Агресивни психолози настояват, че работата на брокера ОЗД е да насочва рисковите деца към тях

 

 

Моделът “ОЗД – брокер на услуги”трябва да насочва децата в мрежа от услуги, върху качеството на които няма контрол

Университетите  бълват психолози, които искат да правят терапия, а в социалните служби масово се назначават начални педагози, чието образование е мракобесно, а заплатите – мизерни

Ако въпросът как спешно да се промени човешкото обкръжение на децата от травматично към нетравматично и развитийно нямаше да се втурваме да правим къщички и да пренасяме децата, а щяхме да инвестираме в отношения

Съществуващите НПО в процеса на деинституционализация са квази-НПО,”генно модифицирани” за нуждите на държавно-регулираната деинституционализация и са по-скоро – ППО (проправителствени организации).

ВУИ и СПИ трябва да бъдат под същия надзор/контрол, както и да го наречем, на ОЗД, като, засега, единственият институционален гарант за правата на децата.

 

 

Дискусия във фейсбук разкрива неприятни подробности за работата с деца

 

Доц. Румен Петров, преподавател по социална работа в НБУ

В продължение на разговора с Иванка Шалапатова*(виж по-долу – бел. ред) и в отговор на Katerina Doncheva, на която благодаря за конструктивния пост, (и по молба на колеги) си позволявам да сложа в един текст следните мисли по повод на спорната реформа на грижите за деца у нас:

1) Още от времето, когато е замисляна детската реформа социалните педагози (хора на строгото възпитание), които са населявали социалните грижи у нас са били най-компетентните специалисти по въпроса за децата. Обърнете внимание, че тогава те имат власт над педиатрите, над психолозите, над специалистите по детско развитие (които, тогава още почти няма).

2) С други думи реформата ни идва отвън и ние я започваме с подръчни материали, култура, опит и нагласи. Те са социално-педагогически, дисциплиниращи, тези нагласи. ТВУ-вски. Хората с едни и също aобразование работят и в затворите и в сиропиталищата. За справка – вижте възхода и разгрома в развитието на дом “Асен Златаров” – люлка на кадри за реформата, самия той, в лицето на ръководителя си Зоя Соколова, – авангард на грижите за безпризорни деца от западна София.

3) Закрилата на детето – гордостта на Иван Костовото правителство в областта на социалната работа – беше работа на парче, подсказана от Световната Банка или МВФ, която се въведе (с много пари, естествено) без да адресира законовата и академичната инфраструктура зад този нов морал към децата. Ерозията на закрилата започна с нейното узаконяване. Справка 1 – училището, например, остана напълно безразлично към новия морал към децата. Справка 2 – АСП сложи ръка над ОЗД веднага.

4) По това време се появяват, от сенките на демокрацията, едни нови, шумни, политически агресивни психолози, които настояват, че работата на ОЗД е да насочва деца към техните услуги (моделът “ОЗД – брокер на услуги”).

5) За да бъде компетентен брокер ОЗД, обаче, има нужда от много сериозна законова подкрепа, и много, много добро разбиране на детското развитие, на семйната динамика и на мизерията изобщо. Никой, обаче, не очаква това от отделите и никой не инвестира в тях. Напротив те се декапитализират, инвестициите в тях отслабват, текучеството е голямо днес и сега се припознават като “врагове”.

6) Некомпетентният (декапитализираният откъм знание) “брокер” трябва да насочва децата в мрежа от услуги, върху качеството на които няма контрол (не само той). В резултат на това НПО започва да “продава на сигурно” – на държавата. Държавните психологически (тип кабинетна интервенция – заведи, (из-)лекувай и върни) услуги никакви ги няма, не на последно място, защото финансирането през бюджета на подобни неща е много по-малко от финансирането отвън – от “Запада”. Нуестойчивост – финансова, но и културова?

7) НПО-тата – терапевти започват да дебелеят, въпреки, че резултатът от подобно “водене на случая” е доста съмнителен. Изследвания на това – йок.

8) Няма и кой да възрази, защото децата, които са обект на този вид грижи са маргинали. Тежки. А НПО тата не могат да оценят качеството защото са се впрегнали в доходоносно “лечение” и съветване на държавата да продължи да прави същото?

9) ОЗД са научени основно да отдалечават детето от риска и почти никак – да инвестират в развитие. Просто това – второто – е по-сложно и не представлява интерес за социално-педагогическата нагласа на всички специалисти на масата на властта тогава (можете да говорите с професор Нели Петрова по този въпрос).

