Докога ще играем играта на вечно слабия и неможещия?

Старата година си отиде, но нерешените проблеми в глобален план остават за следващите 12 месеца. В много отношения те са както твърде сериозни и с изглед все повече да се задълбочават, така и до голяма степен засягащи много хора лично, макар и те да не са участвали в причиняването им. За съжаление или за щастие, почти всичко в глобалния свят е свързано. От нас зависи дали този факт ще се определи като лош късмет или като възможност.

Организацията AVAAZ, посветена на разрешаването на всякакви глобални проблеми, от борбата за намаляването на бедността, справянето с причините и последиците от глобалното затопляне, до облекчаването на положението на бежанците, започва Новата година със следния поздрав:

„Скъпи членове,

През 2016 г. омразата получи надежда – но сега й я отнемаме!

От тероризма, до Сирия, това беше една тежка и сурова година. Но, скрита от тъмнината изпълваща кръгозора ни, има една проста и красива истина:

Светът никога не е бил по-добро място.

От бедността, до грамотността, издигането на жените и намаляването на смъртоносните болести – почти на всеки метър – светът е в по-добро състояние от всякога. Това е основателна причина за всички нас да имаме надежда и да встъпим заедно в 2017 г.

Затова, за да я посрещнем, ето видео с 10 причини за надежда:

https://secure.avaaz.org/campaign/en/hope_avaaz_2016_share/?bnbgHab&v=86004&cl=11491311220&_checksum=5c64baa6ca06d9901a2ae8d2092ae18964c94d4374104510d4b865358ca5790f

Дори само да прочете това послание, без да отворите линка с 10-те причини за надежда, има два варианта на реакция към него: отхвърляща неговия оптимизъм или приемаща основанията му. Първият вариант е лесният: както много хора в личен план, така и много държави отлично владеят скептицизма, черногледството, присмеха, оплакването и самосъжалението. Но зад това се крие едно: липсата на вяра и забравянето на способностите на човека да върши както крайно лоши, така и смислени дела. За целта трябва да се справя с проблемите си като използва както собствения си ресурс, така и този на другите до себе си. Ето защо обект на нашия интерес ще е втората реакция: онази, която ако слушаме медиите и постоянните им прокоби за един разпадащ се свят, ни се струва нереална, повърхностна, прекалено възторжена. Но само ако обърнем внимание именно на нея, ще успеем да постигнем нещо изключително важно свързано с трудностите дебнещи отвсякъде: ще променим възприятието си за тях и така ще си помогнем в преодоляването им. От частни проблеми като загуба на работно място, липсата на достатъчно пари или изплъзването на усещането за сладостта на живота, до общи като предизвикателството пред повечето европейски държави да се справят с т.нар. бежански проблем.

За постигането на тази цел можем да използваме примерите на велики личности от могъщи и успели държави. Преди да го направим обаче, е добре да се вгледаме в нас самите. Първо синове и дъщери на родителите си, после бащи и майки на децата си, сетне духовно съпричастни към някоя вяра и нейния етичен кодекс, а ако не, атеисти, което не означава машинално липсата на такъв, и накрая, граждани на една държава с драматична история, пълна с предизвикателства, възходи и падения.

Трагедията в Хитрино: 7 жертви, 38 с различна степен на изгаряния, 50 разрушени сгради и семейства без дом

Малко преди един от най-светлите християнски празници, за нещастие, както и друг път се е случвало, България преживя ужасна трагедия, плод на административна глупост, немарливост и вероятно човешка грешка. Хората от това село, намиращо се на 20 км. от Шумен, от десетилетия знаят, че катастрофата е била неизбежна. Товарната влакова композиция със цистерни редовно преминава през Хитрино, релсите са стари, взривоопасният товар е поставял публично въпроса за предпазните мерки относно рисковете при превозването му през населено място. Единствената положителна страна на реалното случване на предвижданото, е поне императивното очакване да не се повтори.

