегии, най-често проследими до епохата на Людмила Живкова, повечето от тях – обединени и от социалната мрежа, наречена Държавна сигурност, не дават никакви сигнали, че проумяват мащабите на заряда, заложен чрез възвръщането на романтическия национализъм към живот. Заряд, чиито потенциални щети никой не би бил в състояние да прогнозира – докато преди 30 години подобни писания имаха ограничен ефект само върху българоезичната публика, то днес, благодарение на инструменти като Google Translate, те стават среда за идейно развитие на хора, намиращи се на хиляди километри, и мотиватори за различни действия, част от тях – разрушителни.

 

Национализъм и конспирация. Терорът и ДС

 

На 22.10.2018 г. в студиото на „Култура.бг“ по БНТ1[20] тъкмо с това словесно оръжие си послужи Иван Гранитски, сътрудник на ДС под псевдоним Огнян[21], подвизаващ се днес в престижната роля на издател и избран неотдавна за член-кореспондент на БАН. Прочее, в национален ефир бяха огласени същите националистически клишета: „традиционната, християнска същност“ на България, заплашена от Истанбулската конвенция, в която са вплетени „лоши“ и „страшни“ неща. Сред противните на българската есенциалност играчи са посочени фондациите „Отворено общество“ и „Америка за България“, както и вселенското плашило Джордж Сорос – все сили, външни спрямо делника на обикновения българин. Абстракции, подобни на чудовищата, змейовете и змеиците от фолклора, които са всявали страх у традиционния човек именно с пълната си непознатост и неприсъствие, съчетани с перманентно очакване да се стоварят на света всеки миг и да унищожат битийния ред. Заплахата е „някъде“, а с това е навсякъде. Тя не е тук, защото дебне от засада и напада изненадващо – фигура, приличаща на мобилизиращото „Врагът дебне!“ от пропагандния арсенал на комунизма, легитимиращо постоянното дрънкане с оръжия по посока границите на България и срещу „прогнилия Запад“.

Подобни съобщения, произнесени убедено и хладнокръвно, но с неприкрита загриженост за „общото благо“, би следвало да разтревожат силно всеки нормален гражданин: треперете, но ние сме тук, за да ви избавим от злото. Става дума за предстоящ апокалипсис – „посегателство върху традиционната европейска, в случая – българска – цивилизация, тя е и православна“. Говорещият дръзва да предлага съветите си в почти повелителна модалност дори на държавниците: според него е добре те „да се стреснат“ – няма как да се мине без образуване на уплаха – и „да забранят дейността“ на тези субекти като „подривни за националната идентичност“: думи, в които се чува отглас на родителния за нацията комплекс за похитените съкровища[22]. Вярване, че групата притежава уникалност в различни форми, която е всякога обект на завист и попълзновения от страна на алчни подли комшии и алчни велики сили.

Директността и откровеният тон в цитираното интервю на Гюзелев тук са предадени с лексиката на демаскирането – укритията трябва да паднат, защото само така за всички ще станат ясни „дългогодишните отродителски действия на Сорос“ и на местните му помагачи: онези, които не се съгласят с наратива на агентурните, мигом биват изключени от състава на българската нация като предатели. Апелът към непосредственост, инак част от една общосподелена морална платформа, става елемент от реторическата механика на една стратегия за манипулация, имаща за цел удържане на високи социални позиции и постигане на пазарен успех.

Бившият директор на института за исторически изследвания при БАН, днес носител на титлата „академик“ Георги Марков, също обърна лицето си по посока на национализма, привиждайки за най-голяма заплаха за българската национална сигурност – без никаква изненада – Турция[23]. Подобно на Гранитски, той също дава дан на конспиративните гледища: очаква се югоизточните комшии да действат „в съгласие с прословутата „Ислямска дъга“, която Реджеп Ердоган разшири. Първоначално… тя включваше Босна и Херцеговина, Албания, Македония, Родопите, Западна и Източна Тракия. А Ердоган я разшири на север чак до Разград и Търговище.“. Въпреки че не е директно заявено, внушението отива към представата за предстояща втора експанзия на Балканите и повторение на събитията от Късното средновековие. Спомената е и „доктрината на неоосманизма“ – едно типично пропагандно плашило, изтъкано от културни травми, чиято сглобка има за задача да образува страх и да насочва електорат в определени политически направления.

Марков прибавя още следните изводи: „в Република Турция стават много опасни събития“. Какви точно – едва ли има значение. Важното е, че внушението за „злите турци“ е създадено. Остава наченатото да бъде довършено, а това става с мисълта, че „ние вече не можем да разчитаме на НАТО, трябва да изградим собствена отбрана, да възстановим армията си и да укрепим границата, защото заплахата идва от Турция“. По всичко личи, че на българската войска се гледа като на конкурентна по бойна мощ на почти едномилионната армия на Турция, опитна в постоянни битки с вътрешни противници на режима. Нещо повече – макар пактът за колективна отбрана НАТО, включващ високотехнологичните военни сили на САЩ и голяма част от европейските страни, да е безсилен, то местните защитни ресурси, макар и почти отсъстващи, би следвало да бъдат мислени като способни за надежден отпор. Подобна логика няма как да бъде легитимирана, освен чрез допускането, че за да воюваш срещу „поробителя“ и да го върнеш в Азия – цел, споделяна и от новозеландския атентатор, е достатъчно само да бъдеш балкански юнак, причастен към метафизичната субстанция на народното.

Опасност крие според него и сближението между Путин и Ердоган – след като България беше възстановена в резултат от война между тези две сили, от приятелството им днес навярно може да се очаква не друго, а риск за българщината[24]. Следва екскурзия във времето, сходна с тази на Брентън Тарант, която сякаш по пътя на единствено възможната логика води до извода, че както Римската империя се разпадна, защото не успя да се справи с варварите, то днес пред Европа заплахата е от същия порядък, но на прага ѝ стоят всякога губителните сили на „Турция“.

В пълен идеологически унисон с изненадващия си последовател от далечна Нова Зеландия, Марков завършва емоционално и въздействащо: „Самите европейски народи трябва да се стреснат и да намерят начин да защитят своята цивилизация, която е християнска.“. За пореден път тук могат да бъдат изолирани основните изразни средства на националистическата пропаганда. На първо място е стряскането, изпадането в състояние на боязън и съглеждането на врага в целостта на неговата заплашителна сила. Следва готовността за битка – Европа трябва да бъде отбранявана, „Отечеството е в опасност!“. Видима в края на изречението е и последната синтагма от националистическата граматика – става дума за цивилизационен сблъсък, за космическа колизия, в която „нашето“ съвпада с контура на християнската религия като най-дълбок фундамент на европейската есенциалност. Схватка екзистенциална, идейно копие на тази, възпроизвеждана безчет пъти от националистическия разказ за историята на България, а и не само.

Важно е да се отбележи, че значим брой люде с агентурни кариери получиха места като академици на БАН. Тримата представители на историческата наука в тази авторитетна компания – Васил Гюзелев, Георги Марков, Константин Косев – са принадлежали именно към тази институция на професионални интриганти, дебнещи всички наоколо, за които насилието е било кариерен асансьор. Изградени като учени под силното влияние на национал-комунизма на Людмила Живкова, някои от тях – повече или по-малко близки до тоталитарната принцеса (важи особено за В. Гюзелев), в техните публични изяви, с които участват в обществения дебат за миналото и допринасят за нормализирането или истеризирането на версиите за него, трудно може да се долови друго, освен ретрограден национализъм. От онзи, който не само гледа назад, но обръща в ретроспекция и вярата.

 

Защо Тарант търси справедливост на исторически терен – по Ницше

 

Следваща спирка на Брентътн Тарант е Дряновския манастир – място на религиозно успокоение, което се превръща в бойно поле. Историята на отец Харитон като водач на борбата срещу османците по думите на Александър Кьосев донапоява болното му сърце с още една историческа легенда[25], чиито антиосмански, антитурски и антиислямски крясък търси не утеха, а действия. Вярата е запрегната в проекта на нацията – тогава, а и днес.

Рефлексът на вярващия обикновено е насочен към бъдещето. Вярваме, че можем да постигнем целите си. Имаме вяра в способностите си. Повярвах, че мога да се справя. Вяра, че по-доброто ни очаква е утаена и в популярното „Хубавото тепърва предстои!“ и във фрази, отразяващи очаквания към себе си за пълна реализация на неосъществени или не съвсем разгърнати таланти. Доколкото бъдещето не се е случило, то вярата в него изисква единствено усилия по посока проектирането му в смисленост. За да бъде изпълнено със съдържание, лежащото пред нас време трябва да стане минало. Ето защо бъдещето няма как да бъде обект на религиозна почит. То не е свещена крава. Мъглявостта му предпазва обществото от това да му вдигне кумир. За разлика от миналото: то вече се е състояло. Вярата, насочена към него, подменя рационалното отношение с ирационална вяра. На мястото на стремежа към постигане се настанява рвението към запазване. Ретроградността. Подходът към живота от позицията на бляскавата история, пред чиито стандарт сме обречени да се проваляме. Катастрофа, чиито негативни ефекти биват балансирани отчасти от фигурата на вярата – вярваме, че можем, но не като себе си в бъдещето, а като някого от миналото. Повярвах, че съм в състояние да бъда прадядо ми – похват, иззад който наднича властната фигура на патрона, който не търпи критика, а само безропотно подчинение, присъщо не на субектите, а на вещите. В това число и на ходещите вещи, наричани още роби. Или зомбита.