10) Успоредно с това, системата за закрила на детето почти не засяга училищата и децата, които правят пакости (детското правосъдие).

11) ЗД се превръща в преследване на цигани и циганки, които функционират на границата на човешкото.

12) Университетите продължават да бълват психолози, които искат да правят терапия, а в социалните служби масово се назначават начални педагози, чието образование е мракобесно (а заплатите – мизерни), така както е оформено от затворническите педагози през 70-те. Говорете с проф. Нели Петрова, пак. Тя е доайен по тези неща.

13) Идва Могилино с гръм (влизаме в ЕС) и скандалът ни заварва в ситуация, в която сме усвоили навика да отдалечаваме (спасяваме) децата от риска и да ги потапяме за час-два в златната вода на терапевти със съмнителен морал и големи заплати. Тези терапевти са написали закона, който изисква децата да минават през тях срещу добри пари, както и да обучават/супервизират персонала (ежедневните грижи) пак за добри пари, без да се интересуват от базисната подготовка, както и от инфраструктурата на воденето на случая.

14) Започва се една голяма глупост – децата се разхвърлят из страната (т.нар. закриване на институции). В тази агония последното, което вълнува авторите (кои са те?) е въпросът как спешно да се промени човешкото обкръжение на децата от травматично към нетравматично и развитийно. Ако този въпрос е бил водещ нямаше да се втурваме в къщичките и в пренасянето на децата, а щяхме да инвестираме в отношения.

15) Така идваме до днес, когато започват да валят доклади, че Деинституционализацията(ДИ) е като пременения Илия със съответните цупни от страна на хора, взели пари, които са умопомрачителни на фона (и без фона) на мизирията на “лелките-възпитатели” и ОЗД (плебеите на системата). Това е контекстът, в който трябва да разбираме НПО-тата.

16) Всяка медицинска (био-психо-социална) грижа е извлечена, премахната оттук. За справка – вижте изследванията на НХЦ (Д-1 и 2, публично достъпни) и вижте какво интересува изследващи и изследвани. Никой не може да говори за децата като същества с тела и умове в развитие. Всичко е само “извеждане”, “извеждане”, “извеждане”. 10 години по-късно никой не смеее да нарече този дискурс “малоумие”?

17) Къщичките се превръщат в черни дупки, в които децата не трябва да попадат. И това е основният критерий за успех? Затова децата, които не могат да не попаднат там (тези с тежки увреждания, както и тези, които все пак попадат) са оставени на домашното възпитание на възпитателките. И това не е фатално, освен ако никой не се впечатлява от това, защото всички са се втурнали да предоставят услуги извън черните дупки на “институциите”.

18) В тази връзка НПО-тата в процеса на ДИ не са какви да е НПО. Те не са просто всяко НПО, а НПО-създадени-от-и-в-името-на точно-тази-ДИ. Става въпрос за НПО в услуга на тази ДИ, не на гражданското участие в процесите на ДИ, изобщо. Те са повече от квази-НПО, те са “генно модифицирани” за нуждите на държавно-регулираната ДИ, не НПО, а по-скоро – ППО (проправителствени организации).

Това е мой субективен прочит на нещата, на основата на разговори с участници и преглед на публични документи. Който има друг прочит – нека се включи?

 

Люба Деветакова-Стоянова, специалист в прилагането на качествени и количествени изследователски методи:

Румене, Благодаря, че събра всички точки на едно място!

Стан Додов, активист и педагог:

Малко встрани, но все пак: Социалните педагози = ТВУ и дисциприниращи в лош смисъл. Нещо понятийно ми убягва тук. “Социални”, които са педагози =/= социални педагози – това ми е интуитивното разбиране какво се има предвид.

Румен Петров: Под това име (социална педагогика) се обучават служителите/възпитателите в институции като ТВУ (ВУИ и СПИ), затвори и др. Понастоящем немалка част от работещите в услугите за деца имат това образование или такова по начална и предучилищна педагогика. Или само средно.

Стан Додов:

Такова е било времето и мястото. Но също така знаем и двамата, че социалната педагогика е много повече от това (този контекст) и по обем, и по съдържание на понятието. В тоя смисъл не ми се струва конструктивно да легитимираме негови употреби, които не само не са приемливи днес, но и когато социалната педагогика у нас би се възползвала от всяка подкрепа. Казвам го като човек, който се определя като социален педагог (за да е честно).

