Добрият учител и дълбоката самота пред компютрите

11 пълни присъствени дни от началото на новата учебна година. Децата са щастливи със съученици, приятели и учители. Дано бъде дълго.

Учениците и студентите, колкото и да са дигитализирано поколение, хай-тек, информационно преситени, неотлъчно до изворите пред лаптопи, смарт устройства и таблети, всъщност си остават деца, които жадуват за жива социална среда.

След първия учебен ден внучката ми Нини и нейните съученици имат снимка, покатерени на едно дърво в кварталната градина. Искат да дивеят заедно, а не в дълбока самота пред компютрите в къщи заедно с изтощената учителка, която ги изпитва от малката си кухня.

 

В образователната система има една основна плътна релация, без която се пропуква цялата система – връзката учител-ученик. Харизмата на учителя, неговият интелект, знания, хуманност, атрактивност, справедлива строгост са фундаментът, върху който се гради и развива ученикът. Така е от античността до днес – втората декада на ХХІ век. Това е непроменлива величина и когато се обърка или загуби посоката, училището се обезсмисля.

Децата и младите хора винаги през столетията са формирали своите интереси към определени знания до голяма степен, защото са попадали под влиянието на добрия учител, който ги е увличал – като личност, като разказвач и като познавач в съответното познание.

 

Голяма част от нашите деца израснаха, а внуците ни растат в период на социални и морални катаклизми. Често живеят в декласирани и депресирани семейства, с уплашени и несигурни родители. Ролята на училището като институция е станала по-тежка и по-отговорна.

Трябва незабавно и без колебание да бъдат подкрепени учителите, както и учителите трябва да преосмислят ролята си в образователната система, за да се възстанови задължителната житейска връзка учител-ученик.

Ако МОН реши да инвестира единствено в ремонти на покриви и закупуването на компютри, обрича на самота и морална дезориентираност голяма част от децата. Преподавам вече 30 години къде ли не, в най-различна социална среда и усещам много добре нуждата, дори жаждата на младите хора да имат топла връзка поне с част от учителите си. Искат разговор на живо, не четене на учебници, свитъци, лекции, а интерпретиран разговор за написаното. И учител, който се интересува от всеки един от тях лично. Защото преди да влязат в час или в аудиторията, те вече са прочели, каквото са намерили в мрежата.

 

Учебниците и преподаването по хуманитарните дисциплини, особено по история и литература, остаряват с всеки изминал месец. Независимо от опитите за реновиране и пренаписване. Историографията продължава да носи тежкия грях да се огъва най-лесно под натиска на политическата конюнктура и поради това тя от Освобождението до днес, винаги е обременена с елементи на идеологизация. Дефект на текстовете по история е тяхното интровертно взиране в подбрани факти единствено от собствената история, като че ли България се развива откъснато от света. Дори, когато събитията са представени в цялостен контекст, виновниците за бедите се търсят навън, а самоласкаенето в исторически план е задължително. Децата и младежите, които са част от света чрез гурбетчийството на родителите, чрез интернет, фейсбук, телевизия, не са подготвени да преценят доколко едни събития и данни са част от световни процеси и доколко те са специфично български въпреки глобалния свят. Учебниците по история са написани и структурирани така, че създават комплекси на уникалност, на национална самодостатъчност, на неоснователно високомерие или на самосъжаление: „Пет века сме били поробени от турците и поради това столетие и половина след Освобождението сме най-бедни, с най-ниска продължителност на живота, винаги жертви. Европейските партньори ни подценяват и подритват…”

 

Българските деца не са в състояние да се съизмерят през вековете с Холандия, например, (където работят много от родителите), за да разберат че през ХV век с прекрасните си природни ресурси България е била далеч по-запазена от глад или, както казваше Вера Мутафчиева, „в България гладни гробища няма…”

България е била столетия наред близка европейска провинция в една голяма империя – османската. Учениците не познават съдбата на тази империя като цяло, още по-малко историята на нейните също така поробени провинции в Африка и Азия.

 

Българските ученици не се обучават на сравнителен подход, за да се съизмерват с други държави и нации, да изучават паралелно и заедно своята и чуждите национални истории, бит, култура, за да намират българското място в света, да се гордеят с българските приноси, да се срамуват от паденията на българите, както и да признават с радост постиженията на другите нации, етноси, религиозни общности.

 

Майка от Германия ми разказа, че дъщерите й цял срок изучавали единствено географските специфики и начина на живот на инуитите. Сторило се на родителите прекалено (оплакали се в настоятелството), но схванали идеята, когато децата започнали да правят аналогии между другото: „при тях е така, а при нас е съвсем различно с храната…, и те отделят старите, за да умрат сами, както и ние заведохме баба в онзи дом за възрастни…”

 

Всичко това могат да направят учителите в България по всички дисциплини (само един пример е с историята и географията), ако им бъде върнато достойнството, ако имат достатъчно средства и лично време, за да се подготвят и да обмислят своите педагогически подходи. Звучи невероятно, нали? Възможно е. Някои страни с ясна политическа воля в образованието го постигат. Разговаряла съм с финландски учител по география, който получава достатъчно възнаграждение, за да пътува през свободните месеци къде ли не, а след това разказва на учениците си, показва им филмираното по пътя, включва ги мултимедийно в пътешествието си. Искам това за нашите деца.

 

На добър час на учениците и на техните учители. Ваксинирайте се.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия.