Един месец без Емил Коен. Обедняхме с гръмък глас срещу пошлостта и посредствеността на всички нива

от -
472

Отбелязваме с текстове отишлия си след кратко и мъчително боледуване Емил.Това можем – да произнасяме и пишем думи срещу болката от смъртта.

Радост  изпрати стиховете си, писани някога за него. Изпрати ги от Чикаго. Когато се завърне в София, ще отидем заедно с нея на гроба, да се поклоним пред паметта на Емил. Преди месец там имаше цветя. Много хора се сбогуваха с него, онемели от загубата. Често човек отпъжда от мисълта си съзнанието за непоносимия факт. Приятелят ти си е отишъл завинаги. 

Протестите отново възпаляват София, но сред тях не е той, който бе част от ДЕОС  – първата либерална партия, родена от жълтите павета на онова лято на нашето недоволство – протестът срещу модела „Кой“. После създадоха с Емил Георгиев ЛИБЕ. Емил е бил винаги до Емил Коен. И обратно.

Поисках от Деян, скъпият му приятел от университета, да публикувам неговото „последно сбогом, Емо“, което прочете на еврейските гробища преди месец. Още там пожелах да запечатам тези негови думи – в тях няма само „сбогом“, има вечно място в паметта за Емил. Невинаги се даваме сметка, как смъртта наистина не ни разделя.

Намерих Красимир Кънев в  планините на Армения. Нямаше интернет, но после, когато слезе в Ереван се опита да изпрати своите думи за Емил. Приятелството им беше силно, и по особен начин свръх посветено на онова, което правиха. Посветени бяха и двамата на защита на човешките права.

Димитрина Петрова е част от света на Деян, Красимир и Емил Коен. Една важна част от него. Сигурна съм, че от небето той би й се радвал за думите й.

Юлиана Методиева

                   

 

                                                                                 Скрита в сенчестия ъгъл гледам:

Прокрадва се Тъга с очи на господар              

из този  град – така надменно                          

  Предупредете бебетата, казвам си,    

Радост Николаева – Коен

за този царствен чар

прикрит зад леност, злъч и неведение

  • Предупредете корабокрушенците,
  • преди да изпълзят от пясъка:
  • да помечтаят пак за огъня повторен,
  • благодарността си шепнешком да изрекат
  • и недвусмислено романа на душата да разкажат
  • като подпъхват между страниците
  • смях,

насърчителни закачки

и блестящо остроумие

Предупредете малката змия и таралежа,

за да са сплотени;

и уличната котка, и вълка,

и влюбените – всъщност – разделени

Хапливостта да не пропъдят пак

от рая на земята:

заради смирение

 

 

Емил Георгиев

Обедняхме с един гръмък глас срещу заобикалящите ни пошлост и посредственост 

 

Измина месец, откакто ни напусна Емо Коен. Горе-долу и месец, откакто навлязохме в поредната си политическа есен, която ката ден ни хвърля в нещо ново и поставя търпимостта и недоволството ни на все по-големи изпитания.

Казват, че времето лекува раните от загубата на близките. Защото споменът за тях полека избледнява, а съзнанието ни действа избирателно и приоритетно ни връща в настоящето, колчем тръгнем да се разхождаме из миналото. Не знам за вас, но аз тъкмо в последните дни и седмици все си мисля и се сещам за Емо Коен. И колко много той ни липсва. Колко силно се усеща отсъствието на натрупаната му във времето мъдрост, основна предпоставка за способността му прекрасно да разбира случващото се наоколо и най-вече дарбата му да го опише за своите читатели – във Фейсбук или в сайтовете на Маргиналия, съответно ЛИБЕ, сред чиито основни автори и двигатели той се числеше.

Така, сигурен съм, Емо Коен щеше да пречупи Ахмед-Догановата покупка на ТЕЦ Варна или пък прословутата снимка с американския посланик през поредното напомняне за силата и буквално неуязвимостта на българското задкулисие. В този дух, в това съм сигурен, щеше да бъде и безжалостната му критика спрямо задържането на разследващите журналисти, докато изобличават свързаността между премиерско-картаджийски кръгове, злоупотреби с обществени поръчки и загуби за всички нас.