Румен Петров: Знам, но у нас тя е изпразнена от хуманото си съдържание. Говорете с проф. Петрова, тя е доайен на социалната педагогика у нас?

Стан Додов: Изпразнено е повече заради съвременните (не)употреби, отколкото заради миналото. Колкото до проф. Петрова, наясно съм, но това дали, кога и как да говоря с нея е съвсем извън темата на поста.

Нели Петрова-Димитрова, председател на УС на Института по социални дейности и практики

Не знам как се свързаха социалните педагози тук, и досега няма такава длъжност никъде, въпреки, че моето професионално мнение за тяхната необходимост е друго. Ако бях лекар бих се изкушила да хипотезирам върху тази позиция на последна инстанция. Един сериозен разговор за социалната работа, е необходим, но не и с този език.

Румен ПетровНели, как би  коментирала обученето и работата на лекарите? Представи си, че си гражданин? Аз си представям това, както и си преставям какво трябва да знае, може и иска да стори социалният работник (по това съм хабилитиран). На този фон настоящото обучение по социална работа преподава стария институционализъм, който беше познат у нас като социална педагогика. Какво не е ясно? Къде видя последна инстанция? Последната инстанция са министертвата, в пазвите на които се угояват съветници на всички времена и режими, в резултат и на което сме на хала, на който сме, драга Нели? Не ни е виновен Пеевски

Нели Петрова-Димитрова:

Ами не съм съгласна с тези обобщения, някои споделям частично, но изобщо се притеснявам от изразяване на крайни и категорични оценки.

Румен Петров: Нели, как би  коментирала обученето и работата на лекарите? Представи си, че си гражданин? Аз си представям това, както и си преставям какво трябва да знае, може и иска да стори социалният работник (по това съм хабилитиран). На този фон настоящото обучение по социална работа преподава стария институционализъм, който беше познат у нас като социална педагогика. Какво не е ясно? Къде видя последна инстанция? Последната инстанция са министертвата, в пазвите на които се угояват съветници на всички времена и режими, в резултат и на което сме на хала, на който сме, драга Нели? Не ни е виновен Пеевски

Анна Д Кочева, журналист, медицински експерт, живее в Обединеното кралство:

Още от времето, когато е мислена детската реформа социалните педагози (хора на строгото възпитание), които са населявали социаните грижи у нас са били най-компетентните специалисти по въпроса за децата. Обърнете внимание, че те имат власт над педиатрите, над психолозите, над специалистите….”…Това звучи апокалиптично…почти

Румен Петров: Ами така беше. Така е и сега. Кой педиатър присъства трайно в сиропиталището?

Анна Д Кочева:

Така е и с психиатриите – псиихиатърът не е 24 часа в отделението, но там са сестрите, трудовите рехабилитатори и прочеее…затова казвам -в домовете за деца сираци би трябвало да има същия персонал или подобен, а не педагозите само да свирят първа цигулка…каква “реформа”? От кога?

Денка Спирова:

Уви, системата ЗД няма нито смелост, нито капацитет, нито желание за самокритичен исторически и концептуален анализ – твърде много интереси са преплетени. И твърде много конкретни лични преживявания, които не бива да бъдат лишени от своя минал смисъл. Нямам оптимизъм, че дори поколенческата еволюция ще разреши неназованите вътрешни конфликти. Културата на една система е в състояние да раз(от)врати и най-добрите намерения и чисти помисли на един млад социален идеалист. По-лесно е да се финансират, сътворяват и дискутират множество концепции, стратегии и програми, отколкото отдел по отдел да се укрепва и формира нова култура в нова среда. Всяка борба е на ценности. Днес не сме по-близо до целта, отколкото в началото, защото пътят коригира всяка цел. Все още може да се направи безпристрастен анализ, ако такъв е нужен някому. Ако е нужен…

Юлиана Методиева: Уважаеми участници!Следя с огромен интерес дискусията.Моля за вашето разрешение да я публикуваме в Маргиналия

Румен Петров: Аз лично нямам нищо против. Намирам всички мнения за изразяващи актуални участници и интереси.

Люба Деветакова – Стоянова: Чудесна идея! Така ще може да се съберат на едно място всички мнения. Най-важното е, че ако тази дискусия се пренесе извън фейсбук, качеството й рязко ще се повиши, както и ще има по-голям потенциал да предизвика реални действия.