Притисната в клопката на национализма, българската историография потиска всеки смислотворен импулс, който по правило възниква според логиката на бунта срещу бащата – процесът на постепенно придобиване на свобода, в който индивидът отсича връзката на своята зависимост, отричайки се от дълга си към родителя. Вярата назад е средство за репресия. Ретроградността е похват, който не разхлабва хватката на поколението, което постепенно се изплъзва от актуалност, а напротив – втвърдява позициите му чрез постоянното възпроизвеждане на практики, произтичащи от екзистенциалната задължнялост на сина към своя отец. Дълг, който никога няма да бъде изплатен.

Иван Гранитски очаква чинопреклонно мълчание и виновен взор в земята от опонентите си, особено ако са чувствително по-млади от него. Никой няма право да изразява различно мнение, защото той е доминиращата фигура. Той е митичният Баща на фамилията – в реториката на национализма националният колектив се представя като кръвно-родствено семейство. Божидар Димитров беше готов на физическа разправа с инакомислещите –никой няма право да опонира на „прочелия вагон и половина книги“. Бившият директор на Националния исторически музей въобразяваше себе си като повелител на познанието, пред който дори най-ерудираният трябваше да занемее – също митологична ситуация, четима през нагласи и практики, характерни за религиите на примитивните общества. Васил Гюзелев е съществувал като учен и преподавател в състояние на ненарушим критически комфорт. Носители на различни становища около него не е имало – до един са дисквалифицирани по схема, силно наподобяваща пропъждането на първочовеците от Господа, след като проявили непослушание и посегнали към познанието – ресурс който принадлежи само Нему.

Речник, впрегнат в разказването на историята на Българското възраждане и възпроизведен в авторитетни издания като томовете от академичната „История на България“, посветени на периода, така и в минаващия за учебник по дисциплината за университетското образование текст на Николай Генчев, вече цитиран по-горе.

Този речник, както вече бе показано, беше присъщ и на покойния Божидар Димитров, известен още и като агент Кардам (Тервел, Телериг)[26]. Агресивният му стил и пълната липса на готовност към вслушване в мнения, различни от неговото, и вникване в логиките им, се превърнаха в запазена марка на медийните превъплъщения на българския популярен национализъм.

Да се върнем на интервюто на Васил Гюзелев: според неговия разказ по всичко личи, че още от Средните векове Западът и особено Франция са слабото звено в битката срещу исляма, която в неговата логика е същностна, доколкото само по този начин Европа може да отстоява християнската си сърцевина. През Франция поради „неорганизираност“ на съвременна Европа прииждат пълчища чужденци, неадаптивни и неспособни да станат част от европейския проект.

Академикът-историк с картонче от ДС твърди, че решението е само едно – „възвръщане на тези хора в техните предишни поселения“. Симптоматично, селищата им дори не са наречени градове или села, а за етикет служи термин, който в историческата наука служи за означаване на древни съобщества, присъщи на праисторическото съжителство, носещи конотация на примитивност и нецивилизованост. Задачата за тяхното прогонване обратно, наречено тук миловидно „връщане“, следва да бъде приета от всички глобални играчи – не само от ЕС, но и от „САЩ, Русия, Китай и всички държави, които могат да помогнат в това отношение“: реторика, силно наподобяваща обговарянето на плановете за антиосмански коалиции през Късното средновековие, присъстваща особено отчетливо в метаразказните замисли на българската историография като издадената от БАН многотомна и недовършена „История на България“, историята на средновековна България на дуета Гюзелев-Божилов. Не на последно място, този концептуален комплект служи за идеологическа основа за разказването на историята в нейната учебникарска версия през късните 1970-те и 1980-те години, когато сред авторите на този тип книжнина се появява и името на Васил Гюзелев.