Емо Коен нямаше да подмине и естетическия погром над София. Още повече, че същият, оказва се, е не просто проявление на въпиюща некомпетентност, но и следствие от поредното корупционно упражнение на наш гръб. И в анализа си да установи, че продаваното ни на столична почва противоборство между ГЕРБ и БСП е пясък в очите ни дори повече от оставения неизметен по тротоарите на “оправената” Солунска. И оттам да посочи друга още по-ненарушима връзка между тези два политически субекта, чието сияние става все по-ясно с всяка стъпка към по-задълбочаващата се Орбанизация на България. Като това не бива да учудва никого, след като на европейско равнище политическото представителство на страната ни избра да играе в отбора на корупцията и популизма и против върховенството на правото. Позиция, застъпвана не само от консервативно-патриотични управляващи, но и от социалистическата им божем опозиция. И то в условията на толкова отявлена конкуренция кой да се поклони по-ниско на Орбан, че с лекота да си представим какви тези ще се застъпвата на следващите избори, които по една случайност са Европейски парламент.

На този фон само мога да си представя иронията, с която Емо Коен би обсъдил нелепите опити на управляващите да ни занимават с глупости като фиксираните цени на някои хранителни стоки “от първа необходимост”. Или сарказмът, с който би се противопоставил на КПКОНПИ да мачка и гази и малкото остатъци на правова държава у нас.

Бидейки приживе широко ерудиран и заинтересован спрямо случващото се и извън границите на България, Емо щеше да бъде сред най-ценните коментатори и на референдума в Македония като израз на битката за геостратегическото бъдеще на югозападната ни съседка. Извън полезрението му нямаше да остане и организираният от румънското правителство плебисцит със странен предмет – за или против еднополовите бракове в тази страна. Оценката му с право щеше да изтъкне опита на румънското правителство да пусне димна завеса пред очите на гражданите и така да прикрие особеното си старание в демонтажа на крехкия антикорупционен напредък, постигнат в миналото от дръзновени магистрати като Лаура Кьовеши и Моника Маковей.

Пишейки тези редове си мисля как Емо нямаше да подмине и убийството на русенската журналистка Виктория Маринова. Мисля си как обедняхме с един гръмък глас срещу заобикалящите ни пошлост и посредственост едва ли не на всички нива. Мисля си и как да компенсираме тази загуба и отправям предизвикателство към всеки, който ще прочете това – да бди и не затваря очите и сърцето си, а най-малко да се плаши да заеме страна и позиция, когато все повече ще бъдат изкушени или брутално заплашени да кажат и гък.

 

 

Деян Деянов

Разбрах едва сега, че той не само е бил предан на своята мисия, на институцията „Маргиналия”, а сам е бил институция sui generis. 

 

Трудно да разказваш за Емил Коен, когато вече го няма; не толкова заради 40-годишната ни близост – по-скоро заради това, че си дадох сметка колко малко съм го разбрал за 40 години. Началото на тази близост беше в култовата 4-та читалня на Народната библиотека, когато той се доближи до мен и ме потупа по рамото, заговори ме и – неусетно как се оказа мой наставник – в нашия Философски факултет. Факултет, който обичахме, тъй като в него ни учиха не само да мислим, но и да инакомислим. (Тогава той беше на 19, а аз – на 17 години). Оттогава, че и досега, в Института ни, – разговорите ни бяха преди всичко за теория; това може и да учуди немалко от вас, но Емил Коен, освен човек на гражданската доблест, беше и човек на високата теория: той се интересуваше едва ли не от всичко: като се тръгне от теорията на икономическия марджинализъм – мине се през некласическата онтология на Мамардашвили – и се стигне до Хегеловата „Наука логика” (която разбираше по-добре от доста логици). Тъкмо с нея той се занимаваше през изминалите няколко месеца – без да забравя гражданските си задължения към „Маргиналия”, въпреки болестта си.

40 години разговори за теория в университетски аудитории, у нас на „Сан Стефано” 27 А, през дългите ни разходки по разбитите софийски улици или на чаша бяло вино в някоя софийска кръчма. Затова ми беше трудно да разговарям пред вас за Емо: аз бях ограничен, за мен гражданската доблест на Емил Коен стигаше до статиите му в „Маргиналия”; а за да разбера тази доблест като форма на живот, през двата дни след смъртта му, накърнявайки клетвата си нигока да не пристъпвам границите на „Фейсбук”, се заех – доколкото мога – да разбера как Емо е живял вън от теорията, как е практикувал своето верую, как е общувал с маргинализираните и как им е помагал. Разбрах едва сега, че той не само е бил предан на своята мисия, на институцията „Маргиналия”, а сам е бил институция sui generis.

Тук ще се върна накратко към теорията – тя не беше само лъскав лукс на този „живот в истината” – всъщност тя нееднократно даваше неговите импулси. Всеки от Института ни за критически теории за свръхмодерността си даваше сметка, че с Емил Коен – дори когато не мислиш едно и също – можеш да мислиш заедно. Без да си даваме сметка как, неговото инакомислие не беше като това на останалите: всъщност Емо не само мислеше това, което казва, той имаше и дързостта да казва онова, което мисли. Тази дързост дразни слабите, стяга ги за догматичните им гърла; но освобождава силните от догматичните им очевидности. Тъй като Емил Коен беше гражданин и в теорията.

Може би и благодарение на теорията – тъй както я разбираше той, като участваща в „живота в истината” – при всичко сполетяло го, той не се поддаде на малодушието – Емо искаше да живее още дълго и, въпреки болестта си, беше обсебен от замисли за бъдещето. При това – някои от тях – теоретически; тъй като си даваше сметка, че теорията, живееща по време на разговор при разходки по разбити улици, в кръчми и дори в университески аудитории, се разлита из въздуха и бавно изчезва. Но съдбата не му беше отредила време, за да събере в книга, в книгата, която замисляше, тази разлитаща се из въздуха – тленна – теория. Всъщност мисля, че разказаното дотук стига. Почивай в мир, Емо.

 

 

 

Красимир Кънев

Силата на Емил като правозащитник винаги е била в неговата писмена публицистика. В нея той синтезира по блестящ начин голямата си ерудиция, точното обхващане на същността на темата и елегантното писане

 

Помня добре първата ми среща с Емил през 1981 г. по време на упражнение по история на марксистката философия в Софийския университет. Тогава той водеше упражнението, а аз бях студент трети курс. Помня и темата – „Немската идеология“ на Маркс и Енгелс, която изучавахме по новата публикация на първа глава от Багатурия.  Запомнил съм тази среща, защото още тогава той изникна пред мен такъв, какъвто остана, поне в съвместното ни общуване, през целия си живот – непосредствен, често прям (по повод на новата публикация тогава каза, че тя е единственото ценно нещо в книгата, а останалата част от „Немската идеология“ можем да използваме за тоалетни нужди), но винаги готов да приеме насрещен аргумент и да обсъжда без край. Още тогава започнаха и нашите безкрайни обсъждания. Те се провеждаха навсякъде – на улицата, в трамвая, по студентски столове, гостилници и пицарии, на конференции, в офиса, вкъщи, а в последната година и в болницата. От тях аз научавах много, както, надявам се, и той. Други съблазни в живота освен да чете и да обсъжда с приятели той нямаше. Тези съблазни, както после установих, понякога му пречеха да си върши работата. Така обсъждаше и с другите си приятели и колеги, но мисля, че аз държа рекорд като съвкупна продължителност.

Държа рекорд, защото съм прекарал най-дълго с него в съвместна професионална дейност. С няколко неблагополучни прекъсвания, приятелството ни продължи близо 30 години. Основната част от нея бе отдадена на правата на човека. Емил беше правозащитник във високия, в истинския смисъл на думата. Правозащитната дейност за него бе не просто средство да си изкарва прехраната, а призвание. Той беше изключително чувствителен към несправедливостта и към ситуацията на уязвимите хора – бързо схващаше кои са те в нашето общество, какво ги очаква и какво е добре да се направи, за да им се помогне. Огромната му ерудиция на социолог, както и житейският му опит, му даваха възможност бързо да изравя скелетите в гардероба на нашето балканско общество и да идентифицира тенденциите – както положителните, така и негативните. Страстта му към четене помагаше на Емил бързо да усвои онова, което ние в правозащитната общност наричаме „призмата“ – стандартите, на които се опираме, за да направим оценка на фактите. Изключително сложната плетеница от стандарти и институции в тази сфера не го обезкуражаваше. Той никога не се колебаеше да се впусне в разплитането и на най-сложните казуси, привличайки толкова писано и неписано право, практика и доктрина, колкото е необходимо. Такъв например беше случаят с една от първите му посветеност в сферата на правата на човека – преследването на религиозните малцинства в България в началото на 90-те години. Тогава той, а заедно с него и много от нас, се изправихме срещу цялата българска държава, медии, академична общност и официозни религиозни представители. В тази битка Емил загуби част от здравето си, но по-късно получи удовлетворение от няколкото решения на Европейския съд по правата на човека, които споделиха изцяло позицията му.

