Доц. Румен Петров: Предпочитам нестбилността пред преяждането с власт

 

 

Държавната администрация превзе политическото представителство на гражданите

В гласовете от шумния и параноиден Фейсбук се чува скептицизмът, тревогата, че алтернативата не е видима, не е убедителна

Процесът в началните години след 10 ноември беше не дали „комунисти“ ще ни управляват, а кои по-точно комунисти ще управляват демокрацията и капитализма

Провалът на процесите срещу извършителите на “възродителния процес”ни направи продължително слепи за структурната дискриминация на турците и която е структуроопределяща за обществото и държавата ни

 

Доц. Петров, остават три дни до изборите. Нека да поговорим за изборните нагласи и Вашите прогнози. Как бихте коментирали следните гласове* от форума на популярен сайт: „Ако не бяха руските шпиони, Борисов щеше да ни управлява още 20 години. Пустите московци, провалиха човека!”; “Божков кани (дами канят). Борисов се крие. Слави мълчи”; “Бай Васил е заложил капиите и се готви да хване голямата риба. Ако Слави мълчи, явно това ще е. Ако тръгне да отрича, ще има клипче. Лоша работа!”; “Пенсиониран военен, пенсиониран полицай, масон… За разнообразие тук-там по съвместителство я културист, я брачнодоговорист, я ваксиниран антиковидист“.

Румен Петров: В тези коментари се чува опозицията. Тя е нестройна и в хубавия смисъл на думата – политически недисциплинирана. Правителството събира в себе си хора със спорен, или с малък политически опит, или изобщо без управленски опит в малко хаотична смес, която съответства на практически без-опозиционния ни политически живот. Оказа се, че от известно време (има-няма 100 години?), нямаме традиция на парламентарна опозиция. Опозиционността, която наблюдаваме, в много отношения, е не само хаотична, тя е импулсивна, урбулешка, граничи с клоунадата, малцинствена е. Към нея се присъединяват всякакви хора. В посланията на служебното правителство се отразява както нетърпението, но така и неструктурираността на опозицията ни като политическо начало и принцип на съвместното ни живеене. Тя е квази парламентарна. Това е и свързано с грешните стъпки, които се правят непрекъснато от нейна страна. На фона на тази опозиция, овладяността, предвидимостта, апаратната умелост на хората от парламента (те са и от администрацията), прави впечатление.  Може би горните обяснения, изразяват света на, да не кажем маргиналното, но на извън политическото. В наши условия.

Според мен, имаме нужда от нестабилност, която да продължи достатъчно дълго, за да може в нея да изкристализира ползата от опозицията и от (малко по-) честната игра. А честната игра се постига не само с морални пожелания, но и с паритет на политическите сили. Защото сегашната опозиция в този си вид, показва че опозиционното начало в политиката се е изгубило доста, и то не само от управлението на ГЕРБ.

Тези коментари са все коментари – израз на различни видове фрустрации, липси, недоволства. Или – различни поводи да изразим опасение, че сегашното управление е по-лошо от ГЕРБ, без това да означава, че сме съгласни с ГЕРБ. Та тези мнения, навярно, не са задължително про-ГЕРБ, въпреки, че могат да бъдат разчетени и като дисквалифициращи лицата на ГЕРБ-опозицията. Който иска може да приеме, че това е целенасочена атака срещу анти-ГЕРБ опозицията. Аз бих добавил и още една гледна точка – че  този тип определения за опозицията отразяват все още неубедителността в колективното ни съзнание на самата опозиционност, която все още няма своя автентичност. С други думи, имаме нужда от нестабилност, но това е нестабилността на спора, между относително равнопоставени участници, делиберативна, както казват политолозите. В много от досегашните години парламентът не беше място на много големи спорове, той беше място на хегемонията – носталгията по хегемонията на СДС с лидер Иван Костов, отразява същото. Или хегемонията на НДСВ, заменена с политическата хегемония на ГЕРБ. Много отдавна Иван Кръстев беше казал, че ГЕРБ прилича на партията на Путин – партия на държавната власт. Но такава партия на държавната власт не е само ГЕРБ, такава беше  БСП, триумфът на СДС беше такъв, НДСВ беше такава – това е характерна склонност на печелившите партии у нас да се стремят към хегемония и към сливане със слоевете на държавното управление. Това правят почти всички големи партии с управленски мандат през годините. А какво беше Тройната коалиция – БСП, НДСВ, ДПС? Не знам, мисля, че беше мимикрия на същото.