Би било пресилено да се твърди, че той е неговият изобретател, дори повече – става дума за реторика, изкована извън България, приета за научен метод веднъж с цел очертаване на близкото османско минало и разграничението му от настоящето след Освобождението, и втори път като определящ елемент от академичната мода на междувоенния период, когато травмираните победени развиват силни реваншистки нагласи и теории за биологическа чистота и расово превъзходство на фона на мощни призиви към национално обединение на основата на културна супремация.

Нека няма изненадани – същата идейна матрица откриваме в оставения от терориста Брент Тарант манифестен текст, който все още може да бъде прочетен в Глобалната мрежа[27]. Става дума за битка, борба и насилие, отразени в клишираната за този тип революционни прокламации светлинна метафорика: съвременна Европа е представена като тъмна, над Стария континент постепенно пада нощта, цивилизацията е помрачена от мигрантите, които носят със себе си хаос и разрушение. В по-ранна своя медийна поява Тарант заявява, че няма нищо против мюсюлманите, но само когато се намират от източната страна на Босфора и Дарданелите. Езикът му, силно наподобяващ този на Васил Гюзелев като представител на овехтелия националистически „голям разказ“ за историята, без съмнение утаява и споделена смислова страна. Границите на езика задават границите на света[28].

Подобни писания в последно време се появяват и в западноевропейски контекст. Те намират приличен прием в средите на възраждащия се национализъм, споделян основно от хората, разочаровани от системните дефекти в обществата, в които живеят, оценявани като провал на либералното мултикултурно съжителство и крах на икономиката на капитализма. В тази смислова рамка са разположени част от заниманията на френския писател Рено Камю, чиито текстове нямат забележително пазарно присъствие, но независимо от това съучастието им във формирането на специфичният конспиративен климат, в който намират благоприятна среда за разгръщане идеите на расизма, белия супремасизъм и глобалния тероризъм.

Гранитски говори за риск от разграждане на националната идентичност на европейците. Тарант смята, че Европа е заплашена от постепенна подмяна на своята европейска същина чрез раждаемост и демографски натиск. Отново похват, присъщ за пропагандните реторики: дори детеродната интимност се превръща в социално значим факт, очертавайки поле на двубой – който роди повече деца, нему ще принадлежи територията. На фона на популярния мит за лавинообразната раждаемост на мюсюлманите, този апел придобива плътност и зад него застават маси хора, голяма част от които никога не са виждали жив мюсюлманин и не познават данните от демографията на различните страни с мюсюлманско население.

 

Песните, нормализиращи насилието. Случаят „Бивша Югославия

 

Преди или след Булаир, следва Сърбия. Някъде там е и визитата на Галиполския полуостров с останките от крепостта Цимпе – първата европейска твърдина, паднала под османска власт след едно земетресение, случило се в самото начало на март 1352 г. Разстроената защита на градчето не смогнала да отблъсне османците и по този начин се превърнала в база за завладяването на целия регион. Според националистическия наратив тъкмо там за първи път кръвта на европейци е пролята от ислямските нашественици в рамките на един тепърва предстоящ цивилизационен сблъсък. Навярно тъкмо там е пролял първата си сълза и атентаторът от Крайстчърч, обещавайки пред тялото на европейската есенциалност, че ще даде всичко, за да постигне така необходимото възмездие.

Посещението му в Сърбия по всяка вероятност също има формиращо значение за автора и стореното от него. Съвсем ненапразно в колата му по време на атаката е звучала песен в прослава на военнопрестъпника Радован Караджич[29], осъден за геноцид, престъпления срещу човечеството, престъпления срещу живота и здравето, тежки нарушения на Женевската конвенция за правата на човека и други в битността си на политически ръководител на босненските сърби. Естетическото поле формира идентичностни съдържания. Посланието на изпетите или изтананикани стихове води до създаване/възпроизвеждане на чувство за принадлежност и чертае реални и въображаеми граници.

Музикалният съпровод е композиран в духа на народническия кафански фолк от 70-те и 80-те години на ХХ век, чиято мощна промоция съвпада с началото на националистическата пролиферация под ръководството на Слободан Милошевич, която в крайна сметка доведе до кърваво разпарчетосване на федерацията. Текстът начева с фолклорна референция – „Бог е сърбин и той ще ни пази“ (Бог је Србин и Он ће нас чувати). Веднага е въведена и мобилизиращата формула – Сърбия, въобразена в земите от Бихач (Северозападна Босна) до Петрово село (почти до границата с България при Видин), се намира под постоянна заплаха. Ала никой не трябва да сеща безпокойство, защото народният герой е тук – Р. Караджич бди и отстранява с юнашки размах всяка заплаха, отправена от рушителните сили срещу народа му. Алчните съседи са предупредени: „Не посягайте към земите ни!“ в парадигмата на класическия „национализъм на кръвта“ – индивидът принадлежи мистично към мястото, където „лежат костите на предците му“, където „земята е напоена с кръвта на дедите“. Отново поглед към светлото минало, което подменя визията за очакваното градивно бъдеще.