Другите битки на Емил бяха все по теми, които през годините изпадаха една след друга от гардероба със скелетите – ромите, мюсюлманите, съучастието на България в геноцида над евреите, расисткия екстремизъм, хората с различна сексуална ориентация, Истанбулската конвенция. Няма да скрия, че в периоди на особено интензивно фашизиране на обществения климат, каквито сме имали не малко през последните години, ме е обземало безразличие и апатия. Такъв например беше случаят с тазгодишните неблагополучия около ратифицирането на Истанбулската конвенция, когато наред с обичайните фанатици, дебатът в нашето общество бе превзет и от няколко полуграмотни юристи, пред имената на някои от които стояха дори професорски титли. Дебатът в края на краищата се отля в ученическото съчинение, наречено „решение на Конституционния съд“, според което само в корумпирана и многократно осъждана в международни съдилища България и никъде другаде в Европа тази конвенция противоречи на принципа на върховенството на правото и поради това е противоконституционна. Но Емил не се обезсърчи. Той прие битката с присъщата му отдаденост и сърцатост. Не се поколеба в разгара на дебата през януари тази година остро, но обосновано да разнищи малкото от онова, което можеше да се нарече аргументация в писанията на противниците и да изобличи техните не винаги скрити мотиви. Завидях му. И се окуражих.

Силата на Емил като правозащитник винаги е била в неговата писмена публицистика. В нея той синтезира по блестящ начин голямата си ерудиция, точното обхващане на същността на темата и елегантното писане. Своевременната реакция, добре фокусираният текст и ясното послание са добрият стандарт на всяка публицистика, а това, че в лицето на Емил имахме човек, който години наред го прилагаше към темите за правата на човека, обогати значително българския обществен живот. С това преди всичко той ще остане в историята на нашето правозащитно движение. И с това ще  липсва. Тази загуба е голяма и ще е навярно много трудно да се запълни. А за всички, които го познавахме, тя ще е в допълнение към загубите от личното и професионално общуване.

 

 

Димитрина Петрова

Емил беше интелектуалец с мислене от най-висша сложност, и не се правеха компромиси с нюансите

Беше отдавна, доста преди демокрацията. Тогава за Емил Коен казвахме, че по-често идва, отколкото си отива. И също: ако искаш да видиш Емил Коен, огледай се наоколо.

Така беше, да. Където имаше двама нещо да си говорят, той беше третият. Където говореха десет, и там се чуваше гласът му. А гласът му – който го е слушал, няма как да го забрави: с неподражаем тембър, ускорения, остри завои, назидателни спокойни разливи, следвани от възходящ порой от полу-изяждани думи, догонващи някоя бързотечна мисъл, и внезапното нервно „Моля?“, изкрещявано по средата на собственото му нескончаемо изречение. „Нищо не съм казала“, бързам да вметна аз, и той продължава.

Не помня как се озоваваше вкъщи на гости, най-вероятно ме е изпращал след някоя приятелска сбирка, може би след Марксовия Семинар, но входната ми врата се е оказвала по средата на някой неотложен логически аргумент, та е влизал за малко. Не знам при другите му приятели как е било, но у нас рекордът му по дължина на непреднамерено гостуване беше около 60 часа. Включва ядене, пиене на много кафета, взимане на душ, и прочее, беше много чист и спретнат винаги. А рекордът му по най-бавно изминаване на петте метра от вратата на кухнята до външната врата беше към три часа, през което време се сменяхме аз и мъжът ми като изпращачи. Емил се надига да си отива, но тук му се налага да отвори скоба към твърдението си. Аз се изнизвам към спалнята, къпя бебето, правя му масажче, кърмя, приспивам го с песнички, излизам в коридора, където разговорът още тече, но вече Емил е с ръка на дръжката на вратата, и тъкмо да излезе, някаква полу-реплика на мъжа ми го принуждава да направи две неотложни уговорки по въпроса. Да, Емил беше интелектуалец с мислене от най-висша сложност, и не се правеха компромиси с нюансите.

Сега да не би някой да помисли, че Емил Коен е бил бъбрив, монологичен, или досаден? Пази боже, нищо подобно! Той казваше итересни неща и беше извънредно ерудиран. Прекланяше се пред фактите и ги имаше в грамадни запаси в главата си. И умееше да ангажира човека, а не да го превръща в пасивен слушател. Като говореше с мен, имах чувството, че съм единственият му истински събеседник на света. Понякога хващаше ръката ми и произнасяше кратък тържествен комплимент в този смисъл. Но калибрираше изкуството си на беседи без граници и към други хора. Мъжът ми също му беше най-добрият събеседник на света. Ние го обичахме дълбоко, макар че участвахме в колективната насмешка на нашите кръгове с неговото постоянно присъствие. А Емил не показваше да е засегнат, макар да беше много чувствителен. Четеше характерите и емоциите на хората, нищо не му убягваше и беше отличен пророк в областта на човешките отношения. Както и на политическите.

