Димитър Атанасов: Заимстване, плагиатство, двойни реторики: аспекти от живота на българската историография от друг ъгъл

Споделете статията:

 

 

Настоящият текст е провокиран от конкретен случай: попаднах на интервю на уважавания от мен и от колегията историци проф. Иван Илчев, което силно се отличаваше от позицията му като член на българо-македонската комисия, натоварена със задачата да се справи с трудностите на историческия разказ в двете страни. Заедно с това в изказването му открих твърдение, стилистика и реторически похват, които силно ми напомниха на мой текст, въвеждайки ме в изкушението да предположа, че почитаемият колега се е запознал с въпросното ми писание. Зададох си и въпроси като: кой всъщност е българският учен, бил той Иван Илчев или който и да е, как да разпознаем автентичното му мнение, как да му се доверим като на преподавател? По какъв начин двойният академичен стандарт е част и от практиката да се опреш на нечии мисли, без да посочиш източника – явление, което практически руинира академизма, доколкото творческият труд и вдъхновението (ах, това романтическо клише!) се обезсмислят?

 

Изложението, което предстои, е издържано в преднамерено лична тоналност. Присъства моето лице като свидетел и участник. Явленията, които поставям за свой предмет, съм илюстрирал с примери, в които също са намесени лични имена. Такива на авторитети. Можех да ги променя. На техните места можех да впиша други. Действителността на академичното поприще е безкрайно богата на негативни сюжети, които никой не разказва, защото мнозина са тези, които продължават да черпят ползи от възпроизвеждането им.

Не един и два пъти съм имал шанса да заявя, че според мен основният проблем на българската научна среда не e липсата на интелигентни и готови за работа изследователи. Такива има, макар делът им спрямо онези, които не отговарят на тези определения, да намалява бавно и сякаш неумолимо. Прочее, пречката пред българското интелектуално дело се състои в липсата на етически стандарти, изковани и договорени като неотменими от общността на учените. Пример: ръководител на националния Фонд „Научни изследвания“ беше човек със спорен научен труд, защитен в Ангола, в който той твърдеше, че центърът на Земята е кух. Усилие, което всеки нормален научен контекст би обявил за откровена псевдонаука, прицелена в дирене на евтинджийски сензации.

Повече от десетилетие историк номер едно в очите на широката общественост беше Божидар Димитров – присвоил си професорска титла, доказано агресивен тип, бивш агент на репресивния апарат на социалистическата държава, доказал с поведението си, че не пасва на никакъв стандарт за публично поведение, камо ли – на академичните изисквания за това. Проблемът в тази насока се дължеше не на публиката, от която никой не очаква задълбочени научни знания – професионалистът е фигурата, която би следвало да ги предлага. Деформацията идеше от средата именно на учените, които не само търпяха паранауката и нейните представители, но повече: възпроизвеждаха значим дял от тезите ѝ[1], а причините за това навярно са конюнктурни и други.

Не един и два пъти български учени са проявявали ужасяваща некохерентност във вижданията си. Пример е специалистът по история на Българското възраждане проф. Пламен Митев, който говори на публични събития в подчертано националистическа тоналност и с речника на „оковите на петвековното турско иго“[2], а в лекциите си, докато бях студент, дискурсът му беше противоположен: заставаше срещу идеологическите клишета, а понякога неприкрито се шегуваше с тях, в това число и не съвсем деликатно, но несъмнено провокативно.

Разказването на историята днес често пъти се оказва в плен на тази двойственост: говоренето съобразно ситуацията на публични събития, спазвайки политически коректния ключ тип историография „заря-проверка“; и поставено под въпрос далеч от медиите – обикновено в малки групи и в неформална обстановка, където някак си реториката, оставена без излаз към критична среда, се оказваше безопасна. Научно адекватното намира място само там, където рискът от споделянето му е нищожен.

Навярно една от причините за това е обстоятелството, че национализмът продължава да владее голям дял от въображението на широките слоеве на обществото, ето защо рецитирането на постулатите му лесно се превръща в политически капитал. Колкото по-националистически е речникът, толкова по-мощен е реализираният заряд на електоралното поприще. Изпълненото очакване носи дивидент под формата на присъствие във властта, а оттам – и в сферата на срасналия с нея бизнес. Зад тази парадигма застават и академични учени – съучастието в механизмите на символната власт и домогването до публичност вероятно са достатъчен подтик за това.

Бях третокурсник – студент в специалност „История“, когато проф. Петър Ангелов – виден представител на българската медиевистика, син на акад. Димитър Ангелов – видим и извън България византолог, начена с мен разговор относно параисторията. Бяхме на силно сходни позиции – никак не приемахме становищата на Петър Добрев[3] с неговите напълно неудържими реконструкции на произхода на древните българи, базирани на доста непрофесионално проведени езиковедски паралели; обединяваше ни и разбирането, че екстремният национализъм на Божидар Димитров[4] е ненаучен и вреден както за академичното, така и за обществото, доколкото наративите за травми създават травмирани, смалени хора, а не пълносмислени граждани с рационални нагласи.

Съвпадението между моето мислене и това на онзи, когото тогава припознавах за авторитет, определено ме поласка. Самочувствието ми порасна още повече от поканата на професора да дам отпор на тези псевдоучени, които според двама ни зацапват полето на историописта. Независимо от еуфорията си, успях да промълвя нещо: не се чувствам готов да застана с текст срещу автори, които, макар и неприемливи от гледна точка на научните конвенции, притежават опит и ерудиция, несравними с моето тогавашно равнище.

Отговорът на Петър Ангелов разклати хармонията: той отвърна с готовност да ми достави всички нужни материали за инициативата, която ми предложи, да ми съдейства за избистрянето на концептуалната рамка, да ми помогне с написването на статията, а накрая – да намери (с лекота, както стана ясно от думите му) издател, който да публикува резултата от съвместния ни труд. Всичкото това трябваше да излезе с моето име. Щеше да бъде първата ми научна публикация.

Разделихме се, потеглих към къщи. По пътя се запитах най-простото: ако преподавателят с десетилетен стаж, ерудиция и колосална библиотека е решен да стъпи в дискусия с представителите на алтернативни схващания, които той намира за ненаучни, ако той има искреното намерение да съдейства в задаването на границите между наука и паранаучно писане, защо се обръща тъкмо към студента си, който не би бил толкова убедителен, вместо сам да напише текст, който – по всичко личеше – дори не би му коствал големи усилия, тъй като материалът е в голямата си част познат?

Отговорът беше прост: гласът на студента лесно би могъл просто да бъде поставен в скоби. Липсата на титли пред името води до слаба или никаква чуваемост, независимо от смислеността на тезите. Това – първо. А второто, което е същинският акцент в случая, е следното: бях убеден, че реалното намерение на професора изобщо не беше свързано с усилието за отбрана на академичния терен от ненаучни посягания. Далеч по-важно беше запазването на добрите отношения с авторите на книгите, определени и от двама ни като твърде далечни спрямо представите ни за академично четиво. У нас поради скъсените социални и професионални дистанции всеки по-пробивен е потенциален началник. Ето защо критиката би могла да доведе до влошаване на отношения, а това на свой ред да лиши някого от ключов ресурс – властови, материален, всякакъв.

Примерът тук е издателството на цитираните книги и автори, в чието име отзвучава понятие, смятано за принадлежно към пантеона на древните българи – ТанграТанНаКра. Сдружение, свързано с крайния националистически регистър, уютно положено в инициативи на бизнеса, източник на престиж, но и не само, по линия на „българщинáта“. Проектният принцип, залегнал в работата на тази организация, привлича академични лица, които получават дивидент за стореното. Сред рамките, удържащи картината, е и някогашното членство в репресивните органи на НРБ, доказано както за мнозина от сътрудниците на цитираното издателство и свързаната с него фондация, така и на неговите ръководни кадри. Напомням, че проф. Пламен Митев е кадрови офицер от ДС, проф. Петър Ангелов на свой ред е агент, акад. Георги Марков – също, акад. Васил Гюзелев – и той.

Всички те в един или друг период са били в различни форми на сътрудничество с ТанграТанНаКра – факт, който лесно може да бъде проверен.

Божидар Димитров на свой ред притежаваше добавена стойност и по линия на дългогодишното си директорство в Националния исторически музей – институция, носеща относно историческия разказ в/за България, по чиято линия също протичат потенциали на символична власт и други видове ресурси. До днес неговите духовни наследници управляват този най-важен за историята у нас музей, ето защо вгорчаването на отношенията с него не беше препоръчително за никого от историческата гилдия. Напомням, че Б. Димитров за известно време заемаше и министерски пост – влиянието му беше съвършено неоспоримо, ето защо проф. Петър Ангелов не се реши да напише и ред относно неакадемичните му похвати. Тази работа можеше да свърши някой йерархически дребен, незабележим, който няма нищо, та да не може и да пострада. А ако един ден заради това му бъде отказан достъп до научна кариера – нито би бил първият, нито ще бъде последният такъв случай.

Не веднъж и дваж съм имал възможността да споделя и друго: тази дълбинна непочтеност в поведението на българските научни люде се материализира и в себеизключването от сметката за натрупаните грехове и вини. Проблемите най-често се признават, макар и далеч от публичността и в сферата на частните разговори, но граматиката е всякога третолична: причинители на проблемите са все „те“ или „той“, „тя“. А „аз“ и „ние“ сме все жертви, макар най-често да сме добре вписан елемент от системата, функционираща тъкмо на основата на подобни корупционни раздвоявания на дискурса.

Трето лице беше посочено и от проф. П. Ангелов – задачата по критическо разглобяване на паранаучното беше връчена на „него“. „Той“ трябваше да изпълни успешно мисията. А неговият „аз“ трябваше отново да остане далечно-неутрален, дистанциран от опита на някакъв си анонимен студент, дръзнал да се положи до големите стойности в професията си с несъгласие.

Неотдавна чл. кор. проф. д.и.н. Иван Илчев заяви, че „в на­ши­те учеб­ни­ци, осо­бе­но за вре­ме­то на Пре­си­ян и Ма­ла­мир, се прок­рад­ва ми­съл­та, как ед­ва ли не сла­вя­ни­те от Ма­ке­до­ния де­нем и но­щем са съ­ну­ва­ли, че тряб­ва да ста­нат част от Бъл­га­рия[5]. Илчев е член на българо-македонската историческа комисия, призвана да реши проблемите между историографиите на двете страни. Сам той настоява, че позицията на българската страна е единна[6] – факт, който намирам за особено важен.

Правят впечатление няколко неща. Първо – отказът от наратива за „славяните от българската група“. В началото на настоящата академична година Иван Илчев заяви, че работата на двустранната комисия е практически блокирана, а съгласието е „почти невъзможно. Доколкото имаме сведения, в македонско-гръцката комисия дори се е постигнало съгласие за славянското население в Македония да се говори като за славяни, а не за българи“[7]. Дали следва да отдадем тази промяна на еволюцията на учения или на различните контексти на направените изказвания. Първото отхвърлям веднага – струва ми се твърде наивно, а за Илчев подобно тълкуване би било оскърбително. Бидейки водещ български историк, той е наясно с конституиращите митове на българската нация и тяхната употреба. Напомням, че той е сред първите, заговорили за Санстефанска България като ключов разказ на българската национална идея, дълготрайно властващ над колективното въображение[8].

Остава втората интерпретация: изявленията следват политическите силови линии и впрягат онзи дискурс, който би паснал на контекста. В единия случай говорителят се намира в политическа роля и следва да изпълни очакванията на партията, която отговаря за дейността на временния орган, в чийто състав той е избран да бъде. Позиция, която предполага съобразяване с онези, които извличат дивидент от македонската тема и представянето ѝ еднозначно като част от българската история с познатия арсенал от далекобойни клишета от типа на „Десетте лъжи на македонизма“ на Божидар Димитров. Заместник председател от българска страна на този орган е Наум Кайчев – личност, позната по зависимостта си от ВМРО, заемал дипломатически постове от нейната квота, въпреки титлата си на доцент от Историческия факултет на СУ. Важно е да се знае, че той далеч не е първото политическо лице с научна кариера. Постът на Кайчев в комисията е жест, в който следва да бъде разчетена идеологическата рамка, в която диалогът между колегите от двете страни на Осоговската планина се очаква да бъде разположен.