Да дадем малко исторически плътност на това време. Имаше  политолози, които казваха за управлението на НДСВ, че намали обществената и политическа истерия. Управлението на ОДС беше затвърдило разлома в обществото, противопоставянето на групи хора стигаше до истерия. А междувременно нищо не се случваше. Бедността си оставаше същата. НДСВ не се ли яви като умиротворител, или направи още по-зле противопоставянето и нетърпимостта?

Р.Петров: НДСВ даде възможност и подготви идването на ГЕРБ и подготви свикването на обществото с това сливане на управленския апарат и политическото управление на държавата. Това гарантираше липсата на граждански контрол и съпътстващите този контрол конфликти. Така се гарантираше стабилността и стагнацията. Всяка държавна администрация започна да върви с победителите и да няма никаква възможност за здравословно напрежение между нея /в идеалния случай – деполитизирана/ и партиите, които работят с нея. Някак си има една недобра поука, че държавният апарат трябва да бъде тотално контролиран от политическата сила с най-голяма политическа власт, за да може да се реализира дневният ред. Вижте колко много държавни чиновници се разхождат из парламента! Това поставя въпроса за възможността изобщо да имаме независими институции – какво е състоянието на независимостта на медиите, на прокуратурата, на съда и на всички тези контролиращи организации – за конфликти на интереси, за незаконно придобито имущество, за конкуренция, които престанаха да се съпротивляват на актуалната власт и станаха част от нея, с  всички произтичащи от това огромни вреди. Политолозите често използват метафората „преяждане с власт“. Така и Костовото правителство преяде с власт, така стори и ГЕРБ. Държавната администрация превзе политическото представителство на гражданите. Направи си партия. Партия, който представлява интересите на администрацията. Но това е стародавен проблем. Да припомним, че при сливането на партията с властта, политическото представителство се замества от чист лобизъм, в търг на наддаване за печелене на поръчки и нищо друго. Позната картина.

Описвате опозицията в нейното противоречиво и неубедително поведение. Според Вас, обсъжданите коментари са своеобразен неин израз, така ли?

Р.Петров: В тези гласове от шумния и параноиден Фейсбук чувам неувереността, скептицизма, тревогата, че алтернативата не е видима, не е убедителна. Алтернативата е проект, желание, няма предметност, традиция, няма вътрешна връзка, субстанциалност, с извинение. Затова са тези извънполитически, далечни и неясни обекти – дали е Васил Божков, дали са руските шпиони, дали е, разбира се – Слави Трифонов – като паметник на тази несъстояла се опозиционност и несъстояла се опозиция. Засега, опозицията често приема, неубедителни за демокрацията, форми и специалисти по представителност. Този Трифонов е тревожно неубедителен, той притеснява всички с неговата аполитическа позиция, която заема като избрана технология на представителност на интересите на гласувалите.Това тревожи хората. Колкото и да не го признават и пред себе си. Но той е прав за себе си: „Когато ме гледахте от фотьойла и си мислехте, че да сте зрители на пиперливото или безвкусно политическо кабаре е вашето политическо участие, не ревахте…!?“

Нека се спрем на фигурите на властта, описвани в цитирания форум. За какво свидетелстват?

Р. Петров: Да, това се три фигури – военен, полицаи, масон. Между другото, те винаги са присъствали, както в сегашното управление, така и във всичките досегашни управления, във всичките висши ешелони на политическите партии и администрация. Въпросът зад тези предизвикателни твърдения е откъде ще дойде опозицията? Тя ще бъде ли надеждна алтернатива? Имаме ли всъщност резервен вариант, както са обичайните демокрации! Опозицията винаги да е готова да управлява. Този потенциал я прави равнопоставена на управляващите. При нас всички, които могат да управляват фактически са в управлението, а тези, които не могат, нямат консолидирана убедителност на хора, които могат! Най-важното е, че те не са имали, през последните години политическо присъствие в институциите на представителната демокрация! …

За 30 години не се ли научихме? Толкова ноу хау от Европа и САЩ получавахме? Не можеш ли да откроите личности, които са носители на това ноу хау? От такива хора биха могли да се развият нови политически структури, партии…

Р.Петров: За 30 години, според мен, не се промени един базисен нагон на политическо-управленската ситуация, а той беше, че  овладяването на централната администрация само и единствено гарантира спокойствието на управлението. Само свръхцентрализацията, което означава подчиняването на една партия на всички ключови институции, гарантира спокойствието на управлението. Не се промени, а струва ми се, западните съветници не вложиха много грижи в това! Хич дори. Това ги превръща (ако трябва да бъда остър) в треньори на квази-колониални режими повече, отколкото в „учители по демокрация“.

Но през тези трийсет години трябваше да извършим и декомунизация!  