За какво толкова говорехме ли? Ако питате, значи сте от друго време. Първо, имаше повече за говорене. Информацията, която ни се даваше да консумираме, беше оскъдна и прикриваща, а наличните текстове трябваше да се тълкуват, за да се разбере в какво живеем. Второ, ние всички имахме време, макар че тогава още не знаехме това. Още не бяхме оглупели до такава степен, че да нямаме време за приказки. Нямането на време е едно по-ново явление, което постепенно навлезе у нас, разпространи се и ни зарази зловещо. Емил като че ли беше по-слабо засегнат, и даже когато в последните десетина години и той уж бързаше като всички нас, не беше загубил способността си да вижда всичко наоколо и да присъства, а и да се застоява.

Знам, че някои хора го смятаха за нетактичен, натрапчив, досаден или предизвикателен, особено вече по-възрастният Емил, от времето на по-напредналия пост-комунизъм. Ако решеше, умееше много добре да се заяжда и да спори неконструктивно. Това беше една от неговите обичайни роли. Влизаше в нея нарочно, с цел да къса нервите на хора, които не харесваше. И хем беше вътре в тези роли докато ги играеше, хем ги преживяваше и отвън, обгръщайки всичко в самоирония. Победите си отбелязваше с характерна гримаса, обръщайки глава настрани към реален или въображаем свидетел. Забавляваше се умно, по своему. Имаше си кусури човекът, но никой не можеше да го обвини в тежкия грях да се взема насериозно.

Поради философското му снизхождение към моралисти и фанатици, можеше да бъде сбъркан с циник без ценности. Но аз познавам малко хора с толкова твърди устои от разум и вяра.

Вярваше в правата на човека безусловно, макар и не по някакъв елементарен просветителско-фундаменталистки начин. Един път, в началото на 1990-те, когато той работеше като журналист във вестник „Континент“, имахме пресконференция на Български Хелсинкски Комитет и той трябваше като член на комитета да представя доклад за новите религиозни движения и преследването на „сектите“ в България. Към онзи момент, една от истериите в медиите беше по повод на вредните религиозни секти, които подтикват дечицата ни към масови самоубийства. Залата беше пълна с журналисти простаци, които го нападаха и цялата работа се изроди до надвикване. След като приключи събитието и излязохме на улицата, на Емил му стана много лошо, изведнъж го беше заболяла главата, ругаеше и обясняваше колко го е срам да е и той журналист в тази държава. Седна на тротоара, вече сериозно гневен. Той, който толкова рядко си позволяваше да бъде сериозен – а ето че сега се впряга заради разни бездарни фашизоиди. Не можеше да диша, почти загуби съзнание.

Откарахме го в Исул, беше получил инсулт, слава богу без тежки последствия. Докато лежеше там болен, в София дойде на поредно посещение Деби Хардинг от фондация Джърман Маршал. Заведох я в Исул в часа за визитация да я запозная с Емил, и му казваме: Ти така и така пострада заради тази кауза, поне вземи да основеш едно сдружение за религиозна толерантност. (В онзи период аз вярвах в пролиферацията на граждански организации като гарант на демократичния процес.) Деби Хардинг му даде първото скромно дарение за такава организация и той напусна „Континент“, стана правозащитник фул тайм. После се насочи към правата на ромите, а след време отиде в БХК да прави бюлетина „Обектив“.

Вече не съм съгласна, че за мъртвите – или добро, или нищо. По-добре приятелите да говорят патетични баналности, отколкото нищо. Още по-добре, ако можем да разказваме случки и истории. За такова ярко същество като Емил, дано има много истории, и не е нужно да са хвалебствени. Емил съществуваше в един екземпляр, еднократно, а се разболя и умря бързо. Тези, които сме още тук, можем да позабавим поне малко неговото заминаване, да протакаме неговото окончателно изчезване в пълната забрава. Можем с тази цел дори да учредим една награда-стипендия на негово име, която сами да финансираме, и всяка година двама младежи с интереси към правата на човека да се издържат за по няколко месеца, докато работят в Маргиналия, в БХК, или в друга подобна организация. Не е кой знае какво, но все е нещо. Може да ни дойдат и по-добри идеи.

Важното е да продължим престоя му. От нас зависи. Когато ни гостуваше, през всичките тези десетилетия, уж сам протакаше тръгването си, но май и ние някак си го задържахме, за танго трябват двама. Ето, дълбока нощ е, но не можеш да си легнеш, защото Емил е тук, отишъл е в кухнята да си намери нещо за ядене, сега ще се върне с една филия хляб и ще продължи разговора. Или те е срещнал на улицата, тръгва да повърви с теб до ъгъла, и два часа по-късно сте на другия край на града. Разговорът тъкмо е станал още по-интересен. И дано така да остане благословена във времето паметта за Емил Коен. Нека по-често да идва, отколкото да си отива.