Не са пропуснати и „турците“, пакетирани редом до хърватите, наречени „усташи“: от придобилата митичен ореол Крайна са тръгнали „вълци“ – прозрачна препратка към „Вълците от Вучяк“ – паравоенна организация, основана в босненския град Пърнявор и активна по време на войните в Босна и Хърватия, представени като бранители на народа (назован отново по фолклорен маниер „српски род“) от враговете му. Борбата срещу тях е мислена като защита на свободата, наречена „драга“, а не като агресия. По характерен за революционните текстове начин ценността на човешкия живот е пълна само в логиката на готовността за саможертва за родната земя – извод, чието послание парадоксално се разминава с лозунгите за защита на своето и съхраняване на животите на всички под водачеството на безкомпромисния, но справедлив и храбър лидер.

Знаково е присъствието на „турците“ – понятието функционира, от една страна, като себе си, зад него се разчита клишето на „турската опасност“, родено още през Средните векове. От друга гледна точка, в него е различим и образът на бошняците-мюсюлмани, наричани по време на войната (а и не само) пейоративно „турци“ именно от сръбското население. Заплахата от различните видове турци е част от ортодоксалния разказ за средновековното минало на Балканите. За изненада дори през 1999 г., години след демонтажа на „турското робство“ от учебниците по история, излиза метаразказен замисъл за историята на България, в който османците все още са преднамерено смесени с „турци“, довеждайки картината на историята до прага на настоящето, че и отсам него.

В една от достъпните си версии песента е изпълнена от музиканти в четнически униформи – референция към подпомаганото от Великобритания четническо движение на Дража Михайлович по времето на Втората световна война, мислено от мнозина и днес като автентична съпротива срещу нацистката окупация на Югославия. Авторитетът на четниците бе осезаемо надстроен тъкмо по време на войните, съпътствали разпадането на Титовия политически проект след 1990-а г., а експонент на този процес по свързване на настоящето с авторитетното минало и „вяра назад“ в „Златния век“ на сръбската нация беше самият Желко Ражнатович – Аркан, който се жени за турбфолк звездата Цеца Величкович в униформа на четник.

В едно от видеопокритията на песента са изобразени сцени от обсадата на Сараево и бомбардировките на османския мост в Мостар, емблема на херцеговското градче, след които столетният културен артефакт беше разрушен. Присъстват и картини на притичващи и прилазващи униформени, които видимо стрелят срещу противниците си. Виждат се и танкове и други бойни машини и оръжия, които стрелят, изпълнявайки ролята на фон на призивите към мобилизация под водачеството на Радован Караджич. Отчетливо се откроява един култ към войната, военните атрибути и насилието, нормализирани до безпроблемна приемливост в концепцията на перманентната обграденост от врагове, готови на всичко, за да унищожат „своето“ – идеи, които отекнаха от екрана на националната телевизия на България в словото на Иван Гранитски в цитираното му медийно участие.

Няма съмнение, че посланието е достигнало Брентън Тарант в относителна пълносмисловост – достъпни версии на песента в глобалната мрежа са снабдени със субтитри на английски език. Нека не забравяме, че значим дял от третото поколение на сръбската диаспора говори слаб или никакъв сръбски, но усеща съпричастност към делата на сръбската нация, често пъти мислена като екстремен проект в категориите на заплахата и агресията.

Ето как новозеландският терорист, провокиран от немарата на институциите и активността на неправителствения сектор в полза на мигрантите, взема нещата в свои ръце „за да осигури бъдеще за народа си“, за да прекрати превръщането на „своите земи в не-свои“. „Те никога няма да завладеят земите ни“ – гласи сприхавият му националистически фалцет от площадно-ораторски тип. Колективът ще оцелее: той има своите герои, които се жертват в името на всеобщото добруване – идея от порядъка на Хердеровия мистичен национализъм, която на Балканите извира изпод всеки камък. Нацията не умира, доколкото основанията ѝ се намират в инобитието. Общността оцелява, защото тя не е събрание на хора, а идея вън времето и пространството.

