Другата война – контравселената на жените

Жал ми е за тези, които ще прочетат тази книга, а и за тези, 

които няма да я прочетат…(1)

 

Опитите на жените да се интегрират в изцяло мъжкия свят на журналистиката, да навлязат, първоначално чрез печата, в пространството на политическата публичност (по дефинициите на Хабермас), са неуспешни до средата на ХХ век. Журналистиката традиционно е считана за мъжки свят. В четиривековната й история едва от края на 60-те години на ХХ век започва осезаемо да се усеща присъствието на жените-журналистки в медиите. Според мен големият пробив в символния свят на мъжете, създаден в полето на медиите, в много голяма степен се дължи на модела журналистика, който правят по различно време, на различно място и с различни техники Ориана Фалачи и Светлана Алексиевич. Интересното е, че и двете тръгват от възможно най-мъжкия свят – този на войната. Фалачи заминава за Виетнам като военен кореспордент и влиза в световните медии със своите репортажи и интервюта директно от фронтовата линия. С книгите си „Войната не е с лице на жена” (1983) и „Последните свидетели” (1985) Алексиевич разруши всички табута и митове, създадени от съветската пропаганда за Втората световна война.

В своята последна редакция на книгата „Войната не е с лице на жена” Светлана Алексиевич прибавя в началото вместо предговор част от свой разговор с историк:

„А по време на Втората световна война светът станал свидетел на женския феномен. Жените служели във всички родове войски вече в много страни по света… В Съветската армия воювали около един милион жени. Те овладели всички военни специалности, в това число и „най-мъжките”. Даже възникнал и езиков проблем – думите „танкист”, „пехотинец”, „автоматчик” дотогава нямали женски род, защото тези дейности никога не са били извършвани от жени. Женските думи се родили там, на войната…”(2)

Женските думи за войната родиха един нов, непознат свят. Вероятно затова и А. Тофлър твърди, че едва след Втората световна война започва окончателното предефиниране на мъжко-женските роли. Женските думи се раждат на фронта, но делата на тези един милион жени, в преобладаващата си част на възраст 16 – 20 години, потъват в забрава за цели 40 години. Защото техният разказ за войната не е „правилният”, а книгата на Алексиевич е забранена. В новото издание писателката включва част от разговорите си с цензорите:

„Вие унижавате жената с примитивен натурализъм. Жената –героиня. Развенчавате я. Правите я обикновена жена. Самка. А те са ни светици… Начели сте се на Ремарк… При нас Ремаркизмът няма да мине… Мълчат списанията. В писмата отказът е винаги еднакъв – твърде страшна война. Много ужас. Натурализъм. Няма я водещата и направляваща роля на комунистическата партия. С една дума войната не е правилната. А каква е правилната? С генералите и мъдрия генералисимус? Без кръв и въшки?”(3)

Ето няколко фрагмента от „неправилните” разкази:

  • Когато вземахме пленници, ги водехме в отряда… Не ги разстрелвахме, твърде лека смърт бе това за тях, ръгахме ги като свине, с шомполи, режехме ги на късчета. Аз ходех да гледам… Чаках! Дълго чаках тоя момент, когато от болка започват да им се пукат очите… Зениците…
  • Край Сталинград имаше толкова убити… Своите убити ние ги събирахме, а немците се търкаляха навсякъде. Замръзнали… Ледени… Аз, шофьорка, карах сандъци с артирлерийски снаряди, чувах как под колелата пукат черепите им. Костите. И бях щастлива.
  • Аз бях картечарка. Толкова хора съм убила… След войната се боях да раждам… Струва ми се, че съм преживяла два живота: единият – мъжки, вторият – женски…
  • Заминах като съветска ученичка, която добре са я учили. А там… Там започнах да се моля… Винаги се молех преди боя, четях си молитвите… Никой не виждаше как се моля. Аз тайно, крадешком се молех… След войната прочетох Библията… Цял живот сега я чета… Аз не виждах тези хора, които убивах… Сега разбирам, че съм убивала… Мисля за това… Защото… Защото остарях. За душата си се моля. Заръчах на дъщеря си след смъртта ми да занесе всички мои ордени и медали не в музея, а в църквата. Да ги даде на отчето… Те идват в съня ми… Мъртвите… Моите мъртви… Макар и да не съм ги и виждала, те идват и ме гледат…
  • Не можах да свикна с мириса на кръв… След войната… Имах алергия към мириса на кръв, просто организмът ми не го приемаше. Толкова кръв бях видяла през войната, че повече не издържах… А бях си ушила блузка от червен плат и след един ден по ръцете ми плъзнаха някакви петна. Обриви. Нито червена басма, нито червени цветя – рози или карамфили, моят организъм не ги приемаше. Нищо червено, нищо с цвета на кръвта… Аз и сега нямам нищо червено у дома. Няма да намериш. Човешката кръв е много ярка, нито в природата, нито в картините на художниците не съм срещала такъв ярък цвят. Сокът от нар донякъде прилича, но и той не съвсем. От зрял нар
  • Аз съм наказана… (момиченцето й се ражда с увреждания, впоследствие прекарва 40 години в лудница – бел. Т.М.)… Може би за това, че убивах?… И моля Бога… На мъжа ми не му се сърдя, отдавна му простих. Родих аз щерката.. Той ни погледна… Постоя малко и си тръгна. Тръгна си с упрека: „Нима нормална жена ще отиде на война? Ще се научи да стреля? Затова не си способна да родиш нормално дете”. Аз и за него се моля… А може би той е прав? И така си мисля… Моят грях… Не пишете фамилията ми. Не трябва… (4)

Симон дьо Бовоар отбелязва, че жените никога не са образували самостоятелно общество, те са интегрирани в общността, управлявана от мъже, където заемат второстепенно място и се обединяват чрез една по-скоро механична солидарност. Според нея женският свят се противопоставя на мъжката вселена, като се стреми да утвърди една контравселена. Именно такава контравселена създава Светлана Алексиевич, контравселената на камерния разказ-изповед, чрез която жените стават съ-солидарни в най-различните си женски тегоби, преживяни на фронта, там те говорят помежду си за неща и на език, както се оказва впоследствие, непонятни за мъжете. Алексиевич предoстави на жените автономно пространство, реабилитира правото им да притежават собствен свят, където всяка една споделя личната си драма, и този свят изключва мъжкото присъствие в ролята на главен герой. Всеки текст, преди книгите на Алексиевич, пресъздаващ войната – книга, филм, публицистика – в крайна сметка има една главна цел – да изгражда и утвърждава мита за голямата, справедливата, добрата война. Припомням само някои заглавия на филми – „Бащата на войника”, „Балада за войника”, „На бой отиват само старците” и естествено киноепосът „Те се сражаваха за родината”, режисиран от Сергей Бондарчук по сценарий на Михаил Шолохов, чиято премиера е на 12 май 1975 г. Героизацията на мъжкия разказ и мъжката гледна точка представя войната страшна и сурова, но едновременно с това възвишена и, колкото и парадоксално да звучи, красива. Да, казват ни те, войната е кървава, фронтът е ужасно място, но финалните акорди са винаги мажорни, патетични и красиви. Мъжкият киноразказ за войната отделя на жената епизодична роля, тя е маргинализирана и стилизирана най-често в уплашеното, миловидно личице на милосърдната сестра. Понякога е щрихиран някакъв любовен романс, но то е просто за отмора на зрителя от кървавото бойно поле. Една абстрактна фронтова символика и естетика, от която жената по правило отсъства или й е отредена поддържащата роля. („А когато гледам филм за войната – не е вярно, чета книга – не е вярно. Ами не е това… Нещо друго се получава. Сама започвам да говоря – отново не е това. Не е тъй страшно и не е така красиво” – Олга Никитична Забелина, военен хирург, стр. 233)

Преди няколко дни влязох в известна столична книжарница. Книгата на Светлана Алексиевич е поставена в секцията „Художествена литература – Исторически романи”. Вземам книгата, към мен се приближава младо момиче, огромната ми чанта винаги привлича вниманието на служителите. „Защо Алексиевич е при романите – питам, като кой знае защо съм убедена, че момичето знае коя е тя. „Нов исторически роман е, за войната. Много е сложен, прекалено натурален, като… ако си падате по Джонатан Литъл, ако сте го чувала, казаха ми е, че е като неговия, много трудно се чете…” Пропускам определението „натурален” и питам дали я е прочела. „Само я прелистих, погледнах тук-там да се ориентирам, много е натоварваща, не обичам такива тежки четива… Искате ли нещо малко по-философско, хем е разтоварващо, много се купува…” На вниманието ми е предложена „Стопанката на Господ” от Розмари де Мео – и аз, като момичето, попрелистих я да се ориентирам – малко езотерика за начинаещи, малко мистика и древни езически практики, нещо като елементаризиран Кастанеда, нещо ала Коелю в български вариант. Разтоварващо… Жил Липовецки пише, че трансформацията на постмодерното общество в хипермодерно се основава на три основни тенденции – хиперконсумация, хиперкомуникация и хипернарцисизъм.(5) Развлечението и хедонизмът се превръщат в култ, животът е прекалено кратък, да се забавляваме, да се развличаме, днес, утре, непрестанно, през деня в МОЛ-а, вечер с поредното примитивно до вулгарност телевизионно реалити и така до затъпяване. И тъй като хиперконсумация могат да си позволят малцина, книжният пазар ти предлага огромен асортимент от четива с елементарна психология, които ти обясняват, че светът не е сложен и страшен ако овладееш десетина основни техники, а правилната медитация така ще просветли душата ти, че изведнъж ще се усетиш значим, дори и да не можеш да си купиш нещо, като станалата в последните дни особено актуална чанта на една министърка за три хиляди евро. Разтоварващо…

Да го кажем честно – „натуралната” Алексиевич е хипернатоварваща (ако влезем в стилистиката на Липовецки). Писателката не просто шокира, тя те хвърля директно в бездната на човешката душа, онази душа, която е съумяла (или по-точно е била принудена) пет години да живее във всекидневна среща със смъртта из полета, застлани с трупове; душа, отделила се някак си от съзнанието, че животът ти протича сред бомби, пожарища, глад и ледени окопи, изкормени вътрешности, гнойни рани, въшки, мръсотия, проституция и изнасилвания, и кръв, кръв, кръв. Пропускаш ужаса само през филтъра на душата си, защото, като потъва в нещо нематериално, този ужас се дематериализира. Рациото, съзнанието по никой начин не може да го понесе. Войната не просто няма женско лице, тя въобще няма лице, поемаш въздух и без да мислиш рязко се хвърляш, като таран, в машината на смъртта. („Тези които са били на война си спомнят, че цивилният човек се превръща във военен за три дни. Защо са достатъчни само три дни? Или това също е мит? Най-вероятно. Човекът там е къде-къде по-непознат и по-непонятен.(6)…). За да оцелееш и физически, и психически, изключваш от времето и пространството, в което си бил, преди да се озовеш на фронтовата линия, попадаш в някакъв паралелен чудовищен хронотоп. Изключваш от нормалния живот за пет години. Най-разтърсващото в книгата е (а според мен и най-зловещо), че тези стотици хиляди момичета, оцелели в ада на войната, не могат след победата да се включат обратно във всекидневния, мирен, обикновен живот. Те остават изключени завинаги. Нещо повече, те са двойно изключениведнъж от неумението си да пребивават в нормално битие („Ние отидохме на фронта осемнайсет-деветнайсет годишни, а се върнахме по на двайсет, двайсет и четири. Отначало се радвахме, а после ни хвана страх, ами какво ще правим цивилни? Страх пред мирния живот… Връстничките ни бяха завършили институти, а ние какво представлявахме? Неприспособени към нищо, без специалност. Всичко, което знаем, е войната, всичко, което умеем, е войната“)… и втори път от обществото. Те са остракирани, защото са дефектни, те са „повредена стока”, те за заклеймени като „леки жени” –

„На кого можех да кажа, че съм ранена, контузена. Опитай се да кажеш, после кой ще те вземе на работа, кой ще се ожени за тебе? Мълчахме като риби. На никого не казвахме, че сме фронтовачки… А на първо време се стаявахме, дори не си носехме наградите. Мъжете си ги носеха, те бяха победители, герои, партия за женитба, войната беше тяхно дело, а на нас гледаха с други очи. Съвсем други… На нас, ще ви кажа аз, ни взеха победата. Тихичко я обмениха за обикновено женско щастие. Победата не я разделиха с нас. И беше обидно… Непонятно.(6)

Дори само това да бе сторила Алексиевич с книгата си – да върне на тези стотици жени победата – и то стига. Но бедата не свършва дотук, да те захвърлят в самотата и низвергнат от обществото се оказва по-малкото зло. Краят на войната става за много от жените начало на нов ужас – стотици от тях не стигат обратно до родните си места, натоварени на влаковете, те са „разтоварени” в съветските концлагери. Най-честото обвинение е, че са леки момичета, заточени са за проституция –

Не ме е страх да кажа истината… Аз бях ППЖ, това, което се разшифрова като „походно-полева жена” Жена за войната… Казаха ли ви го това другите девойчета, или не си признаха? Срам ги е било, мисля… Премълчали са. Горди!… Е, и за мъжете беше тежко, четири години без жени… В нашата армия бордеи нямаше и никакви хапчета не даваха… Но за това мълчат… Не е прието…(7)

Една друга част от жените, преминалите през ада на Гестапо, изпратени на каторжен принудителен труд в немски стопанства и домове, системно изнасилвани, преди дори да се порадват на факта, че са оцелели, са обявени за изменници и предатели на Родината. Причина – ами имали са „неблагоразумието” да останат живи. Логиката на Стоманения вожд (неслучайно „бащата на народите” си е избрал точно това име – Сталин) е стоманена: не може да си останал жив, след като си „бил при немците”, ако не си станал предател. Герои са само мъртвите – и в тази логика няма грам идеализъм, причините са чисто прагматични и служат на партийната идеология. Само мъртвите няма опасност да разкажат какво са видели, минавайки през западните европейски държави. Едва след 40 години мълчание сержант Аглая Нестерук се осмелява да говори:

Най-сетне сме на тяхна земя… Първото, което ни учуди, бяха хубавите пътища. Големите селски къщи… Саксии с цветя, китни перденца на прозорчетата, даже в плевниците. В къщите бели покривки. Скъпи съдове. Порцелан. Аз там за пръв път видях перална машина… Ние не можехме да разберем защо им беше да воюват, като живееха така добре? У нас хората се свират в землянки, а у тях бели покривки. Кафе в малки чашки… А аз само в музея ги бях виждала. Тези чашки…”(8)

„Бащата на народите” без съмнения е имал основания да се страхува.

Една малка част от фронтовачките, тези, които са съумели някакси да излъжат себе си и околните, че не са били на фронта, успяват отново да се интегрират в социума. Мълчанието и само мълчанието е цената отново да бъдеш „включена” в нормалността. И все пак най-необясним за мен в тези покъртителни разкази си остава фактът, не какво са преживели на фронта, а безропотното им невероятно смирение след края на войната. Те не съществуват за няколко поколения съветски граждани, тях ги няма 40 години след безусловната капитулация и Нюрнберг. Приели са някаква специфична форма на доброволно мъченичество – съвременото ни хипернарцистично и хиперхедонистично съзнание със сигурност би го определило като краен мазохизъм. „Мирисът на страха”, дълбоко просмукал се в тях за пет години война, не ги напуска десетилетия наред, много от тях умират, без да споделят пред никого житейската си съдба, много от тях отказват да говорят пред Светлана Алексиевич. Но дори разказаното, побрало се в 350-те страници на книгата (хиляди страници с изповеди пази в архивите си писателката и аз наистина не знам как успява да живее с тях), е достатъчно да счупи завинаги така старателно изградения мегамит за великата, славната, добрата война. Величието има съвсем други измерения – това доказва книгата на Алексиевич. И то е толкова силно като излъчване, че успява да пробие старателно изкованата матрица от тоталитарната пропагандна машина, да разложи единствената Истина за Войната и Победата на стотици хиляди малки парченца истина – защото всяка една от тези един милион жени има своята, единствено и само нейна тъжна истина за войната и своята мъничка лична победа. Светлана Алексиевич върна на тези жени достойнството от факта на доброволно избрания фронтови път, тя реабилитира правото им всяка една от тях да има своята истина за войната и правото им на автономен, неприкосновен емоционален свят. Тъжните изповеди в книгата са безпорно доказателство, че и най-мракобесната идеология може в крайна сметка да разполага само с тялото ти, монополът върху чувствата и душата просто не се е осъществил.

„Те винаги са в друго пространство, различно от това на слушателя – пише Алексиевич. – Обкръжава ги невидим свят. Най-малко трима души участват в разговора – този, който разказва сега, същият той, какъвто е бил тогава, в момента на събитието, и аз… Мен ме интересува не само тази реалност, която ни обкръжава, но и тази, която е вътре в нас. Интересува ме не самото събитие, а събитието на чувствата. Да го кажем така – душата на събитието”.(9)

Мисля си, че началото на разпада на комунистическата доктрина не се случи в публичното пространство на площадите, а започна именно с това 40-годишно мълчание. Оказва се, че мълчанието на една душа, умножено по един милион пъти, рано или късно прокънтява със страшна сила. Горбачов просто нямаше друг избор, освен да отключи „перестройката” и да сложи край на наложената двугодишна цензура върху „Лицето не е с лице на жена”. Тиражът от два милиона екземпляра разтърси старателно изградения и наложен чрез филми, книги, публицистика мегамит за войната. Важно е също да се отбележи, че тези покъртителни разкази абсолютно с нищо не накърниха подвига, страданието и саможертвата на милиони хора, мъже и жени, загинали на фронта, напротив – именно защото показаха истинското лице на войната, те умножиха силата на подвига им. От всеки един разказ се излъчва такава смразяваща реалност, че думи като „герой” и „героизъм” се оказват тесни да обемат преживяното. А към думите на Адорно, че след Освиенцим е невъзможно да си пише поезия, бих добавила и фрагмент от този разказ:

