Една детска травма и пътищата за нейното преодоляване

 

 

Павел е чаровно момче на 11 години. Има сестра, с която споделя ежедневието си и семейство, макар и не пълно, което го отглежда с много любов. На пръв поглед не му липсва нищо – има всичко, необходимо за да бъде спокоен и щастлив като всяко дете на неговата възраст. Да играе, да учи и да се развива.

Оказва се обаче, че в неговия живот са се случили обстоятелства, които са забавили нормалното му развитие. Две случки, които биха повлияли негативно на всяко дете. Първо, той и сестра му са изоставени от родителите си и са дадени за отглеждане в институция. Следва фактът, че в семейството, което го осиновява, внезапно от инсулт умира неговият нов баща, малко преди Павел да навърши 5 години. Този баща е истинският за него.  Той го помни как е играл с него, как го е обсипвал с внимание, но…точно той вече не е жив.

И така вече два пъти в живота си Павел губи родителите си и се чувства изоставен и ненужен. Това няма как да не е травма за едно дете, което на тази възраст може да е спокойно под закрилата на родителите си и да разчита само на тях . При положение, че два пъти ги губи, момчето без да има способността да го изкаже с думи, заради крехката си възраст, достатъчно изразително го показва с поведение, отношение към другите и изражение на лицето си. И съвсем естествено, както описва и майка му, той се настройва изключително агресивно към заобикалящия го свят.

„Когато взехме Павел и той стана част от нашето семейство, детето беше доста занемарено… Не бяха задоволени дори базовите му нужди“, казва майката и продължава с искреното си описание на своя син: „…Още от детската градина ме насочиха към ресурсен учител за сина ми. Там с него работеше и логопед и психолог. Така постепенно се видя, че той доста изостава с ученето и не проявява никакво желание и интерес. Забелязах го още като съвсем мъничък – давам му фулмастри, хартия, той всичко разбутва… Беше много импулсивен, много активен, трудно беше да му се задържи вниманието…“

През 2017 година, около една година след смъртта на новия баща на Павел, майка му се обръща към Център за социална рехабилитация и интеграция на КОНКОРДИЯ България в Захарна фабрика. Тя е напълно уверена, че Павел и цялото й семейство трябва да получат специализирана помощ, за да преодолеят голямата травма, която за децата й е дори е двойна. Първо, майката търси помощ специално за сина си – може би заради факта, че е най-малък. Или пък заради комбинация от фактори, но така или иначе точно той има най-голяма нужда от подкрепа. Въпреки, че полага много грижи, старателна е в отношенията си с децата, майката на Павел знае, че външните специалисти са тези, които биха могли да се справят със ситуацията. Приема подкрепата им като голяма възможност за връщане на спокойствието в дома й и за развитие напред. Защото разбирала с цялото си същество, виждала с очите си ежедневно, че смъртта на нейния съпруг е травмирало тежко Павел.

Специалистите от Центъра споделят в какво състояние приемат момчето: „Трудно изразява емоциите си, нестабилен е, често изпада в кризи, когато нещо или някой около него се промени. Той става много тревожен, като че ли отново и отново губи нещо, на което е разчитал… Тази тревога и страх, които изпитва вероятно са тези, заради които Павел не може и да говори добре… Изпитва гняв към всичко и всички. След смъртта на бащата от новото му семейство той вече има и интелектуални затруднения. Всички тези неща са основно заради поредицата от загуби, които детето е претърпяло“.

Заради цялата нестабилност около себе си, момчено явно е изградило и доста нестабилна представа за самия себе си. Дори и неможейки да го изрази с думите, които би използвал възрастен човек, той показва, че не вярва в себе си, не мисли, че може и че ще успее в каквото и да е. Такова е отношението му и към околните. Самият той е бил неглижиран и недохранен, затова и се отнася така и към „своето дете“ в игрите, които специалистите в Центъра играят с него. Павел поставя умишлено „детето“ си в опасност, а след това отказва да му помогне и да го спаси. Очевидно той има нужда да развие вътрешното си усещане за ценност, положителното отношение към себе си, да се заобича и така да се отвори, да се довери и да се обърне с любов и към околните.