Денка Спирова:

Ако това беше възможно, досега щеше да се случи не веднъж – минали са 20 години от началото в дейността на ОЗД. Нищо не пречи качествена дискусия да се проведе и тук, ако някой е заинтересован в такава. Идеята, че “корифеите” участват в санкционирани срещи, след които се случват кардинални промени, е заблуда – и за корифеите, и за качеството на такава дискусия, и за промените. Ако специалистите в АСП или ДАЗД не решават (не са способни) да извлекат идеи и да се самосезират в несанкционирани дискусии и дори в частни разговори, а чакат да дойде официална среща за някаква идея, на която корифеи да дадат мнение, поемайки отговорността вместо тези именно специалисти, няма защо да се учудваме, че се срещаме със странни, понякога, решения.

Люба Деветакова-Стоянова: Ще коментирам само първата част от Вашия коментар. Започвате с думите “Ако това беше възможно…”. Адмирации за Румен Петров, че се опитва да направи “това” възможно дори и след 20 години, а може би точно след 20 години… Аз няма да коментирам кой е експерт и/или корифей. Ще кажа само, че във фейсбук всеки иска да се “отрази”, за да го има в коментарите, без да поема реална отговорност. Често пъти и без да прочете сериозно това, което коментира… Ако тази дискусия излезе изън социалните мрежи, съм сигурна, че ще има положителен ефект за всички. Очевидно е, че Вие сте специалист и бихте се присъединили с още коментари… и експертиза, разбира се.

Денка Спирова: Ако това беше възможно..” – се отнася до очакването Ви за “рязко повишаване на качеството .. и промените”, ако дискусията е “извън…”. Дневният ред на системата не се определя от хората, които имат яснота и визия, там има друга логика и други приоритети. Румен Петров не веднъж е давал поводи за дискусии и намеци за нужни промени. Системата обаче демонстративно избира “хараланенето”. За друг избор трябва друг капацитет. Много се колебах вчера дали да спомена един особен нюанс: фактическата забрана и разтурване на едно учредено от социални работници още в първите години “Национално сдружение “Закрила на детето””. Днес за него никой няма да разкаже. Та след като станах свидетел на това и се наложи да присъствам на странен разговор на един етаж, реших, че има паралелни светове и моят е друг. Може би това е моментът, в който системата се раздели с експертността на своите експерти. Учредяването стана по време на обучение в Банкя  на социални работници от ОЗД и директори на ДСП в най-големия проект “”Реформа за повишаване благосъстоянието на децата в България”. Така че с експертността си аз съм дотук.

Румен Петров: Дааа, за да настъпи агресивната и меркантилна некемпетентност са извивани ръце, насилвани са хора, лъгани са надежди, подкупавани са съвести, апетити и страхове.

Люба Деветакова-Стоянова: Надеждата умира последна  Дори и когато става дума за някаква си дискусия… Имайки предвид темата, дори и това е нещо… Уважете и външните на системата хора като мен – не подценявам Вашия опит, но нека да разделим нещата и вървим напред. Миналото е важно – без него няма устойчивост… То трябва да се сподели като опит, за да не се повтарят грешки. Но нека направим усилието да видим какво е възможно пред нас.

Денка Спирова:След много години в системата на ЗД бих искала да видя също един пълен финансов анализ за инвестициите и бенефициентите на тези инвестиции, както и анализ на всички проекти – местни и с европейски пари, а също и стойността на различни видове социални услуги в съпоставка с цената им. Важно е да се види колко струва една реинтеграция, превенция, дете в приемно семейство, работа с биологично семейство, съпоставени с грижата за семействата и децата, които не са обект на внимание от системата ЗД. Възможно е да се окаже, че е можело значително по-ефективно и целесъобразно инвестиране на огромни средства…

Румен Петров: Много е възможно.

Стоян Михайлов: Румене, става за начало на дебат, но трябва да се напише един малък тритомник (!), за да се запълнят липсващите връзки, верифицират откритията, обосноват необоснованите твърдения, разсеят самозаблудите и т.н. между 18-те точки. Няма да се измъкнеш.

Юлиана Методиева, главен редактор Маргиналия: Но е добро начало на обществен дебат!