Проблемът далеч не опира до политическия монопол върху национализма и – нека бъде ясно – далеч не само ВМРО опитва да свири на струната на национал-популизма: правят го БСП, ГЕРБ, всички партии от т.нар. патриотичен спектър, в това число и откровено антисуверенни субекти като „Атака“ и „Възраждане“.

Ето защо Иван Илчев дава дан на национализма, налаган систематично от партийно-политическото статукво във вида, в който я изобретява късният социализъм и активизацията на свадата между НРБ и Югославия по националния въпрос, а няколко месеца по-късно убедено разкъсва връзката между славяните под властта на Византия и борбата за надмощие над тях с държавата на Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиян.

Вторият факт, който се очертава от този кратък пасаж, е употребата на афективен език, неприсъщ на науката според консервативното разбиране. Говорейки от името на македонската комисия, Илчев всякога се придържа към хладно-разсъдъчната стилистика, свойствена на експертната роля. Отклоненията от тази линия сякаш са резултат от други контексти, където политическите зависимости не предопределят дискурсивната бленда.

Историята със смяната на речниците от страна на Илчев – признавам – за мен е не само факт, а кауза. Първо – защото подобно поведение е присъщо на българския историк, у когото етическите ориентири се оказват твърде непостоянни. И второ – защото между мен и него като автори застава изкушението да мисля, че не би било невъзможно изказването му да е вдъхновено от ей това изречение: „След идването на българите на Балканите славянските племена очаквали в блажено вцепенение момента, в който войските на хановете ще пристигнат в пълен блясък и ще ги обявят за част от тяхната държава.[9]. Автор тук е моя милост, а датата – 10 декември 2018 г.

Хронологическата разлика между публикацията ми в сайта „Маргиналия“ (излязла втори път в „Либерален преглед“, но отново преди така важното интервю на Иван Илчев за „Standartnews“), е видима. Концептуалната страна е напълно споделена. Сходен е дори езикът, в това число – и сродните метафори на съня у професора и блаженото вцепенение у главния асистент.

В рекордно краткото ми превъплъщение като университетски асистент бюрото ми се намираше току срещу това на Илчев, който тогава беше и ректор на Софийския университет. Той е сред моите преподаватели, които не са ми загубили времето – от него съм учил и как се учи. Сиреч: как се изследва историята. Без да звучи нескромно, признавам на малцина подобно място в професионалното ми развитие. На цитирания по-горе проф. Петър Ангелов мигновено го отказвам. Например.

Огромно е изкушението да си помисля дори, че един от моите учители би могъл да си послужи с мой текст, въпреки че не се е позовал на публикацията ми. Факт, с който намирам за омаловажена по-скоро ролята на издателя, чийто труд често пъти е повече от неблагодарен. В науката не е прието да се предоставят за ползване на колеги непубликувани трудове. Правил съм го. Със съзнанието, че така или иначе знанието трябва да бъде някому от полза, колкото и наивно да звучи това. Ако колега реши, че стореното от мен има смисъл и това не е жест на академично лицемерие, то не би трябвало охраната на авторството да бъде кауза на всяка цена, доколкото уважението му е сред непоклатимите стълбове на академичния стандарт. Самият аз съм цитирал непубликувани текстове, в които съм привидял смисъл.

Не бих имал наглостта да твърдя, че Иван Илчев се домогва до ресурси чрез моя идея – той има от тях толкова, за колкото малцина историци не биха могли и да мечтаят.  Бидейки университетски преподавател, все още помня и завистта към Иван Илчев от страна на някои (няма да ги нарека колеги), които чисто и просто му завиждаха за постигнатото. То – повтарям – не е никак малко.

Сред тях, за жалост, не е преодоляването на двойното говорене. Не е надмогването на зависимостите на научното поле от ненаучни фактори. Първият проблем на българския учен не е липсата на интелект, а отсъствието на кураж за отстояване на научната автономия.

Тревожна е и нечувствителността към творческия труд, към чиято категория спада и науката. Лично съм бил свидетел на два скандала за плагиатство, които бяха потулени, защото жертвите не пожелаха да огласят станалото и да потърсят правата си. Единият беше успешно защитена докторска дисертация – текст, на чиято база се получават научни звания в бъдеще. Докато между моя текст и този на Иван Илчев има сходства, но и дистанция, в тези, които видях с очите си, имаше цели копирани страници чужд труд без посочване на референция.

