Димитрина Петрова: Либералната идея може да се окаже гъвкаво животно, способно да се  адаптира във времето

 

В рубриката ни “Утре”разговаряме с философа и бивш депутат от Великото Народно събрание Димитрина Петрова. През 1995 г. тя е поканена да преподава в САЩ, след това участва в създаването на Европейски център за правата на ромите през 1996 г. в Будапеща и го ръководи 11 години, след което оглавява „Тръст за равни права“ в Лондон. До 2 май 2020 е била програмен директор на SOS Детски селища. Пред Маргиналия Димитрина Петрова казва: “В Източна Европа се увеличи етноцентристката форма на расизма, главно като реакция на несправедливостите на прехода, при което голяма част от хората, унижени от прехода, отреагираха обидата си, като насочиха агресия навън към „другите“, а ромите идеално пасваха за ролята на универсални виновници.(…).Ромското участие си остана само на думи. Самите роми не успяха да създадат никакво значително, масово,  автентично и самостоятелно движение за защита на правата си

 

Дими, човешките права са влезли под кожата ни вече 30 години. С Правда, теб, Краси, Емо, светла му памет, Йонко и Калина, основахме Български хелзинкски комитет. В биографията ти има още куп престижни активности за защита на човешките права. Само лоялност към тях ли управлява житейските ти и професионални избори?

Дали само лоялността ми към правата на човека мотивира моите избори? За който не е изкушен или му е втръснало от философия, отговорът е просто „да“. За който е изкушен, ще кажа, че разглеждам правата на човека като само един от много съществуващи и възможни дискурси в политическата вселена. От средата на 1990те години започнах да си задавам въпроса как човешките права „работят“ в политиката: в чия полза, против кого, и колко ефективно. Или, което е същото, какво е отношението между човешките права и властта? Писах доста на тази тема, за съжаление не на български. Имах и курс по Политика на човешките права, който преподавах от 1996 до 2015 г. Както показва Хабермас, дискурсите произвеждат комуникативна власт, която не може да замени властта на публичните бюрокрации, но може да им влияе. Това влияние се ограничава до придаване или отнемане на легитимност. Интересувал ме е въпросът кога, къде и как правозащитният дискурс е усилвал или отслабвал легитимността на властите. Ако една власт, която не приемам – например защото извършва геноцид – се легитимира чрез правата на човека, аз ще съм първата, която ще се отрече от тях. По същата логика, по която много комунисти през 20 век са си казали: „Ако Сталин избива половината население в името на комунизма, то аз не съм комунист“. И тук няма никакво значение дали правата на човека, комунизмът или която и да е друга ценностна идеология е ОК е „сама по себе си“. Така че, доколкото моята лоялност към правата на човека е анти-фундаменталистка (т.е. не е лоялност на всяка цена), тя е по-скоро един временен, условен и често преразглеждан личен избор.  Към момента, повечето правозащитници по света рушат легитимацията на лоши режими, което е основанието за моя продължаващ личен избор да работя в този дискурс, с тази идеология. Но ако сега заспя и се събудя в един свят, в който правата на човека са официалната идеология, оправдаваща някакъв зловещ политически режим, там няма да съм правозащитник. И ти няма да си, нали? Ти ще започнеш да правиш горе-долу същото, което правиш и в този живот, но то ще се нарича и ще се мисли по друг начин, в други термини.

И все пак, в някакъв смисъл моята лоялност към правата на човека е не просто дискурсивно-инструментална, а нещо по-„метафизично“. Отвъд думите и независимо от всякакви понятийни рамки и дискурси, някои хора просто не могат да си седят мирно, ако пред тях се върши несправедливост и ако някой си отива обиден. Този вид лоялност не лежи върху никакви по-дълбоки основания. Витгенщайн казва: „Когато съм изчерпал всички оправдания, аз съм достигнал твърда скала и моята лопата не може да иде по-надолу. Тогава съм склонен да кажа: просто това е, което правя.“

Един въпрос не ми дава мира. Защо допуснахме бомбите над Белград през 1999 -та? Тогава бях главен редактор на „Обектив“ и единствени в правозащитната публичност с Емил Коен поставихме остро тази несъответстваща на либералната етика военна интервенция в „името на човешките права“. Какъв е днешният ти коментар?

Тази натовска военна интервенция, която Клинтън опита да оправдае със защита на демокрацията и човешките права, предизвика у мен серия от разриви. Правозащитната общност се разцепи по въпроса. Пишех и говорех против бомбите, загубих половината си професионални колеги и много приятели. Силно се възмущавах, че в името на правата на човека жертвите на военната намеса ще бъдат отписани просто като „колатерални щети“. В следващите години участвах в множество дискусии в правозащитната общност, и съм свидетел как се разви доктрината R2P (responsibility to protect – отговорността за закрила) в международните отношения, според която военна намеса във вътрешните работи на дадена държава, която допуска много сериозни нарушения на правата на собствените си граждани, е не само оправдана, но морално дължима. На теория тази доктрина е легитимна от правозащитна гледна точка, но вече не се подписвам под никакви абстрактни теории. Буш тръгна да търси сметка от Афганистан, после от Ирак, и какво излезе? Англия и Франция поведоха интервенцията в Либия, с плачевни резултати. Обама си беше извлякъл уроците и не се намеси активно в Сирия, но резултатът от ненамесата е също толкова ужасяващ. В някои случаи намесата може да е оправдана – например когато ще се спасят повече човешки животи, отколкото биха се унищожили, ако няма намеса.

Имам и още един въпрос, който е отнесен към разпространеното негативно “соросоиди” по адрес на активистите за човешки права в България. Какво е да си правозащитник? Можеш ли да отговориш честно?

Подозират ни от край време, че работим за западни интереси, нямам какво да коментирам. Впрочем едно нещо българските правозащитници дължат на хората: да показват, че не приемат узурпацията на патриотизма от страна на десни ултранационалисти.

В последната половин година инициира БОЛД – успя да привлечеш интересни имена за публични събития и критични анализи. Интересна ми беше Позицията ви за съдбата на демокрацията по време на извънредното положение. Намирам в него известни противоречия – например, вие сте против държавните рестрикции, които ограничават правата на човека. Същевременно се обявихте за повече рестрикция към БПЦ във връзка с православния Великден.  За какво свидетелстват тези противоречия?

БОЛД не критикува рестрикциите като такива! Настояваме те да са законни, да не дискриминират, да са целесъобразни, строго необходими, пропорционални и ограничени във времето. Тези шест условия не са просто думи, а дефинирани в международното право ригористични критерии, въз основа на които може да се направи правозащитен анализ на всяка ограничаваща човешки права мярка. В Позицията ние дадохме примери на рестрикции, които не изпълняват тези условия. Например свободата да се практикува религия е ограничимо право, каквото е и свободата на движение. Но да сравним например ходенето на разходка в парк Витоша с посещението на храм „Александър Невски“. Нима властите решиха, че първото е по-опасно от второто? Чуха се гласове, че в църквите движението на хора можело да се контролира, а в парка не можело, но това, и без да съм специалист, ми се вижда несериозно. Не може полицията да е чак до такава степен безполезна. Излиза, че властите или са действали ирационално, или са се ръководели не от опасността, а от нежеланието си да влязат в конфликт с БПЦ. БОЛД настоя, че докогато действа забрана за посещение на къде по-безопасните паркови  пространства, и църковните служби следва да се провеждат без посетители. Иначе се получава, че сте ОК правото ви на здраве да се наруши, ако ви зарази някой току-що излязъл от църковна служба, но не и ако ви зарази някой, който тъкмо слиза от Витоша.

В докладите на Амнести Интернешънъл, Хюман райтс уотч, БХК,  има силен акцент върху ситуацията с ромите по света и у нас. Ето че навършваме третото десетилетие на посткомуническа България, но нищо не се е променило в техния живот. Кои са причините?

Не че нищо не се е променило, но промените са разнопосочни и в много отношения е станало по-лошо, примерно нараснала е степента на сегрегация в някои места. Причините според мен са, първо, че от 1990те години в света господства икономическият неолиберализъм и на запад, и в нашия пост-комунистически регион, което направи невъзможно прокарването на по-включващи, по-солидарни социални политики. Второ, в Източна Европа се увеличи етноцентристката форма на расизма, главно като реакция на несправедливостите на прехода, при което голяма част от хората, унижени от прехода, отреагираха обидата си, като насочиха агресия навън към „другите“, а ромите идеално пасваха за ролята на универсални виновници. Трето, европейските и други донорски политики не успяха да изработят стратегия за предотвратяване на кооптирането на ромското движение и неговите лидери. Ромското участие си остана само на думи. Четвърто, свързано в известна степен с третото, самите роми – поне досега – не успяха да създадат никакво значително, масово,  автентично и самостоятелно движение за закрила на правата си.

Защо в профила ти няма споделени статии от Маргиналия? От 6 години пишем за травмите от „възродителния процес“, за Холокост и депортациите на евреите в България, за ужаса на „живот в гето“, изхвърлените зад борда хора с психични затруднения, все теми които не могат да бъдат открити в мейнстрийм медиите, не привличат донори, нямат голяма читателска публика…

Извинявам се, че няма. За оправдание мога да кажа, че в профила ми има съвсем миниатюрно количество споделяния. Не стоя дълго в социалните медии, а и когато чета постове там, не ми е удобно да споделям, боя се, че спамя хората, които и без това четат същите неща. Внимавам да не се затварям в ехо-камери, където същите хора четат и препращат същите неща. А социалните медии са по самия си дизайн развиващи се ехо-камери. Опитвам се да следя текстовете, видео-материалите и кампаниите на нелиберали. Освен това, колкото повече остарявам, толкова повече се скъсяват часовете на деня. Времето се скъсява толкова очевидно, че този месец се принудих да напусна работата си в SOS Детски селища, за да си набавя време за няколко най-важни за мен неща, като например БОЛД.

Питаме всичките си събеседници на рубриката ни „Утре“ когато и да свърши пандемията с Ковид-19 какво очакват да се случи с либерализма? Не става дума само за правото на  придвижването на хората от София до Лондон, или продаването на труда им в черешовите градини на Австрия или Лондон. Каква ще е съдбата на либералната философия, овластяваща и най-маргиналния човек!

За либералната философия важи същото, което казах за правозащитната парадигма. Вода под моста. И тя ще се разтвори постепенно в океана на историята и сама ще стане история, и за нея ще се пишат истории, които после ще се опровергават и ще се пишат нови. Но на първо време, през следващите няколко години, очаквам глобално усилване и обновяване на либералната нагласа и либералното движение, като реакция срещу заплахите за демокрацията, създадени от пандемичната криза, на фона на повсеместното настъпление в последните десетина години на авторитарни и консервативни движения, както и от издигането на антилиберални цивилизации като Китай. Само че либерализмът на близкото бъдеще ще бъде много различен от преди. Тъй като навлизаме в ерата на надзорния капитализъм (по израза на Шошана Зубоф – виж тук ), в която капиталът вече не е обвързан с опазване на частния живот, изисквано в миналото от защитата на частната собственост. Бъдещето е на бизнес модели, основани на универсален надзор и съответен контрол на личното консуматорско, но и всяко друго лично поведение – такъв е бизнес моделът на Гугъл и Фейсбук. А когато и държавите последват Китай по пътя на тоталния надзор, нашата индивидуална свобода вече няма да може да се защитава чрез традиционните граждански права – на изразяване, събиране, гласуване и пр. Либералната идея ще се насочи към борба срещу контрола над поведението в една високо манипулативна среда на сложни пропагандни войни. Сегашните деца, когато пораснат и дойдат в БОЛД, вероятно ще имат каузи, доста различни от сегашната. Дано да е така. Силно се надявам либералната идея да се окаже гъвкаво животно, способно да се  адаптира във времето.

Дотук в рубриката :

Проф. Ивайло Дичев: “След глобалното затопляне, това е вторият сигнал, че трябва да действаме като човечество”

Николай Колев: “Предстои ни лека амнезия…”

Проф. Антоний Тодоров: “Пандемията върна публичната власт на терена, отстъпен в продължение на много десетилетия на пазара”

Златко Енев:” Хората стават безкритично готови за силови решения, променящи после собствените им животи”

Ивелин Георгиев: “Ако спазваме социалната дистанция и хигиената, ще помогнем много, дори и да не го разберем лично”

Румен Петров: “Видяхме нарушения на карантинни правила от страна на богатите, както и от страна на бедните”.

Диана Иванова: “Неочакваната криза мотивира вътрешните ресурси и креативност”

Златко Ангелов: “Благословена е технологията”

Георги Лозанов: “Коронавирусът е случайна грешка в системата, а не е проект за нова”

Христо Карастоянов: “Знае ли някой какво означава това затваряне у дома за възрастните хора и изнервените семейства?”

Проф. Амелия Личева: “Разтърси ме Бергамо, умирането на цяло поколение хора, преживели Втората световна война и раждането на идеята за Обединена Европа”

Проф. Анна Кръстева: Кризите са време на лидери и паразити, гражданите са единственият коректив

Проф. Боян Знеполски: За Еманюел Макрон човекът и неговият живот са на първо място, човекът и околната среда са по-висши от икономическия ред

Митко Новков: Човечеството не се изправи срещу вируса, а срещу себе си

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar
Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).