Не бих се учудил, ако се окаже, че нападателят е познавал в мярата на популярното и Косовския сръбски мит, според който непосредствено преди битката на Косово поле през лятото на 1389 г. моравският княз Лазар избира не земното владение в алюзия към възможността за управление под османски васалитет, запазвайки все пак трона и столицата си, а трансценденцията на небето, където царството ще бъде съхранено в своя протообраз – Града Божий, за да снизходи сред хората отново в подходящ момент. Събитие, което според популярната версия на Косовския мит се случва с първия освободителен бунт на Караджордже в началото на XIX век. Важно е да се отбележи, че отново по канона на фолклорния наратив за историята, сърбите не се отказват да мислят Косово като временна загуба, която отново ще им бъде върната – така, както това се случва през 1912 г., защото тялото на нацията е неунищожимо.

 

Няма отърваване: национализмът находчиво се завръща и през задния вход

 

През 2001 г. е отпечатано първото издание на учебника по българска история, предназначен за последния гимназиален клас[30]. Разказът в него е основата на държавния зрелостен изпит по история. Сред авторите на челно място е изписано името на Васил Гюзелев, комуто принадлежи текстът, посветен на Средните векове. Разказът за падането на България под османска власт в него, макар и подчинен на възторжено-болезнената емоционална гама, може да бъде оценен като сравнително балансиран. Липсват много типичните за робския дискурс реторически техники, макар че понятието „османски турци“ се оказва особено жилав идеологически инструмент, прицелен в насочването на учебното слово към актуален обект – комшиите оттатък Свиленград-Капъкуле.

Умереният тон на текста до голяма степен се дължи на държавните образователни изисквания и процедурите по рецензия на учебниците – включването на „робство и тиранство“ би гарантирало отпадането на помагалото. Факт, който се отразява финансово на неговите автори. Ето защо тук рамката е привидно спазена, макар да са налице някои понятийни реминисценции, през чиито пукнатини личи „другото“ на наратива, което следва да бъде прочетено между редовете.

Този тип читателски опит беше практика по времето на социализма – периодът, когато В. Гюзелев е бил във вихъра на властовите си привилегии, бидейки близък до водещите лица на режима. Езоповското писане даваше шанс на текстове, които инак биха били филтрирани от партийната цензура, да бъдат отпечатани и да упражнят своето влияние, макар и не директно, а под повърхността на видимото и след еднозначни процедури по декодиране на основното послание.

Учебникът на казания академик успешно прилага този метод и в още един аспект. Макар в основния текст национализмът да изглежда поставен под стриктен контрол, далеч не така изглеждат нещата в рубриките, представляващи второ образователно ниво, предназначено за любознателните, дирещи допълнително познание. В отделно каре е изведена „тема за дискусия“, чиято траектория е предварително зададена от разказ за „ожесточена съпротива“ с главни герои, „които ще греят винаги в миналото на ония народи, за да сочат на поколенията им на какво са способни техните деди, когато е трябвало да бранят родината си“. Проникването на Османската империя в зоната на Югоизточна Европа е назовано „трагедията на нашето племе“, в която мъжествени боляри „са се борили с безбожните турци и са пролели кръвта си за християнската вяра“. Етнонационалистическа платформа, укрита зад престижна референция към текст на Петър Мутафчиев, чиито избор все пак е на автора на учебника.

„Тарант сам да се е сетил за имената на български християнски мъченици отпреди векове“ – пита Ал. Кьосев[31]. По всяка вероятност той никога не се е срещал с Васил Гюзелев. Може би дори не знае неговото име. По начина, по който не познавам нито един от хората, изобретили, направили инженерния проект, произвели, сглобили, доставили и продали автомобила ми. Това никак не ми пречи да го използвам.

 

Заключителни думи

 

Не би било справедливо, ако историографиите на България и Сърбия бъдат обобщени като националистически генератори на насилие и съмишленици на един масов убиец. Съществуват критична маса рационално настроени, сред които личат имена като Надя Данова, Николай Аретов, Светлана Иванова, Олга Тодорова, Стефка Първева, Росица Градева, Галина Лозанова, Божидар Алексиев, Кета Мирчева и др. Тъкмо колеги с профил на професионалисти и познавачи на исляма и историята на Османската империя се обединиха в отворено писмо, в което бяха обяснени голяма част от манипулациите на групата принадлежни към ДС академици и техните придружни-съратни ученици и последователи[32].