Нищо не излезе и от доказаните случаи на неправомерно заимстване от страна на Владко Мурдаров[10] – нормална научна среда навярно би остракирала подобен колега. Доказателствата бяха публикувани и в „Литературен вестник“ – водещо издание, ползващо се с доверие сред професионалните литературоведи[11]. Отношение взе и Съюзът на преводачите, но ефектът до днес клони към точката на замръзване. За това съдействат и медиите, пред чиито камери и микрофони доказано приписалият си чужди усилия продължава да е върховен авторитет, канен по всякакви поводи, свързани със специалността му, въпреки че съществуват в готовност и други експертни имена, които биха се представили не по-зле в публична роля.

Завършвам с опит за шега, макар да знам, че малцина биха се усмихнали искрено. В свое интервю пред телевизия България On Air от 25.04.2020 г. Иван Илчев, разсъждавайки по въпроса за липсата на автентично български източници от типа на хроники и истории за средновековното ни минало, заключава: „тогава има различно разбиране за творческия труд. Няма нищо срамно да преписваш. Това се е смятало за нормално. Да създаваш нови съчинения е било малко странно.“[12]. Изглежда, че традицията на преписването и приписването е дълга. По всичко личи, че до днес българският учен живее със съзнанието, че на всяка публика трябва да бъде предложено онова, което би ѝ се понравило, което би минало добре, а за тази цел прибягването до чужди трудове е съвършено легитимен жест, който се наказва само на книга. По-безпокойно: липсва и санкцията на професионалната гилдия, чието наличие става видно тъкмо в такива проблемни ситуации. Докато няма гилдийно мислене, всеки ще преписва всекиго, а най-суровото наказание ще бъде декларативното заявление на някоя (казионна) професионална организация, което никой не смята за съществено. Ако се появи и такова – тъй като повечето подобни случаи никога не достигат до полагащата се разгласа.

[1] Дечев, Ст. „Защо го имаше феноменът “проф. Божидар Димитров“?“ – https://www.marginalia.bg/aktsent/stefan-dechev-zashto-go-imashe-fenomenat-prof-bozhidar-dimitrov/

[2] https://dariknews.bg/regioni/pleven/prof.-d-r-plamen-mitev-bylgariia-plati-svoiata-cena-za-osvobozhdenieto-2061273

[3] Вж. например Добрев, Петър. Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия, София: ТанграТанНаКра, 1998.

 

[4] Вж. например Димитров, Божидар. Българите и Александър Македонски, София: ТанграТанНаКра, 2001.

[5] https://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/v-makedoniya-se-vzrazhdat-svirepi-antiblgarski-chuvstva-425708.html

[6] https://eurocom.bg/new/prof-ilchev-komisiiata-ni-e-edinna-za-severna-makedoniia

[7] https://www.bgonair.bg/a/36-sutreshen-blok/176245-greshkite-v-politikata-ni-kam-skopie-bili-mnogo-stari-i-nepopravimi-v-blizko-badeshte

[8] Илчев, Ив. „Митът за Санстефанска България като “свещена крава” на българския патриотизъм“. – История, 1995, 6, с. 55-60. През декември 2005 г. на научна конференция, организирана от Middle East Technical University в Анкара, посветена на Руско-Турската война, авторът заменя понятието „патриотизъм“ с „национализъм“ – ход, който свидетелства за факта, че авторът е запознат с начина, по който науката мисли този проблем.

[9] https://www.marginalia.bg/aktsent/37635/

[10] https://www.monitor.bg/bg/a/view/19764-Откраднатият-превод-на-Йозеф-Рот-излиза-в-оригинал

[11] https://litvestnik.wordpress.com/2017/03/21/непознатият-йозеф-рот-превод-или-пр/;  https://litvestnik.wordpress.com/2017/07/14/как-ще-коментирате-уличаването-на-вла/

[12] https://www.bgonair.bg/a/2-bulgaria/191795-balgariya-gubi-tvarde-chesto-parventsite-si

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Димитър Атанасов

Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия. Интересите му са в средновековна история, история на идеите и понятията, публични образи на историята, историографски анализ, историческа антропология, употреби и злоупотреби с миналото, "живият архив".