Майката разказва: „За Центъра разбрахме съвсем случайно. Аз търсех информация какво да правя, как да помогна на детето си и на цялото си семейство. Беше ясно, че Павел има изоставане в развитието си. Има ТЕЛК с обща диагноза: ”Лека умствена изостаналост” и водеща диагноза: „Разстройство на експресивната реч” със степен на увреждане 60%. По тази линия трябваше да преминем през Агенция за закрила на детето за оценка – какви са дефицитите му и от какво има нужда за да се справи с тях. Оттам ни насочиха с направление към вас.“

И продължава: „Аз съм много доволна от специалистите тук, които работят с Павел, а от известно време и с дъщеря ми. При сина ми има голямо развитие по отношение на поведение, социализация, контакти с другите, по съвсем друг начин се държи навън с децата. Това ме успокоява и ме кара да не губя вяра, че всичко ще се оправи. Единственото, по което трябва да се работи още са образователните му способности – там е доста изостанал. Сестра му започна отскоро също да посещава центъра, защото има затруднения с усвояването на материала по български и математика. Благодарна съм, че веднага се отзовахте на молбата ми и включихте и нея в заниманията. Посещенията ни са по 1-2 пъти в седмицата за по половин – един час. Когато започна пандемията и не можехме да идваме на място, хората тук реагираха веднага и предложиха онлайн занимания. Така не прекъснахме връзката с тях изобщо, за което съм им много благодарна. Това беше много важно специално за Павел, защото той беше и все още е много крехък и чувствителен в контактите си. Достатъчно е само за малко спре да общува с някой специалист, за да се почувства изоставен, отхвърлен, ненужен. След това възстановяването на отношенията е много трудно за него“.

Павел повече от 6 години е подкрепян от Центъра. Специалистите, които работят с момчето споделят, че в него се наблюдава огромно развитие. След системна и продължителна работа се вижда голяма промяна във всички аспекти на поведението му. Майката с усмивка говори за отличната работа, която има резултат за цялото й семейство: „Аз също правя регулярни срещи със специалистите според нуждите, на които обсъждаме какво ни е направило впечатление у Павел, промяната, какви препоръки имат, др. Чувствам се по-спокойна, по-сигурна, виждам и резултатите, как синът ми напредва и си става съвсем нормално дете. Проблемът при него е, че не желае да учи или просто няма капацитет. Все още не можем да установим дали е въпрос само на инат или има нещо друго, което му пречи да усвоява материала. На 11 години е, но не може още да чете, да пише, елементарните образователни неща за възрастта си не е покрил. Но във всяко друго отношение си е нормално дете. Убедена съм, че всичко постигнато до момента се дължи най-вече на работата му с хората тук в продължение на толкова време. Без подкрепата на екипа съм сигурна, че няма как да се справим“, убедена е майката.

И продължава обнадеждено: „…Сега си е съвсем добре в училище – ходи си редовно, класната си го обича, всички се държат много добре с него. Често питам дали пречи в клас, но получавам отговор, че се държи прекрасно. Не иска да учи, но не затруднява работата на другите. Това за мен е добре, защото като ходи на училище и слуша, все нещо ще му остане в главата, защото има добра памет. Мисля си, че ще дойде момент, в който ще се отприщят всички тези знания, които е натрупал, надявам се! Прави ми впечатление, че е по-спокоен с децата, прави по-малко агресивни прояви, по-склонен е да общува. Много по-спокойна съм вече за него!“ Личи й вярата, че нещата продължават да се оправят.

Павел все повече гледа положително на нещата, успешно преодолява вътрешния си конфликт между силната му училищна тревожност и желанието му за идеализиране на училището като институция. Чувства се комфортно в училищната среда. Започва да се учи чете, но още е несигурен в себе си и не иска околните да разберат за това негово умение. Доскоро отказвал да рисува, той вече е започнал да изразява себе си чрез картини…

Грижата ни не спира.

Продължаваме да подкрепяме Павел.  Помагаме му да изследва своите граници и развие умения за поведение, според средата, в която се намира и хората, с които общува. На контрол и овладяване на гнева и агресивните си прояви, които са все по-малко.

Подкрепете ни и вие, за да продължим напред все по-успешно да помагаме и да бъдем до децата и техните семейства.  Да бъдем техните доверени лица в преодоляването на подобни травми и загуби, които са крайно болезнени за всяко живо същество.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Зорница Симеонова

Зорница Сименова e eксперт Комуникации и Storyteller във Фондация КОНКОРДИЯ България, където работи от края на 2020 г. Тя представя фондацията пред външните публики, заинтересовани от дейностите, програмите и проектите, по които работи. В рамките на своята дейност пише истории за потребителите на социалните услуги на организацията, които показват добри практики в работата на КОНКОРДИЯ.