Никак не би било почтено да бъде отправено директно обвинение към авторите на националистически писания в полза на „турското робство“ и плановете за отхвърляне на Турция оттатък Проливите в Азия. Няма да бъде честно, прочее, спрямо жертвите, ако махнем за пореден път с ръка и заявим, че „всеки има право на мнение“. За пореден път стана ясно, че има мнения, които предизвикват непоправими щети, които авторите им някак си са пропуснали да калкулират, когато са ги огласявали в публичността.

Текстът е отделен от автора си. Ролан Барт стигна по-далеч и обяви смъртта на автора[33]. Изречено по-оперативно, няма пишещ в състояние да контролира тълкуванията и ефектите от работите си. Факт, който не снема отговорността за писане и говорене извън старомодната, но ефикасна идея за „общото благо“ – онова, което насажда омраза, може да бъде мислено като залог за насилие. Служещият си с подобни способи носи несъмнена вина за станалото, макар извършителят да е друг и преки доказателства за конкретен читателски опит да липсват. Няма съмнение, че всеки принос в идеологиите на национализма, фашизма, нацизма и комунизма, колкото и незначителен да изглежда той днес, в утрешния ден и при подходящи развойни условия би могъл да се превърне в платформа за масово убийство. Климатът, създаден от пропагандната технология на късния социализъм в съчетание с високите властови позиции на неговите представители водят до удавяне на научния дебат в лозунги за опасни комшии и цивилизационни конфликти, част от арсенала на тоталитарните режими.

Заложеният днес взрив може да отнеме живот утре – по този начин един от моите учители се опитваше да ме научи на отговорност към научното изследване. За илюстрация той си послужи със сюжета на неговото лично участие в спора с Николай Хайтов за гроба на Левски от края на 1980-те. В условията на разпадащ се социалистически строй нестройни се оказаха и институциите на историческия разказ. Цензурата не работеше, ето защо постепенно на обществената повърхност започнаха да изпълзяват енергии, които трябваше да са неутрализирани отдавна – тези на национализма. Свикнал да работи по партийна/държавна поръчка, ученият лековато махаше с ръка в безпомощност и липса на готовност за истинска научна дискусия. Всеки имал право да твърди онова, което смята за правилно, ето защо ползицата на онзи, дето се влагал всецяло в дебата, изглеждала съмнителна. Нито хлебец, нито привилегийка, нищо.

Не знаем дали Тарант е чел Божидар Димитров, Васил Гюзелев, Георги Марков. Едва ли ще научим дали е слушал Красимир Каракачанов и Волен Сидеров. По всичко личи, че той е воден от разказа за българската национална идентичност, възпроизвеждан константно в широката публичност от тези люде, които, въпреки че не са дръпнали спусъка, са дали своята лепта един потиснат човек да намери отдушник с оръжие в ръка. Атмосферата на задушлив национализъм е почвата, култивирана с изследванията на цитираните, техните колеги и възпитаници, върху която израстват радикалните настроения, превърнали безобидният наглед текст в убийствено действие, сякаш по Рикьор. Търново, Дряново, Шипка, Плевен, Пловдив, Асеновград, Бачково, Казанлък, Банско, Булаир, Шаркьой, Цимпе и др. – все топоси на травматичното усещане за принадлежност към българското, извели един новозеландец на коловоза на насилието срещу мюсюлмани на основанието на историческата вина и обета за отмъщение. Фигури от ораторския арсенал на романтическия национализъм, които – както стана ясно, дори днес продължават да произвеждат насилие. Опитът от национални катастрофи и световни войни, както изглежда, не струва нищо пред могъщото слово на националните водачи.

От тази гледна точка съучастието на малките на терена на големите изобщо не изглежда невъзможно – глобалните комуникации предоставят на всички еднакъв шанс за представяне.

Историята е тук и сега. Тя се отиграва и преиграва от всякакви актьори. В повечето случаи възстановките са безопасни – пушките стрелят с фалшиви муниции, няма издевателства над победените, накрая всички празнуват заедно. Поставянето отново и отново на сцена превръща миналото в ресурс за забавление, подобно на четенето на фентъзи. Енергиите на миналото, пренасочени с пропагандния инструментариум на националното, се обръщат в действие. Този път не театрално, лишено от усещането за приятност – сякаш в пълно съгласие с императива на Кант и дистанцията между дълга и позитивните емоции. Има ли задължение, поето на етическа основа, няма място за приятни изживявания.

[1] http://m.focus-news.net/?action=opinion&id=46356

[2] https://news.bg/politics/siderov-plashi-s-novo-tursko-robstvo.html?sort=desc&page=6

[3] Гюзелев, Васил; Иван Божилов. История на средновековна България VIIXIV век, София, 1999, с. 647-668.