Неоспорим обаче е и друг факт. Трагедията с взривената цистерна по-малко от месец преди Коледа предизвика небивала благотворителност, съпричастност и силно желание да се помогне с всякакви средства, без да се броят популистките прояви на определени партии. Само за три дни са събрани 1 145 965 лв. дарения в кампанията на БЧК! От тази неочаквана солидарност има няколко поучителни извода. Противно на постоянните оплаквания от бедността, окаяността и несретата на обществото, в някои случаи може да се докаже, че то има несломим и неоспорим ресурс да помага. Наистина, до голяма степен тази емпатична енергия вероятно се дължи на общия дух на очакваното Рождество и желанието за вършене на добрини, но важен акцент в него е капацитетът това да се направи. Макар и всяка година много хора да участват по един или друг начин в различни благотворителни кампании, в тази имаше един нов нюанс: мнозина решиха да помогнат, вероятно обладани от желанието да покажат, че могат да го направят, за разлика от държавата им, която за пореден път е показала безсилието, недалновидността и немарливостта си. Подобно на наказателния вот, това сякаш бе алтернатива на държавната благотворителност.

Важното в нея обаче е този капацитет да не загуби инерцията си и посланието на позитивната енергия да не изчезне след края на празниците, успокояването на обстановката в Хитрино и сблъскването с нови проблеми. Добре е да не се забравя постижението на солидарността: тя помогна, защото можеше да го направи. Защо наблягането на този факт е толкова важно? Защото доказва, че голяма част от същите тези хора, които цяла година повтарят, че България и българите са твърде бедни, незащитени и самите те в нужда, за да помагат на някакви си чужденци в беда, показаха, че при различна гледна точка и мотивация, те могат да намерят находчиви начини да окажат помощ. Със сигурност, ако бъдат попитани, не биха скрили и, че освен всичко друго, са били щастливи да го направят. Както казва Ричард Рорти: „Солидарността се изразява в способността ни да виждаме в другите хора братя по съдба и да бъдем чувствителни за болката и унижението, което те трябва да понасят.”

Различните лица на благотворителността

Ако ограничим оказването на помощ, грижата за другия, подпомагането на по-слабия според етическия кодекс на алтруистични религии като християнството, обричаме вършенето на добро на зависимост от желанието и настроението само на добрите хора, в християнския смисъл на думата. Онези, които искат да заслужат Царството небесно, да бъдат пощадени по време на Деня на Страшния съд или просто да живеят като Своя Възлюбен Учител. Колкото и красиво да звучи всичко това обаче, знаем, че често то е подлагано на субективния и несъзнателен подход и интерпретация на човека. Какво е добро? Какво значи да съм добър? В различните дни, контексти и условия, отговорите няма да са еднакви. В този случай е подходящо да се обърнем към демократичността на философията: всеки може да се занимава, убеждава и спори с позициите й, без значение вярва ли им или не.

Според Аристотел доброто е полезното, както за отделния човек, така и за обществото, в което той живее. В този смисъл, всеки полезен човек е добър и обратно, важен е резултатът, с който се мери делото му. Ето защо, от тази гледна точка, въпросът с благотворителността е доста щекотлив. Всеки благотворителен акт добър ли е сам по себе си или само онзи, който е полезен?! Отговорът е еднозначен. Ако извършваме акт на помощ, само за да се почувстваме добри, защото сме вярващи, етични или обладани от краткотрайна празнична добродетелност, без да поемаме отговорността за това, което реално постигаме с великодушните си действия, обслужваме най-вече своята суета и си купуваме спокойна съвест. През 1997 г. сляп акт на благотворителност от страна на богата западна медия достави храни на бедстващите деца от Дома в Джурково, които те не можеха да ядат поради спецификите на заболяванията си. Трябваше да минат години, за да се реши наистина проблемът на тези зловещи Домове за деца с много по-адекватната намеса на журналистката от ББС Кейт Блюет  и репортажа й за Могилино.

Накратко, ако приемем, че благотворителността, помощта, съпричастността и солидарността са присъщи не само на добрите хора, а предимно на можещите, разумните и отговорните, ще успеем да разберем мащабните прояви на хора от ранга на Джордж Сорос и Ангела Меркел, и вместо да им се присмеем, ругаем и отхвърляме, можем да им се възхитим и да решим да следваме примера им. Защото ще разберем, че те не са просто мечтатели изпълнени с доброта, а хора, които инвестират в това да направят света по-добро място, Сорос за развитие на бизнеса му, а Меркел за още по-големия просперитет на държавата й.

В есето си „Отвореното общество има нужда от защита” Сорос казва:

„След Кризата през 2008 г. Германия се открои като хегемонна сила в Европа, но не успя да се справи със задълженията, които успешните хегемони трябва да спазват, а именно, да погледнат отвъд тесния си интерес, към този на хората, които зависят от тях. Да сравним поведението на САЩ след Втората световна война с това на Германия след Кризата от 2008 г. Америка задейства Плана Маршал, който доведе до развитието на ЕС; Германия наложи строги мерки, които запазиха собствения й интерес (…) Когато Леман Брадърс фалираха, Германия не се почувства достатъчно богата, за да поеме допълнителни задължения. Когато европейските финансови министри заявиха, че няма да позволят да се провали друга важна финансова институция, германският канцлер Ангела Меркел, правилно разчитаща желанията на електората й, обяви, че всяка страна член трябва да се грижи за собствените си институции. Това беше началото на разпада на ЕС.”

Седем години по-късно същата тази Меркел, която според финансистът спонсорирал изграждането на така важното за много хора от бившите комунистически държави Отворено общество, веднъж вече е показала такава сериозна липса на доверие в силата на страната си, отваря държавата си за над един милион бежанци на година. С този държавнически акт тя не просто показва граничеща с лудост доброта, човеколюбие и състрадателност. Канцлерът Ангела Меркел използва своя втори шанс, за да докаже силата на Германия, като този път ясно заявява увереността си, че страната й е достатъчно мощна и състоятелна да се справи успешно с предизвикателството на бежанския наплив, а не да се подаде на натиска на електората, както през 2008 г. Разбира се, една немалка част от него няма да й го прости, особено ако се вярва на медиите, но това пък е доказателство за личната сила на германския канцлер. Ангела Меркел е достатъчно уверена в себе си като политик, за да се изправи пред критиките, пропагандата и манипулациите на опонентите си и техните избиратели.

Изборът на България

В контекста на казаното дотук, България, с помощта на медиите и популистки настроените си политици, играе точно обратната игра. Тази на вечно слабия, губещия, неможещия, оплакващия се и логично – на мразещия и страхуващия се. Заиграването на министър-председателя Борисов с крайнодясно и ксенофобски настроените граждани и политици от страх да не загуби подкрепата им, участието му в театралното драматизиране и раздуване на бежанския проблем, бе признание за неговата слабост, както и това на поверената му държава. Алтернативното поведение на политик, чийто пример и покровител е именно Ангела Меркел, беше още от самото начало на влошаването на ситуацията в Сирия ясно да заяви пред своя електорат, че България е достатъчно способна, финансирана и подкрепяна от ЕС да помогне ефективно на бягащите от война хора, а не да ги превърне в бегълци от собствените си граници, а българският народ достатъчно състрадателен, човечен и солидарен да участва в подобна политика. Ако ситуацията беше разиграна в ключа на Германия, България вероятно щеше да спечели допълнителна финансова подкрепа от ЕС, със сигурност неговото уважение, но още повече: самоуважението си.

Действителността в началото на 2017 г. обаче е следната: все по-радикализиращо се антибежанско поведение, все по-малка мотивация за солидарно отношение към проблема, все по-голямо затваряне на България сама в себе си и своите интереси, все по-войнстващ популизъм и неполезно поведение, все по-малко съвпадение между заявеното родолюбие от страна на патриотично настроените политици и практическата им грижа за българския народ: достатъчно е да се следят протестните прояви на най-слабите и незащитени български граждани, онези в неравностойно положение, за да се види, че предпазването от страшната заплаха на бежанския наплив не води до увеличаването на благоденствието на българския народ.

Надеждата обаче се крие именно в него и възможността му да повярва в собствената си сила да помага, подкрепя и спасява хора преживели трагедията на войната и глада. Всичко е въпрос на промяна на гледната точка и мотивацията, подобно на Серафим от разказа на Йордан Йовков, който от пропаднал пияница, се превръща в човек, който знае, че с труда си може да постигне всичко – от това да спечели пари, с които да си купи ново палто, до това да реши да ги даде на безпомощната Павлина и болния й съпруг. Серафим е щастлив, че може да помогне на по-слабия, бедния и нещастния от него. За Йовковия герой не е било важно на кого помага, на мъж ли, жена ли, българин ли, чужд ли. Важното за него е, че е помогнал на страдащия и е могъл да облекчи болката му, защото сам е познавал несретата, окаяността и самотата.

Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.