Анет Маринова, психоаналитичен терапевт, от 2010 г. до 2013 г. e съветник към МОН и член на екипа за управление на проект “Включващо обучение :

Много интересна дискусия, макар и да ми отне време да я проследя цялата, някак се изсипва провокирана от една снимка. Мога да добавя през работата ми в образованието, че от процеса по ДИ, респективно от стартиращите пет проекта през 2010 година, бяха изпуснати СПИ и ВУИ. Никой, се оказа, че не свързва тези форми на третиране на деца с “институционализиране”, още по-малко да се мисли от страна на социалната работа. Последното мога с висока степен на увереност да твърдя от участието ми в срещи и разговори и като пряк участник в образователната реформа с проекта на новия закон за училището. Социални работници в СПИ и ВУИ бяха включени в едногодишен пилотен проект на МОН много след старта на процеса и то именно по начина, по който описваш за мястото на педагогиката и социалната педагогика и за липсващата в училище парадигма за права на детето, и за развитие на детето. Голяма тема в светлината на приобщаващото образование. Съществуването на два паралелни свята не е спирало. Но дали е възможно да не е така, в кой момент се преобръщат нещата, защото наистина промените са отвън навътре, как се измества смисълът на приобщаването, защото промените имат тласъци отвътре навън, са въпроси, които според мен винаги стоят и ще стоят, защото говорим за човешки процеси. Къде се препъваме? Например, мултидисциплинарното мислене и практики у нас лесно се поглъщат от властовите отношения и попадат в същата центрофуга на насилие и изключване, които преживяват най-уязвимите в обществото. Но какво предлагаш , Румене, освен различни субективни откъси тук или там?

Румен Петров:”Комисиите за борба…” са депрофесионализирани и едновременно това – финансово изгодни за обществените възпитатели и общински чиновници, които водят т.нар. обществено-възпитателно дело. Тези дела трябва да минат през съда, а този съд да се развие. От 120 години поне имаме юношески съдилища по света. Същите комисии трябва да бъдат подчинени/поднадзорни на ОЗД. За това ОЗД трабва да се развие концептуално, но и да има капацитет, а не да бъде обвинявано от “индустрията на услугите” тип “Анимус” за враг, който им пречи да печелят от “направления” за терапия, която пък е база за големия бизнес с тренингите. ВУИ и СПИ трябва да бъдат под същия надзор/контрол, както и да го наречем, на ОЗД, като, засега, единственият институционален гарант за правата на децата.

22) За да не се превърне в корпоративен мастодонт по подобие на МОН, МТСП/АСП, НЗОК, ГДИН&Пробация и кой ли не още Закрилата на детето трабва да има стабилна децентрализация и достатъчно висока степен на независимост на местното от централното, както и на граждански и научен контрол.

23) Промени в тази посока са болезнено необходими и те са в посока на местните тръстове за психично здраве, за детско благополучие и др., които се развиват на основата на много по-голяма финансова децентрализация, съчетана със стимули за частни дарения в техни ползи.

24) Университетите да започнат да бъдат, най-накрая полезни на политиките (национални и локални) а не само да дават формални белези на авторитет (академични щатове) на откровени, утвърдени като лъжци, измамници и негодници (разни снимки гледам) люде? 25) Т.нар. държава все още не инвестира в академията като ресурс за политиките си. Предпочита да играе на сигурно като си наема специалисти оттам за да изработват неща, които не конфронтират съществуващият управленски етос. За наетите експерти говоря, които правят само “изследвания”, поръчани от големи, властни корпоративни тела. Ако кажеш нещо критично ти казват, че не искат това от теб и спират да те търсят. Изглежда гражданите трябва  да започнат?… 26) Снимките помагат, но в кошара не вкарват.

Анет Маринова: Последното ми е много, много познато. Изглежда, че имаме два проблема – от една страна става въпрос за това “да се знае кой е господарят тук”, както казва Хъмпти-Дъмпти за произвеждането на смисъл. От тази гледна точка изглежда че нямаме много надежда да излезем от враждебността. От другата гледна точка е доста песимистично, защото не говорим за борбите за власт, а за аспектите свързани с изкореняване на различието, за атаката към самото му съществуване. Ами за тези феномени е необходим друг начин на мислене, друг начин за социална работа и социални разговори, не за да се разбере кой е прав. За щастие създали сме такива пространства на срещи, разговори и прекъсвания.

Румен Петров: Кое е последното?

Анет Маринова: Ако кажеш нещо критично ти казват, че не искат това от теб и спират да те търсят.” Това е меко изразяване за отношение, което бих оприличила със злоупотреба в културата ни на правене на политики. Разбирам нещо от тази страна за снимката и изразеното чрез нея.