Р.Петров: Да, декомунизацията, поне у нас, е много проблематична. Амбицията да се приравни лустрацията с декомунизацията беше рецепта за провал. В резултат на намерението за тотална чистка по принцип „досие“, администрацията от времето на НРБ, която беше от ДС (каква друга да бъде?) се консолидира, защити се. Тази наивна атака я укрепи, солидаризира я допълнително, накара я да мимимкрира в хипертофрирали административни органи и структури, в свръхголям щат на всякакви военни и квази-военни, на тайни статски съветници като от времето на царска Русия. Да наложи езика на публичната администрация, на макроикономиката, на брутния продукт, на социалната педагогика, на чистата и святата … администрация. Декомунизацията падна до метод за физическа подмяна на управленските ешалони много повече отколкото за „научаване на истината“, за „морално възраждане“, чрез разговор за поведението и постъпките в условията на принципно неморално общество, каквото беше НРБ… Това я направи стихийна, вулгарна и глупава. Тя се сведе до лустрацията, която дискредитира и инвалидизира декомунизацията. Не, която абортира декомунизацията!

Няма да се съглася напълно. Новата политическа класа извърши декомунизацията поне през външната политика на България като геостратегическа ориентация! Кормилото се завъртя, тръгнахме към Европа, към НАТО…

Р.Петров: Нямах предвид това като казвам декомунизация. Геостратегически  ценностни интереси – да. Не е ли ясно, че именно „комунисти“ решиха да станат „капиталисти“, „евроатлантици“ и „либерали“ в края на 80-те? И че вчерашните „идеологически врагове“, но икономически партньори ще станат и идеологически „другари“?

Заедно с това имаше убеденост, че само лустрацията, “изчистване посредством жертвоприношение” е декомунизация. А не декомунизация – в смисъл на поемане на отговорност, морално дистанциране от принципите на комунистическата държава и социална етика (на незачитане на права и човешко достойнство от страна на държавата), признаване и разбиране на отношенията и несправедливостите на режима. Всеки, който е бил … какво – функционер (например – партиен секретар), „агент“ (или и двете?, както се случва), няма място днес в управлението на обществото, няма право да е във властта!“ Аз така прочетох Закона „Панев“ и епигоните му в традицията на периодично, частично и избирателно отварящи се досиета, вместо да бъдат тотално отворени и достъпни всички, всички, всички документи на ДС! От отварянето на досиетата трябваше да следва обяснения, отговорност, разговор, морал?

Отбелязвам в скоби, че досиетата се отваряха през годините бавно, когато Комисията по досиета получаваше съгласно Закона за досиетата на бившата ДС  архивите от ведомствата – МВР, МВнР, МП, МО! Не става така бързо – толкова съпротива имаше тези ведомства да си предадат архивите!

Р.Петров: Тази бавност показва структурната слабост на лустрационния проект и окопаването на ДС-елита в споменатите ведомства. За това допринася  лустрационният патос при отварянето им. Щом се отвори досието се очаква човекът моментално да се оттегли, а много често той не се оттегля, но и не четем досието, защото четенето е дисквалифицирано до метод за кадрова политика?  Друга форма на такава дисквалификация е правилото, че досиета на тези, които не са вече живи не се оповестяват. Защо?

Не съм притеснена от този факт, защото  полека-лека кадрите, възпитани в Москва, хората на Луканов си отидоха през тези години. Това също е декомунизация!

Р. Петров: Не съм склонен да се съглася. „Хората на Луканов“ нямаха нищо против да влезем в НАТО и да станем капиталисти, стига те да го правят това! Не виждам от страна на „хората на Луканов“ пречка пред евроатлантическата ни ориентация или пред либералните ценности на обществото! Проблемът не беше дали Луканов ще остави или изведе страната в съветската орбита, а в това кой да го извърши това! Спорът беше привиден, спорът беше за многото кандидати за властта и за това кой ще държи лостта на властта („да кара влака“). Не дали „комунисти“ ще ни управляват, а кои, по-точно, комунисти ще управляват демокрацията и капитализма!

Посткомунистическото общество имаше да решава и въпросите за справедливостта. За виновниците за „възродителния процес“, за огромния външен дълг, а… нямаше осъдени! Това допринесе за спадане на доверието към съдебните институции, вярата в закона постепенно беше сринато!

Р.Петров: Смятам съдебните процеси по повод възродителния процес и „националната катастрофа“ за грешка! Не може да се търси справедливост по тези въпроси през съдебни процеси.