„На фронта не можех да си представя, че ще мога отново да чета стиховете на Хайне. Своя любим Гьоте. Повече не бих могла да слушам Вагнер… Допреди войната, а аз съм израсла в семейство на музиканти, обичах немската музика – Бах, Бетовен. Великия Бах! Всичко това го задрасках от своя свят. После видяхме, показаха ни крематориумите… Лагера Освиенцим… Не можех повече да слушам немска музика… Много време изтече, докато се върна към Бах”. (10)

Към книгите на Светлана Алексиевич съм пристрастена и пристрастна. Открих ги в късната есен на 1987 г. в несъществуващата отдавна книжарница „Иля Еренбург” на площад „Славейков” – издателство „Народна култура” отпечата в един том „Войната не е с лице на жена” и „Последните свидетели. Включих я веднага в списъка от книги, които предлагам на студентите за семинарите по „Журналистически жанрове” – към темите за интервюто като метод и жанр. Почти всяка година поне по един студент избираше книгата за тема на курсовата си работа – за рецепцията на тази книга през изминалите вече почти тридесет години може да се напише отделен текст. Анализите са различи, езикът, с който пишат също. Ето само едно изречение от М.С. ( първи курс, бакалавър, 2015 г.): „Произведенията й четях с ужас и с увиснала мандибула зад бюрото, пълно с дървеници в Студентски град”. Много от курсовите работи на студентите ми дават основание да вярвам, че в хиперхедонизма все пак е възможен пробив. Но едно нещо винаги ми е правило впечатление – макар и издадени в един том, студентите анализираха само „Войната не е с лице на жена” и никога детските спомени за войната в „Последните свидетели”; аргументът винаги е един и същ – „Е, за тоя ужас не може да се напише нищо, нямам думи…” Като се замисля, и аз никога не съм писала за „Последните свидетели”. Поне засега към това „Соло за детски глас” (подзаглавието, което Алексиевич поставя при новата си редакция) мога да прибавя само казаното от Лудвиг Витгенщайн: „Това, което изобщо може да се каже, може да се каже ясно; а за това, за което не може да се говори, трябва да се мълчи”.(11) Детските гласчета звучат толкова отчайващо ясно, че към тази неподлежаща на сравнения и описание мелодия, бих прибавила само това – нека да ги прочете всеки сам и да помълчи. След това детско соло има само тишина.

Връщам се към скорошната случка в книжарницата – не обвинявам младото момиче, че не иска да чете подобни текстове; нямам също така и претенции към никого, който отказва да се срещне с тази хипернатоварваща книга. Самата аз години наред се питам трябва ли да се знае всичко това, с какво това знание би ни помогнало днес, трябва ли да има все пак някакви граници в паметта? Знанието за това в крайна сметка прави ли ни по-добри? За по-добри – не знам. Във всеки случай обаче, това, че не познаваш „миризмата на страх и кръв” и без да се замисляш можеш да си купиш червена блуза, със сигурност те научава да гледаш с омерзение на днешните партийни страсти в стремежа към власт и пари и те прави равнодушен към факта, че чантата ти струва 30 лева, а не 3000 евро. Всъщност след срещата с Алексиевич, въпреки ада, в който неизбежно те потапят множеството разкази, излизаш по един странен начин освободен. Книгата завинаги те освобождава и от хиперконсумацията, и от хипернарцисизма. И влизането ти в черква придобива малко по-друг смисъл. Кой беше казал, че не страданието, а съ-страдаването ни прави истински хора? Тази книга със сигурност те научава на две неща – на съ-страдание и на смирение. Не е малко… Именно затова трябва да бъде прочетена.

 

Бележки:

  1. Светлана Алексиевич. Войната не е с лице на жена. Последните свидетели. София: Парадокс, 2016, стр. 31
  2. Пак там, с.11-12
  3. Пак там, с.33; с.26
  4. Пак там, с. 34; с.35; с.97; с. 338; с.275
  5. Липовецки, Жил, Себастиен Шарл. Хипермодерните времена. – София:Изток-Запад, 2005. с. 83-85
  6. Алексиевич, цит.съч., с.141-142
  7. Пак там, с.261-262
  8. Пак там, с.329
  9. Пак там, с.20; с.22
  10. Пак там, с.329
  11. Витгенщайн, Л. Логико-философски трактат. Във: Витгенщайн, Л. Избрани съчинения. София: Наука и изкуство, 1988. с .50
Avatar

Тотка Монова

Тотка Монова, доктор по филология, професор в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на четири книги, последната от която е "Корпоративен журнализъм. Медийна идеология на прехода", С., 2015.