Джозеф Най: Правата на човека и съдбата на либералния ред

Много експерти възвестяват днес гибелта на либералния световен ред, възникнал след края на Втората световна война. За мъртви бива обявявана  също така и системата на правата на човека, описана във Всеобщата декларация за правата на човека от 10 декември 1948 г. На корицата на  най-новия брой на списание  Foreign Policy е изобразен бял гълъб (символ на правата на човека), който е пронизан от стрелите на авторитарната реакция.

Според мнението на теоретиците на „реалистичните“ международни отношения, няма как либералният световен ред да бъде запазен, ако две от трите велики държави – Русия и Китай – са антилиберални. Яша Моунк и Роберто Стефани Фоа  доказват в статия, публикувана в списание Foreign Affairs, че епохата, в която либерално-демократическите страни от Запада бяха главните по икономическа сила и по културно развитие държави в света, вероятно приключва. В идващите най-близки пет години „делът на страните, които биват смятани за „несвободни“, в това число Китай, Саудитска Арабия, в глобалните доходи, ще превиши делът на либералните демократични страни на Запада“.

Като се позамислим над този аргумент, веднага се сблъскваме с няколко проблема. Да започнем с това, че той се опира на числа, получени при пресмятане на така наречения паритет на покупателната способност. Това е добър индикатор за определени цели, но само ако не става дума за сравняване на международното влияние на държавите. Пресметнат съобразно текущите валутни курсове годишният брутен вътрешен продукт на Китай се равнява на 12 трилиона долара, този на Русия – на 2,5 трилиона,  докато в същото време икономиката на САЩ представлява 20 трилиона долара. Но има и по-сериозен проблем, а именно – обединението на съвършено несъпоставимите страни – Китай и Русия – в някаква авторитарна ос. Сега не съществува нищо, което да прилича на печално знаменитата „Ос“ на нацистка Германия и нейните съюзници, възникнала в 30-те години на миналия век.

Да, Русия и Китай са авторитарни държави и те смятат за полезно да правят съвместни изявления срещу САЩ в международни органи като например Съвета за сигурност на ООН, но тези две страни имат съвсем различни интереси. Китай е държава във възход, която много тясно е преплетена в международната икономика, в това число и с икономиката на САЩ. Напротив – Русия е държава в стадий на залез, тя има сериозни проблеми с демографията и със здравето на населението ѝ, две трети от износа ѝ се падат на експорт на енергоресурси, а не на готова продукция.

Страните, които преживяват упадък, често се оказват по-опасни от тези, които са в подем. Владимир Путин се показа като умен тактик, опитвайки се да „направи Русия отново велика“ с помощта на военни интервенции в съседни страни и в Сирия, а също така развивайки (само с ограничен успех) информационна кибервойна за подронване на западните демокрации. По данни на изследвания на руските радио и телепредавания, насочени към Украйна, те са се оказали ефективни само за едно малцинство, което и така си е било ориентирано на страната на страната на Русия, макар че това малцинство също да има роля в усилването на поляризацията и в мощността на „взривовете“ в политическата система. Възраждането на информационните войни в стила на Студената война съвсем не помага на Русия да увеличава своята „мека сила“, т.е. културното, икономическото и езиковото си влияние. В съставяния в Лондон рейтинг на „меката сила“ Soft Power 30 Русия се намира на 26 място. Макар че тази страна има определени успехи в привличането на съюзници в Източна Европа, тя не е член на някаква могъща авторитарна ос, подобна на тази, която съществуваше през 30-те години на миналия век.

Положението с Китай е съвършено друго. Тази страна обяви, че е готова да похарчи милиарди за разширяване на своята „мека сила“. На срещите в Давос през 2017 и в Хайнан през 2018 г. китайският президент Си Цзи Пин представяше Китай като защитник на съществуващия международен ред, макар и такъв, който по-скоро има китайски особености, а не либерални такива. Китай не иска да разруши съществуващия международен ред, той иска да го преустрои в своя полза.

За това той има икономически лостове. Китай твърдо контролира достъпа до огромния си пазар, като при това се ръководи от политически съображения. Норвегия беше наказана за присъждането на Нобелова награда на дисидента Лю Сяо Бо. Страните от Източна Европа бяха възнаградени за това, че смекчават резолюциите на ЕС по въпросите за защита на правата на човека. Бизнесът на сингапурски и корейски компании пострада, когато правителствата на Сингапур и на Южна Корея заеха позиции, които не се понравиха на Китай. Мащабната програма на китайското правителство „Пояс и път“ за строителство на търговска инфраструктура на територията на Евразия открива много възможности за използването на деловите контракти като инструменти за политическо влияние. В същото време Китай все по-силно ограничава правата на човека вътре в страната. И колкото повече нараства силата на Китай, толкова повече ще нараства проблемът с с глобалната система на правата на човека.

Но не трябва и да се надценява представата за китайското могъщество. Ако САЩ съхранят съюзите си с такива демократични страни като Япония и Австралия и ако продължат  да развиват  добри отношения с Индия, тогава в Азия шансовете им са доста добри. В глобалния военен баланс на силите Китай сериозно изостава, а ако вземем такива показатели като демография, технология, парична система и енергозависимост, то ще видим, че показателите на САЩ са много по-добри от тези на Китай и това ще се запази, по всяка вероятност, през идните години. В рейтинга Soft Power 30 Китай заема 25 място, а САЩ – трето.

Освен това никой не знае какво бъдеще го очаква Китай. Си Цзи Пин ликвидира институционалния ред за приемственост в ръководството, който бе  установен от Дън Сяо Пин. Но колко време ще трае властта на Си Цзи Пин? В същото време във въпросите за измененията климата, за пандемиите, за тероризма и за финансовата стабилност сътрудничеството между авторитарния Китай и САЩ е изгодно и за двете държави. Добрата новина е в това, че някои аспекти на сегашния международен ред ще се запазят; лошата е, че от този ред може да бъде изключен либералният елемент – правата на човека.

Впрочем фактът, че системата на правата на човека може да се окаже в по-агресивна сред, съвсем не означава нейният крах. Бъдещата администрация на САЩ би могла да работи в по-тясна връзка с ЕС и с другите държави, с които мисли по сходен начин, създавайки група страни, които защитават правата на човека. „Голямата десетка“ (G10), включваща най-големите демократични страни в света, би могла да координира политика, която да се опира на ценности, докато в същото време „Голямата двайсетица“ (с участието на недемократични страни като Китай, Русия и Саудитска Арабия ) би се съсредоточавала повече върху икономическите въпроси.

Другите страни също могат да помогнат. Както подчертава Катрин Сиккник в новата си книга „Доказателство за надеждата“, въпреки че американската поддръжка е много важна за правата на човека, САЩ не винаги са действали либерално в периода на Студената война, а системата на правата на човека, възникнала през 40-те години на миналия век е много задължена на латиноамериканските и на други страни. Освен това, транснационалните правозащитни организации имат подкрепа в много държави.

С други думи, ние следва да се безпокоим по повод на многочислените проблеми, с които се сблъсква либералната демокрация в сегашния период на регрес на процесите, които Хънтингтън нарече „трета вълна на демократизацията“. Но това не е причина да се отказваме от защитата на правата на човека.

Оригиналът на тази статия е публикуван в сайта Project Syndicate на 9 май 2018 г.

Превод: Емил Коен

Avatar

Джоузеф Най

Джоузеф Най е бивш заместник министър на отбраната на САЩ, а също така и бивш председател на Националния съвет на тази страна по разузнаването. Той е професор в Харвардския университет. Автор е на книгата „Свършва ли „векът на САЩ?“