Румен Петров: Три пъти ми се е случвало по повод на оценки, поръчани от важни организации – Уницеф, Отворено общество-София, МОН. Аз си ценя оценките, но чиновниците там се притесниха.

 Анет Маринова: Прав си, че трябва да се пише и опише през субективния опит.

Румен Петров: Мисля, че те загубиха, но стана ясно, че корпорациите са тежки и себесъхранителни до вредност. Стара истина, но винаги болезнена.

Анет Маринова: Мисля, че живях една такава “корпорация”, даже две. Има нещо, което е невъзможно за социалните връзки, които се правят през говоренето и винаги се провалят. За мен най-трудното си остава да се наместят и интегрират не провалите, а успехите. Това е предизвикателството пред всяка “експертност”.

*Иванка Шалапатова, 3 юни, профил във фейсбук:

Този пост ще е дълъг…

Днес бях поканена на дискусия на тема „30 години Конвенция на ООН за правата на детето в България“, организирана от ДАЗД.

Освен фокуса върху издадената, по инициатива на ДАЗД „Бяла книга за детето“ се обсъдиха редица предизвикателства в гарантиране правата на децата в страната ни. Споделих и моето мнение за това, което сме постигнали и това, което можем да постигнем в бъдеще.

Да стъпим на някаква основа

Какво имаме днес като общество. Имаме енергия за промяна на статуквото, имаме и много добри практики в работата с деца и семейства, демонстрирали сме предприемачество и иновации в социалната сфера, имаме натрупани знания и опит, както и редица научни изследвания, които показват точни данни и отправят аргументирани предложения за нужните промени.

Какво ни попречи до сега и какво следва да променим

Това, което не ни достига, за да променим черните статистики за здравето на децата и младите хора, предизвикателствата с образованието, насилието и изолацията, както и детската бедност е в няколко измерения. Основното е, че допуснахме поляризация в обществото – допуснахме сътрудничеството между нас да бъде силно нарушено. Допуснахме ниско ниво на разбиране за това, че децата са носители на права и това се получи, защото няма визионери в политическите лидерски среди, които ясно да назоват националната цел, спрямо децата на България! Като няма визия, посока и стратегия, има пропаганда и разделяне. Потърпевши са децата. Все още има политически решения, които са в категорията „хрумки“, а не са мъдри политики, основани на доказателства. Загуби се фокусът върху хората в социалната, образователната и здравната сфери. Говорим за структури, закони и мерки, а забравихме, че ХОРАТА са тези, които могат да помогнат на децата и семействата, ХОРАТА са тези, които могат да повишат качеството на живот на едно дете, ХОРАТА са променотворците. Забравихме за ниския престиж на социалния работник, на детския лекар, на медицинската сестра в детската ясла, на учителя. Допуснахме разклащане на доверието в гражданския сектор. Не чуваме какво ни казват децата, а чуваме това, което възрастните мислим.

Като лидер на фондация „За Нашите Деца“, който от 22 години работи за това да привлича компетентни и готови да се развиват отдадени професионалисти споделих, че в тази ситуация дори и на мен ми е трудно да привличам и задържам мъдри хора в тази кауза.

Спешните промени

Критично важно е обществото ни да се справи с някои горещи заблуди – че децата нямат права, че като нямаме национална цел и посока, нямаме нужда от стратегия, че закриването на домовете е лоша практика, че гражданските организации, наричани „непеота“, са лоши и черпят държавен ресурс, който държавата би инвестирала по-добре за децата.

Критично важно е да се промени и институционалния конструкт и да се преосмисли дали количеството институции, създадени в страната трябва да отстъпят на качествено нова организация на държавните правомощия така, че да се гарантират правата на децата и да се постигнат видими резултати. Поех ангажимент самата аз да посветя време и да изследвам мнението на различни хора какъв следва да бъде мъдрия институционален дизайн така, че с малко ресурс да се постигат повече резултати, които да направят страната ни най-прекрасното място за живот и развитие на всяко дете!

Пожелах си скоро мандата на Агенцията за закрила на детето да се промени с нова мисия – Агенция, която да гарантира правата на децата и да работи за тази кауза с нужните ресурси.

Благодарна съм, че имах възможността да споделя мнението си.

Вие ме познавате – трудно се предавам и винаги виждам надежда!

 

Подготви за печат Ю.М

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.