Цял свят го прави! Процесът срещу Айхман, Хагския трибунал срещу престъпленията на Милошевич…

Р.Петров:Това са символни процеси, те носят една особена безпомощност. Колко нацисти са остарели безпроблемно в Уругвай, Парагвай, Аржентина, Испания, Португалия и много други страни на военни режими, лоялни на нацизма и продължили дълго, дълго след Войната! Нашите, в добавка на смешната си избирателност, бяха и фарсови. Вземете този срещу Тодор Живков? Съдебната система, особено обвинението изкриви процеса, превърна го в беззъба атака, което, в крайна сметка, даде основания на про-живковистите да усетят, че новата власт е тяхна. Смятам, че и концентрирането върху съдебно преследване на виновниците за възродителния процес беше грешка. Фокусът в това дело там направи така, че изобщо да се предотврати всеки друг разговор, всеки друг начин за интеграция на турското малцинство в България! Нещата бяха конструирани така, сякаш чрез съда, чрез евентуалното осъждане на виновниците (избрани няколко висши, алчни за власт и откровено глупави наивници, ние, обществото ни, ще преодолее един повече от стогодишен проблем на систематичното маргинализиране на българските турци. Става въпрос за дълбока структурна дискриминация, чийто израз от 80-те години на 20 век у нас  е„Възродителния“ процес! В тази връзка, съдебният процес затова се провали. И този провал, в който беше свръхинвестирано, съзнателно или не, ни направи продължително слепи за структурната дискриминация, на която са подложени турците и която е структуроопределяща за обществото и държавата ни. За справка – вижте дискусиите по повод на 30-тата годишнина на „Възродителния“ процес?

Какъв е профилът на служебното правителство на Румен Радев? Ляв? Десен?

Р.Петров: То не е ляво, нито дясно – то е ВРЕМЕННО, преходно. То затова е вътрешно противоречиво, защото няма относително хомогенна вътрешна политическа култура, основана на някаква представителност и традиция. Това е нормално. Хората, чиито мнения разглеждахме преди малко, питат къде е новото и ако няма такова, защо да променяме нещо! Липсата на образ и чувство за новото е израз на отдавна установената безалтернативност на нашия политически живот, на липсата на спомената вече делиберативна (основана на спора) култура на политическо участие. Както и на произхождаща от това слаба видимост за структурните проблеми – култура, нагласи и въплътеността им в Конституция, закони и практики, наративи и дискурси.

Това правителство е и ляво и дясно, и прилича на ГЕРБ и иска да се оттласне от ГЕРБ, и прилича на комунистите и не иска да се идентифицира с тях. То е като одеяло от много парчета, включващо хора, до голяма степен оформени тук, макар и изучени в Харвард. Но те са си българи, изучени в Харвард, отвсякъде българи! В попълнение на това, краткото време в което се позиционира, допринесе за това да прилича на останалите. Но това е неизбежно. Някакъв специфичен недостатък не виждам в това правителство.

Как гледате на “войната” между министъра на икономиката и съдебната власт, отказала да приеме исканията му за промяна на ръководствата на ББР? Това вече се е случвало – изпълнителната власт да назидава съдебната!*

Р.Петров: Казусът с хвърлянето на обвинения на един министър към съда е израз на тази „българщина от Харвард“. Но досадното в своята увереност обяснение и нравоучително почукване по носа е  отговорът от страна на видни юристи от ССД. Те са част от същия пейзаж на установени авторитети и начини на реагиране. Мисля, че казусът със съдебните решения, които блокираха едни чакани административни (не непременно структурни и политически) спешни мерки, можеше да бъде разрешен алтернативно. И двете страни можеха да си спестят (да преодолеят) част от политическата култура и политически рефлекси, която носят в себе си от тази 30 годишна история на себеформиране.

Какво мислите за президента Румен Радев?

Р.Петров: Нямам никакво специално мнение, той е ad hoc политик, той е нова биография за президентството, човек ‘отникъде’, несвързан с политическия ни живот като култура и стил, като мрежи на обвързаност. Не го свързвам с никоя партия. Това не е непременно предимство. Човек без политическо минало и авторитет приел да се занимава с такава длъжност, но започна да изпълва институцията президент с някаква алтернативност. Той  е технократ, инженер, не е бил политик, неясен ми е. Като биография не е Желев, не е Стоянов, не е Първанов – те имаха политически опит, което е и ресурс и ограничение. И уви – генерал (от резерва). Но пък у нас нямаме никакви резерви към генералите.

Ще има ли следващи избори?

Р. Петров:Очаквам, да продължи несигурността, да има следващи предсрочни избори. На фона на дългата липса на култура на опозиционност не очаквам скоро да се консолидира (в конституция, законодателство и др), култура на управлението, основана на действаща опозиция. Нестабилността не ме тревожи. Предпочитам я пред преяждането с власт.

*Цитатите са от Гласове

**Разговорът е проведен на 5 юли 2021

Въпросите зададе Ю. Методиева

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.