[4] Димитров, Божидар. 12 мита в българската история, София, 2006.

[5] Текстът е обект на анализ у Дечев, Стефан. „За историята на Божидар Димитров, божидардимитровската история и още нещо“ – част 2. https://www.marginalia.bg/aktsent/28947/

[6] https://news.bg/interviews/prof-evgeniy-gindev-ako-ne-beshe-turskoto-robstvo-sega-shtyahme-da-sme-30-40-mln.html

[7] Lakoff, George. Don’t Think of an Elephant!. WhiteRiverJunction, 2014.

[8] Дечев, Ст. „Защо го имаше феноменът „проф. Божидар Димитров“ – https://www.marginalia.bg/aktsent/stefan-dechev-zashto-go-imashe-fenomenat-prof-bozhidar-dimitrov/

[9] Решение №14 на КРДОПБГДСРСБНА от 4.09.2007 г.

[10] https://fakti.bg/bulgaria/170834-vmro-poiska-ostavki-v-mon

[11] https://news.bg/politics/fakt-e-che-za-500-godini-balgariya-e-bila-unishtozhena-besen-karakachanov-v-ns.html

[12] http://www.pan.bg/view_article-5-330105-Karakachanov-Nyama-seriozen-bylgarski-istorik-kojto-da-osporva-turskoto-robstvo.html

 [13]https://www.youtube.com/watch?v=XYSha5vJmIg

[14] http://news.bnt.bg/bg/a/28656-turskata_kandidatura_za_evropa_i_bylgarskijat_interes_ae_s_krasimir_karakachanov

[15] https://trud.bg/акад-васил-гюзелев-европейската-хрис/

[16] Ницше, Фр. Залезът на боговете или как се философства с чук в ръка, София, 1992, с. 9.

[17] http://m.regnews.net/index.php?lang=bg&x=istorikat-akademik-vasil-gyuzelev-nikoy-ne-mozhe-osven-nie-da-si-iskame-dobroto&scstore_action=myaccount&myaccount=newreg

[18] http://www.mni.bg/2018/11/vredna-li-e-istoriata.html

[19] Николов, Георги. „Как Самуил, цар на българите, излиза от прокрустовото ложе на измислиците“ – https://m.24chasa.bg/mnenia/article/7242492?fbclid=IwAR2jJiZGfyxGkzUDY9LMeYZtul37CrrT8mWYHqYm_VxgRAw1UfYjBlySDBQ

[20] https://www.bnt.bg/bg/a/dumite-koito-ni-razdelyat-i-plashat

[21] Решение №54 на КРДОПБГДСРСБНА от 26.11.2008 г.

[22] Вж. Аретов, Н. Национална митология и национална литература, София, 2006.

[23] https://petel.bg/Akad–Georgi-Markov-sas-stryaskashho-preduprezhdenie–Ot-Turtsiya-idva-zaplaha–vazrazhda-se—__198825

[24] http://epicenter.bg/article/Akad–Georgi-Markov-/150992/11/34

[25] http://clubz.bg/80771-koj_li_e_razkazal_na_tarant_za_shipka_i_bulair?fbclid=IwAR3Z9CKOWqc03selAw0u6r6dKpECuBUolWw9Q32mExO4F5sCwIMXYgSk4jA

[26] Решение №101 на КРДОПБГДСРСБНА от 25.11.2009 г.

[27] https://www.scribd.com/document/402092622/Brenton-Tarrant-Manifesto

[28] Wittgenstein, L. Tractatus Logico-Philosophicus, London-New York, 1922, fragm. 5.6., p. 74.

[29] Песента е известна като “Serbia Strong!” и като „Бог је Србин“ –  https://www.youtube.com/watch?v=FIcxqVRLEWI

[30] Гюзелев, Васил; Райна Гаврилова, Иван Стоянов, Милчо Лалков и др. Учебник по история и цивилизация за единайсети клас, София: Просвета, 2001.

[31] Цит. съч.

[32] https://clubz.bg/33839-govorqt_istoricite_robstvo_vladichestvo_ili_syjitelstvo

[33] Барт, Ролан. Смъртта на автораhttp://www.litclub.bg/library/kritika/bart/dead.html

Avatar

Димитър Атанасов

Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия. Интересите му са в средновековна история, история на идеите и понятията, публични образи на историята, историографски анализ, историческа антропология, употреби и злоупотреби с миналото, "живият архив".