Добрият знак за поприключване на пандемията

В последните месеци на няколко пъти вътрешно си задавах въпроса как ще разберем, че сме се върнали към онази „далечна нормалност“ на живота преди пандемията. Дали ще е като спрем да получавам новини за бройки и болни? Или като спрем да носим маски? Или като започнем да се караме за същите неща, за които се карахме преди 2 години?

Тази седмица намерих моя барометър за връщане към „предишния свят“. Това е пълнотата на автобус 72 в ранна сутрин. Преди година и половина беше почти невъзможно да се качиш сутрин от моята спирка – сякаш в рейса имаше около 20 души над възможния обем, който физичните закони определят. Но дойде пандемията и изведнъж автобусът се изпразни. Възрастните работеха от вкъщи, децата учеха от вкъщи; дори такива като мен се разхождаха главно вкъщи. И най-вероятно автобусът самотно е преминавал покрай моята спирка, на която никой да не го чака.

Но нещата започнаха да попреминават и с всяка изминала седмица автобусът започна да се пълни. Първо не останаха места за сядане; после постепенно и правостоящите се увеличиха. А от тази седмица и се върна това невероятно състояние, в което като погледнеш от спирката изглежда, че няма къде да влезеш, но все пак ти и всички около теб се събирате вътре.

А после вратите се затварят, кислородът намалява и така и така сте с маски, се молите по-бързо да стигнете до следващата спирка. Когато се намесва и следващият сигнал, че пандемията е приключила – завръщането на „Задръстването на светофара“.

И ето ни – всички ние стотици хора, застанали един върху друг, поели дълбоко дъх на предишната спирка и чакащи този момент, в който отново ще се придвижим малко по-напред към следващото спиране, тайно надявайки се, че всички освен нас ще слязат тогава.

Но светофарът продължава да е червен, поетият дълбоко въздух да намалява, а с това и търпението ни.

И както стоя така, чувам един глас от другата страна на автобуса: „Хайде господин светофар, бъди справедлив с нас, моля те ни пусни да преминем по-бързо“.

Всички се разсмиват, което само по себе си е грешка, защото поетият дълбоко въздух от смеха ни намалява, но няма как. А друг човек от предната част отговаря: – Светофарите не са справедливи. Те са жестоки. Особено днес…

Този път настава мълчание. А аз почвам да размишлявам. За светофарите. И справедливостта. Ако има нещо най-справедливо на този свят, то е светофарът. Той спира и те пуска без да се замисля кой си, дали бързаш или не. Не те определя по пол, религия, възраст и красота. Не можеш да отидеш и да предредиш останалите, които чакат и да му кажеш – „Слушай, пусни ме само мен, само този път, пък аз ще почерпя“. И дори и да си прекалено агресивен и да кажеш – няма да те слушам и ще премина, без значение дали си червен или зелен; той няма да си промени цвета си заради теб. И ще те остави да пострадаш, заради това си решение.

Светофарите са най-справедливи на света. Не са жестоки. Но точно в този момент, в този автобус, всички ние не искахме справедливи светофари… Искахме само веднъж, ако е възможно, само за нас и никога повече, светофарите да са смилят и да са милостиви над нас…

И тогава може би светофарът чу желанието ни и се смили над нас. И светна зелено. А автобусът с огромния си товар  – ние, неговите пътници, се понесе към спирката. Веднага след това вратите се отвориха и повечето хора слязохме, поемайки дълбоко въздух… И моментално забравихме за светофарите, светлините и справедливостта… До следващия път, когато пак ще поискаме някой светофар да е милостив, само сега, само веднъж и само за нас.

Но той ще продължи да свети в червено. Защото светофарите трябва винаги да бъдат справедливи. Ние хората не можем.

Шабат Шалом.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика