Джоузеф Щиглиц: Кога ще се преборим?

от -
295
САЩ отбелязаха 50 години от смъртта на убития борец за граждански права Мартин Лутър Кинг

През 1967 г. вълна от бунтове заля целите САЩ – от Нюарк в щата Ню Джърси до Детройт и Минеанополис в Средния Запад. При това тази вълна заля страната ни само две години след взрива на насилие, който се случи в предградието на Лос Анджелис Уотс. В отговор на всичко това президентът тогава Линдън Джонсън назначи комисия под ръководството на губернатора на щата Илинойс Ото Кернер. Задачата ѝ беше да разследва причините за тези безредици и да предложи мерки за избягването им в бъдеще. Преди 50 години Националната консултативна комисия за гражданските безредици (по-известна като Комисията Кернер) публикува доклад, който даваше изчерпателно описание и оценка на положението в Америка, което тогава доведе страната до тези бунтове.

В доклада на Комисията Кернер се описваше страна, в която афроамериканците се сблъскват със систематична дискриминация, страдат от неадекватното ниво на образованието, което притежават, както и от много по-лошите си жилища в сравнение с тези, притежавани от мнозинството от населението. Те бяха описвани тогава като хора, които нямат икономически перспективи. За тях не съществуваше това, което наричат „Американска мечта“. Дълбоката причина за всичко това в доклада беше назована като „расистките нагласи и поведение на белите американци към чернокожите жители на САЩ“. Според него „расистките предразсъдъци са играли ключова роля във формирането на нашата история, а днес те заплашват  негативно да повлияят върху нашето бъдеще“.

Аз бях участник в групата, създадена от Фондация Айзенхауер, която имаше за цел да оцени прогреса, който е постигнат половин век след доклада на Комисията Кернер. За съжаление, трябва да кажа, че най-известното изречение в доклада на тази комисия, а именно „Нашата нация се движи към това да се раздели на две общества – черно и бяло, които са отделени едно от друго и не са равноправни“, и до днес звучи актуално.

Тъжно е да се чете току-що излязлата книга, в която са събрани резултатите от работата на комисията, в която аз участвах ( Как да излекуваме нашето разцепено общество: да инвестираме в Америка половин век след доклада на Комисията Кернер, под редакцията на Фред Харис и Алън Къртис). В главата, на която съм автор, аз пиша: „В някои проблемни направления, описани в Доклада на Комисията Кернер положението се подобри (например участието на чернокожите в политиката и в органите на властта; символ на това участие стана избирането на черен президент), в някои то си остана същото, каквото беше преди 50 години (например неравенството в нивото на образованието и заетостта), а в други то се влоши (например неравенството в здравния статус и в нивото на доходите се увеличи)“. В други глави на тази книга се обсъжда един от най-шокиращите аспекти на расовото неравенство в САЩ. Става дума за неравенството в достъпа до правосъдие, което се усилва от системата на масово лишаване от свобода, която се занимава най-вече с афроамериканците.

Няма съмнение, че за половин век движението за права на човека успя да постигне промени. Множество форми на пряка дискриминация бяха обявени за противозаконни. Промениха се социалните норми. Но изкореняването на дълбоко вкопания в културата и в институциите на нашето общество расизъм, се оказа много трудна задача. А още по-лошото е, че президентът Тръмп се ползва от този расизъм, разпалвайки пламъците на нетърпимостта.

Ключовата идея на новия доклад се опира на великия извод на лидера на  движението за граждански права Мартин Лутер Кинг: постигането на икономическа справедливост за афроамериканците не бива де се отделя от това всички американски граждани да могат да имат позитивни икономически перспективи. През август 1963 г. Кинг организира огромен протестен марш до Вашингтон. Той лично водеше множеството и произнесе ярката и незабравима реч „Аз имам мечта“. Това беше марш за работни места и за свобода. Въпреки това нивото на икономическото неравенство в САЩ от времето на тази реч до днес се повиши. Това неравенство сега има катастрофални следствия за тези, които нямат висше образование, а в тази група се намират почти три четвърти от афроамериканците.

Осен това дискриминацията, макар често осъществявана в скрити форми, си остава повсеместна. За финансовия сектор на Америка чернокожите граждани станаха обект за експлоатация, особено в годините непосредствено преди голямата финансова криза. Продаваха им финансови продукти (различни видове кредити най-вече), които имаха много неустойчиви цени, които бяха така конструирани, че можеха много лесно да се изменят – както да станат по-евтини, така и – често – да поскъпнат. При това тези финансови продукти биваха продавани с високи комисионни; те можеха да се обезценяват и това и сториха в хода на кризата. Така огромно количество афроамериканци загубиха спестяванията си. Хиляди хора загубиха домовете си, а разликата в нивото на благосъстоянието, която въобще си беше твърде голяма, в края на краищата стана още по-голяма.

Една от най-големите банки в страната – Wells Fargo – плати огромни глоби за това, че определяше по-високи лихви на афроамериканските  и на латиноамериканските си кредитополучатели. Но имаше и много други случаи на злоупотреби, за които никой не беше привлечен към отговорност. Почти половин век след приемането на антидискриминационните закони, насочени против колективния расизъм, алчността и  злоупотребата с пазарната сила продължават да влошават положението на афроамериканците.

Но има няколко причини за това да имаме надежда. Преди всичко, нужно е да кажем, че разбирането ни за това какво е дискриминация, стана много по-добро. Преди икономистът Гари Бекер, лауреат на Нобелова награда, можеше да твърди, че на един конкурентен пазар не е възможно да има дискриминация, защото той ще повиши заплатата на тези, чиято работа не се заплаща достатъчно. Но днес ние разбираме, че пазарите са крайно несъвършени (това се отнася най-вече до конкуренцията и до достъпа до информация – няма нито „идеална“ конкуренция“, нито равен достъп до информация), а това открива широки възможности за дискриминация и експлоатация.

Освен това, сега ние знаем, че САЩ плащат висока цена за неравенството и особено висока за расовото неравенство. Общество, в което има подобни социални разногласия, не може да бъде фар за света, не може да „проправя нов път“, а икономиката на такова общество няма да процъфтява. Реалната сила на САЩ е въплътена не във военната им мощ, а тяхната „мека сила“. Но тя сега е сериозно отслабена, при това не само от действията на Тръмп , но и от още съществуващата расова дискриминация. Всички ще загубим, ако този проблем и в бъдеще остане нерешен.

Най-многообещаващият положителен сигнал стана повишението на гражданската активност, особено сред младежта, която разбира, че за САЩ отдавна е настъпила времето да почнат да живеят в съответствие с идеалите си, които са така благородно формулирани в „Декларацията за независимостта“: всички хора са създадени равни. Минаха век и половина след премахването на робството, но наследството от тази система и до днес не е изживяно. Нужни бяха сто години, за да бъдат приети закони, гарантиращи равните права. Но днес контролираните от републиканците съдилища, както и политиците републиканци често отказват да съблюдават принципите на тези закони.

В качеството на заключение, аз написах следното в каря на моята глава от книгата: „Възможен е алтернативен свят. Но 50 години борба ни показаха колко е трудно да се достигне до неговото възцаряване“. За по-нататъшния прогрес  е нужна решителност с опора върху вярата, която е изразена по следния начин в безсмъртния спиричуал (т.е. религиозна песен на чернокожите американци), който стана химн на движението за граждански права: „Ние ще се преборим“.

*Джоузеф Щиглиц е световноизвестен американски икономист, носител на Нобелова награда по икономика.

Статията е публикуван в сайта Project Syndicate на 12 март 2018 г.

Превод: Емил Коен