Тъга за…джапанката

Споделете статията:

Има предмети, които са с теб от толкова много време, че не можеш да се сетиш кога си се сдобил с тях. Следват те, когато сменяш жилища, хобита, когато израстваш и променяш себе си и всичко около теб. За други хора най-вероятно това са картини или специални книги. Или  пък емоционален подарък, който човек е получил преди години.

За мен това са две обикновени сини джапанки.

И честно, не вярвах, че имам дълбока емоционална привързаност към тях. Спомням си, че бяха част от онези неща, които отмъкнах от Люлин, когато се изнасях, заедно с една тенджера и няколко чинии. И против всякаква логика, те се оказаха така здрави и издържливи, че успяха да ме последват навсякъде.

Сега като се замисля – те наистина са били с мен на много места. Даже на три различни континента, в няколко десетки хотелски бани, три-четири плажни ивици и дори една болница.

И както с всяко нещо, което смяташ за даденост, не оценявах истинската им стойност докато не ги изгубих. Всичко започна преди 2 седмици, когато лявата джапанка изчезна…

Максим Делчев е образователен директор на Организацията на евреите в България „Шалом“. След един месец любимата за читателите ни рубрика „Обикновени истории за обикновени хора“ ще навърши една година!

Не че не се е случвало преди. Поне веднъж месечно осъзнавам, че една от двете липсва и почти винаги я откривам на някоя от логичните й места – под дивана, под масата и под леглото. Затова и когато една сутрин осъзнах, че лявата липсва – не ми направи впечатление. Просто сложих дясната и на един крак скок-подскок се отправих към банята. „Ще те търся по-късно“ – казах си. „Нека първо се събудя“.

Един час по-късно, зареден с голяма чаша кафе и преборил първите си две онлайн срещи за деня, вече бях готов да намеря джапанката-беглец. Проверих стандартните места – дивана, масата и леглото. Но нея я нямаше. Трябваше да проверя на по-необичайните. Погледнах зад шкафовете, погледнах дори и в шкафа за обувки – нея я нямаше. „Голяма работа – ще излезе от някъде“ – казах си и зареден с втора чаша кафе продължих  работния си ден.

Но лявата джапанка не ми излизаше от съзнанието. Току през десетина минути поглеждах я под масата, я под дивана – да не би случайно да не съм я видял и тя да се крие там. Но не. Беше изчезнала.

Денят мина и на другата сутрин, подскачайки на десния си крак до банята, една мисъл ме покоси. Какъв е шансът – без да искам – да съм си изхвърлил джапанката в кофата? Имах някакъв спомен, че я бях взел в ръце и бях в кухнята. Мигновено се завъртях  на един крак и заподскачах към кофата за боклук – но уви – бях изхвърлил боклука предишния ден и сега кофата беше празна….

Да, знам, това е една проста джапанка и не мислех, че някога ще страдам за такава вещ. Но, ето ме – стоях в центъра на кухнята, бос с единия крак в потрес. Е, какво от това – ще ми мине – казах си – може би наистина е време за нови джапанки.

Но не ми мина. Нещо повече, в следващите часове преживях пълния кръг на етапите на скръбта от известната теория.

Първо беше Отрицанието. Казах си – не, не може да съм я загубил. Няма как. Отмених срещите си за тази сутрин, взех метлата и в следващите часове почистих кухнята и двете стаи. Но от нея нямаше и следа.

Тъкмо приключих с хола и тогава се появи гнева. Погледнах другата джапанка и се ядосах. Хванах я в ръка и я метнах към стената – „ЗАЩО МИ ГО ПРИЧИНИХТЕ?“ – развиках й се аз. „Не можа ли да предотвратиш това?“ , „Защо не направи нещо, когато видя, че я изхвърлям?“.

Постепенно гневът премина и се превърна в процеса на договаряне. Вече бях отворил пет различни сайта и търсех същите джапанки. Исках да са толкова удобни, да са сини и ако може толкова износени – нямаше как да си позволя да сложа нещо по-различно на краката си.

И след като на три пъти бях готов да поръчам, нещо ме спря. Осъзнавах, че и най-добрата нова джапанка, няма да е като тази – старата, истинската. В мен беше нахлул и депресивният стадий. Никога повече няма да имам хубави джапанки. Никога повече няма да мога спокойно да стигам до банята. От сега насетне цял живот ще трябва да подскачам сутрин и вечер из дома си…

В края на деня вече бях готов да приема факта, че бях изхвърлил любимата си джапанка. Бях прекарал половин ден в чистене и проучване на пазара на обувки за баня в България и страдане по един предмет – време беше да продължа напред. Макар и на един крак. Кой знае някой ден може би щях да си купя нов комплект.

И така вече почти забравил тази случка и приел съдбата си, преди няколко дни реших да размразя нещо от камерата на хладилника и естествено – лявата джапанка беше там. Замръзнала и покрита с лед, но намерена. Пощурях от радост. Веднага стоплих вода и я поставих в един леген, а после избърсах със затоплена на парното кърпа. И сега е като нова….

Но и аз си научих урока. Сега вече винаги каквото и да търся, първо проверявам в камерата на хладилника. Със сигурност ми спестява много нерви и емоции. А това искам да пожелая и на вас скъпи приятели – спокоен и прекрасен Шабат и да намирате всичко, което търсите.

Шабат Шалом

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: