Егейска Македония през 1940-те години. Българската окупация

Окупация и съпротива, 1941-1944 г.

Тройната окупация. Българското проникване

Германските завоеватели възприемат особен стратегически интерес към Македония. Солун и по-специално околностите му са от решаващо значение за контрола на въздушното пространство в Източното Средиземноморие, а през района минават основните комуникационни линии и важни пътища за снабдяване на останалата част на Гърция и Северна Африка. Поради тези причини германците поддържат пряк контрол над региона между реките Стримон и Аксиос, превръщайки македонската столица в център на военната си дейност в южната част на Балканите и в седалище на Солунско-егейското командване. Освен това македонските земи са със значителна икономическа стойност. Тютюнът, памукът и други селскостопански продукти, както и значителното минерално богатство привличат интереса на Германия: системната експлоатация на ресурсите на региона се осъществява чрез придобиване на едро срещу лишена от ценност окупационна валута или чрез пряка конфискация. Мините, дори в окупираната от България зона, са поставени под пряк германски контрол, а предприятията, произвеждащи стоки или услуги със стойност за завоевателя, са задължени да сътрудничат. В същото време окупационните власти предприемат различни строителни проекти, по-специално пътища, за да отговорят на военните си изисквания. Много гръцки граждани са използвани като принудителна работна ръка в тези проекти.

Така наречената тройна окупация е осъществена с предаването на Западна Македония в италиански ръце, а на 17 април на България е разрешено да окупира областта на изток от Стримон, както и Западна Тракия. Както в германската, така и в италианската зона гръцката администрация и полицейските власти са запазени, с изключение на непризнаването на префектите от италианците. Окупационният режим, установен от генерал Цолакоглу, възлага на надеждни офицери от армията непосилната задача да представят последните остатъци от гръцкия суверенитет в тези зони. Бившият военен командир на Солун, генерал-лейтенант Николаос Ризос Рангавис, е назначен за генерал-губернатор на Македония. Бившият помощник на Цолакоглу, полковник Атанасиос Хрисоху, е назначен за генерален инспектор на префектурите в Македония със специалната задача да се справя с чуждестранната пропаганда и сепаратистките дейности, които стават ясно изразени още през първата година на окупацията.

В Източна Македония пълното премахване на гръцките власти е първата стъпка в плана на София за консолидиране на българското присъствие в цяла Македония до момента на окончателното уреждане на границите. Органите на българското правителство заемат всички държавни постове и се заемат да провеждат политика на системна „българизация“ на окупираните територии. Първоначално употребата на българския език става задължителна както в държавните служби, така и в църквата и образованието, а неговото владеене се превръща в предпоставка за упражняване на повечето професии. При тези условия много духовници, учители и професионалисти са принудени да избягат в германската зона. В икономическата област онези бизнесмени, които не са лишени от своите концерни, са принудени да приемат български партньори. Само в град Кавала седемстотин фирми и магазини преминават в ръцете на софийски фаворити. Нещо повече, тъй като бързо става ясно, че пропагандата е напълно неефективна сред твърдо гръцкото население, е наложена власт на насилието и терора в опит да се предизвика масово напускане на жителите, особено на тези от бежански произход.

Почти от първите дни на окупацията, необезпокоявани от италианските власти, софийските агенти проникват и в Западна Македония, за да подготвят почвата за осъществяване на по-нататъшни български претенции. Нарушаването на гръцката власт позволява на местните пробългарски елементи да създадат „освободителни комитети“ и дори да заменят гръцките местни власти в някои славяноезични села. В германската зона „български клубове“ са създадени във всеки по-голям град, като през май 1941 г. започват от Солун, който е център на тяхната дейност. Жестокото ежедневие на окупацията, острият проблем с прехраната и страхът на хората за собствената им безопасност позволяват на софийските подходи да постигнат известен напредък, особено в провинцията, където се разпространяват продукти от първа необходимост и специални членски карти, които осигуряват известна сигурност пред окупационните власти.

Реакцията на правителството на Цолакоглу срещу непрекъснатото подкопаване на гръцкия суверенитет в Македония се изразява главно в представяния и протести пред германците. В същото време неговите представители в региона, подпомагани от духовенството, интелектуалците и бившите политици, активно създават дружества и комитети, които се ангажират да подкрепят материално и морално гръцкото население. В средата на юли 1941 г. група офицери, насърчавани от Хрисоху, основават тайна организация, наречена „Защитници на Северна Гърция“ (Yperaspistai tis Voreiou Ellados, YBE). Първоначално тази група се въздържа от динамични форми на съпротива и много от членовете ѝ споделят мнението на окупационния режим, че българската заплаха може да бъде посрещната чрез спечелване на германците в полза на гръцките интереси. Скоро обаче тази тактика стига до задънена улица. Въпреки добросъвестните усилия на местните гръцки власти да оказват възможно най-голямо съдействие, окупационните власти толерират, та дори и подтикват, българската дейност, която е организирана от офицери за връзка, поставени в щабовете на германските и италианските гарнизони; сред тях са лейтенантите Антон Калчев и Никола Младенов, които са известни с активността си съответно в районите на Едеса и Флорина. Италианците открито насърчават сепаратистката дейност в своята зона. Що се отнася до германското отношение, то става недвусмислено ясно през ноември 1941 г., когато след поредния протест относно българските ексцесии генерал-губернаторът Рангавис е принуден да подаде оставка на основание „анти-осова политика“.

Първите актове на съпротива. Въстанието в Източна Македония

Въоръжената реакция срещу вражеската окупация не закъснява дълго. Още в първите дни след навлизането на германците се разпространяват листовки с призив към населението да се съпротивлява; цивилни граждани предлагат подслон на останали тук британски войници; не са рядкост и саботажните действия, чиято кулминация е опитът за бомбардировка на помещенията на фашистката организация ЕЕИ и разрушаването на депото за железопътни машини в Солун в края на лятото на 1941 г. Зад тези действия стои „Елевтерия“ (Свобода), първата съпротивителна организация, основана в Македония през май 1941 г. по съвместна инициатива на местната организация на ККЕ, т.нар. македонско бюро, и група касирани венизелистки [по името на гръцкия политик от онова време Елефтериос Венизелос] офицери, ръководени от полковник Димитриос Псарос и капитан Меркуриу. Контактите с местните венизелистки политици са безрезултатни и контролът над Елевтерията остава до голяма степен в ръцете на комунистите. Въпреки това възникват остри различия по отношение на курса на действие на организацията: онези членове, които току-що са се завърнали от вътрешно изгнание и изразяват възгледите на ръководството на ККЕ, смятат, че организационната работа на терен и неотложните ежедневни проблеми на хората трябва да имат абсолютен приоритет. В крайна сметка тенденцията към въоръжена съпротива надделява и през лятото на 1941 г. на сцената се появяват първите партизани. Базирани в планината Кердилиа, две групи – „Одисей Андруцос“ и „Атанасиос Диакос“ – кръстени на героите от гръцката революция от 1821 г. – започват да действат съответно в районите на Нигрита и Килкис. Други групи се появяват в районите на Козани и Флорина. В търсене на оръжие те първо съсредоточават дейността си върху полицейските участъци. Първите им набези срещу окупационните сили обаче са посрещнати със зверски нацистки репресии. Засада срещу германски автомобил по пътя от Солун за Серес на 22 септември е последвана от опожаряването на десет села в планината Кердилия и масово разстрелване на възрастното им мъжко население. Бруталността на германската реакция има за цел да принуди селяните да откажат доставки и подслон на партизаните. В същото време механизмът за сигурност на окупационните власти нанася тежки удари върху мрежата на Елевтерията в Солун. Военните казарми са използвани като концентрационни лагери за стотици цивилни, много от които са събрани на случаен принцип и задържани като заложници. До октомври 1941 г. въоръжената съпротива в германската зона на практика е парализирана.

Трагичният резултат от първото масово въстание в окупирана Европа, станало известно като „драмските събития“, също допринася за отпадането на ранната съпротивителна дейност в Македония. В Източна Македония непоносимите условия, създадени от българската тирания и безмилостната икономическа експлоатация, в която германците са пряко замесени, благоприятстват избухването на насилие. Събитията са предшествани от упорити слухове, че предстои въстание в самата България. През нощта на 28 срещу 29 септември 1941 г. групи въоръжени мъже нападат българските власти в Доксато, Агиос Атанасиос, Хористи и други села в област Драма. Членовете на местната организация на ККЕ, начело с войнстващия секретар на Драма Алекос Хамалидис, играят водеща роля във въстанието. Сутринта на 29 септември българската армия е изтеглена от град Драма, а в провинцията изглежда, че българските власти са били премахнати. След съмнителна двудневна пауза окупационните сили пристъпват към системно и безмилостно потушаване на въстанието. Първоначално те преминават през Драма, стреляйки безразборно по цивилни граждани; след това следва оргия от масови арести и екзекуции. В провинцията българските войски не се ограничават само с преследване и унищожаване на въстаниците: тяхната артилерия и авиация обстрелват много села, принуждавайки жителите им да излязат по хълмовете. Разрушенията са довършени от армейски части, които подпалват десетки селища, след като са ги плячкосали. Град Доксато, където за пръв път избухва въстанието, става мишена на българския гняв за трети път от 1913 насам. Всички жители от мъжки пол на възраст между 16 и 60 години се изправят пред отряди за разстрел, а градът е подпален. Скоро българските репресии обхващат и останалата част от Източна Македония. В Серес са извършени масови арести, а в Кавала са екзекутирани тридесет видни граждани, сред които и няколко евреи. Кървавият резултат от „кампанията за потушаване“, продължила няколко дни след потушаването на всякаква въоръжена съпротива, е ужасяващ: представителите на окупационния режим в Македония, както и източници на гръцкото правителство в изгнание съобщават за 15 000 убити, докато най-ниските оценки сочат не по-малко от 4000-5000 души. Много хиляди цивилни, лишени от цялото си имущество, трябва да напуснат домовете си и да потърсят убежище в германската зона. Имуществото им е конфискувано и раздадено на български заселници. Остротата на проблема, породен от наплива на изгладнели бегълци, принуждава германците да се намесят в действията на българските власти и в средата на ноември 1941 г. изселването е временно спряно. Потушаването на бунта означава за ККЕ унищожаване на най-многобройната ѝ и солидна организация в Македония: много от членовете ѝ са убити, включително Хамалидис, а на останалите е наредено да преминат в германската зона. В резултат на това партията не успява да възстанови способността си за действие в Източна Македония до последния етап на окупацията.

Съществуват много въпроси, свързани както с причините, така и с действителните обстоятелства около въстанието в Драма, които могат да останат без отговор вероятно дори след като станат достъпни българските източници. Съществуващите данни, най-вече докладите на гръцкото правителство в изгнание и на окупационните власти, както гръцки, така и германски, и разказите на членове на ККЕ, сочат значителна степен на българско участие в подбуждането на въстанието. Нещо повече, местните комунисти като Хамалидис, които изиграват решаваща роля, поддържат контакти с български войници и полицаи и лесно могат да бъдат провокирани. Както и да е, въстанието очевидно обслужва плановете на софийското правителство за „хирургическа операция“ върху националния състав на окупираните територии. През октомври 1941 г. с декрет се предвижда преселването на българите, напуснали Македония съгласно условията на Ньойската конвенция за взаимна емиграция. Селищата на гръцките бежанци стават основна цел на тази политика: след зверствата в Драма около 90 000 жители от бежански произход са принудени да напуснат домовете си в Източна Македония и Тракия. След юни 1942 г. политиката на „етническо прочистване“ се засилва с налагането на българско гражданство на всички жители на окупираните гръцки и югославски територии. Онези, които отказват да се подчинят, са задължени да напуснат „Велика България“ в определен срок, като същевременно губят правата си върху недвижима собственост. Тяхното място е заето от български преселници, чийто брой в гръцките земи достига 50 000 души. Тази политика има за цел да осигури поне част от окупираните територии, независимо от изхода на войната. Заплахата е възприета от гръцкото правителство в изгнание и през март 1943 г. многократните му изявления карат британското правителство да заяви, че „всички [български] мерки…, за които българското правителство трябва да носи отговорност, ще трябва да бъдат отменени в края на войната“.

Условията в германската зона. „Окончателното решение“ в гръцка Македония

Нечовешката реалност на окупацията се усеща най-болезнено в германската зона от тежката зима на 1941-1942 г. нататък. Населението вече страда от недостиг или пълна липса на повечето стоки от първа необходимост и гориво. Въпреки че недоимъкът не придобива трагичните размери на глад, както в Атина, безмилостната експлоатация на местните ресурси от завоевателя, заедно с драматичното свиване на вноса, сериозно подкопават жизнения стандарт на населението, особено на градското. Реквизициите и недостигът на суровини отслабват производството и увеличават безработицата, а галопиращата инфлация унищожава покупателната способност на работническата класа. Лишенията и спадът в нивото на медицинското обслужване довеждат до драматично увеличение на смъртността. При тези обстоятелства, от които се опитват да се възползват чуждестранни агенти, като Българския клуб, значителен брой хора, приблизително десет хиляди, са принудени от отчаяние да приемат „предложението“ на окупационните власти да намерят работа в Германия.

Евреите в Македония, както и в останалата част на Европа, се превъръщат в трагичен символ на нацистката жестокост. Още в първите дни на окупацията германските власти арестуват най-видните фигури на еврейската общност в Солун и заменят нейните лидери със свои подставени лица. Всички еврейски вестници са забранени, а библиотеката и историческите документи на общността са иззети и впоследствие унищожени. Много евреи са лишени от домовете си и са натъпкани в строго определени помещения. Репресиите се засилват през лятото на 1942 г., когато хиляди евреи са подложени на принудителен труд по различни проекти, главно за строителство на пътища, а Общността е принудена да плаща непосилни суми за освобождаване от данъци. На 15 март 1943 г. нацистите започват концентрацията на цялото еврейско население в предградието „Барон Хирш“, откъдето до август същата година 49 000 души са депортирани в лагерите на смъртта. В окупираната от България Източна Македония евреите не срещат по-добра съдба: през март 1944 г. българските власти депортират по-голямата част от общността, близо 4500 души, и след това контролират транспортирането им до лагерите в Катовице и Треблинка, откъдето никой не се завръща.

Разрастване на съпротивителното движение

На този мрачен фон най-важното гръцко съпротивително движение, Националният фронт за освобождение (Ethniko Apeleutherotiko Metopo, или EAM), създава своята организация в Солун през април 1942 г. Инициативата отново идва от – реорганизираното след кончината на Елевтерията – Македонско бюро на ККЕ и по-малки социалистически и аграрни групи. Тя е предшествана от създаването на Трудовата ЕАМ, която вече контролира най-важните синдикати. Последва появата на военния клон на ЕАМ – партизанските отряди на Националната народноосвободителна армия (Ethnikos Laikos Apeleutherotikos Stratos, ELAS). Планините Олимп, Пиерия, Хасия и Цена осигуряват убежище на партизаните, които първоначално са организирани в малки групи от десет до петнадесет души. Освен ЕАМ и ЮБЕ в Македония действат и редица съпротивителни организации без ясна политическа перспектива: те никога не придобиват масов характер, като са натоварени предимно със събирането и предаването на информация и саботажни действия в сътрудничество с британските тайни служби. Дори и в силно измъчената Източна Македония информацията, която достига до гръцкото правителство в изгнание, показва, че съпротивителното движение се разгаря още през пролетта на 1942 г.

1943 г. е преломна за съпротивителното движение не само поради значителното му разрастване, но и поради гражданските конфликти, които в Македония избухват с особена сила. През същата година се усеща присъствието на британския фактор. Тъй като съюзниците са все по-заети с откриването на фронт в Стария свят, интересът им към Гърция се съживява. В случая с британското правителство трябва да се вземат предвид важни следвоенни интереси в Източното Средиземноморие. Когато Италия най-накрая е избрана за цел на съюзническата инвазия, се смята, че е необходима диверсия на Балканите. Гърция е очевидното място. Успехът на плана, разбира се, предполага сътрудничеството на местните съпротивителни сили, а такова може да бъде постигнато главно от ЕАМ/ЕЛАС. Нейната сила е значителна, особено в Западна Македония, където тя вече е постигнала впечатляващи успехи срещу италианците. Всъщност след решаващия сблъсък при Фардикампос в началото на март 1943 г., който завършва с пленяването на цял батальон, италианското военно присъствие се ограничава до охраната на основните градски центрове: за известно време цялата област на запад от Алиакмон на практика преминава под партизански контрол.

Ето защо британските офицери за връзка (БЛО), които са спуснати в Македония през първите месеци на 1943 г., първо влизат в контакт с частите на ЕЛАС. Тяхната основна задача е да популяризират съюзническия план за диверсия, наречен с кодовото име „Животни“. В същото време обаче те се ангажират да проучат възможностите за развитие на алтернативни, нелеви организации, които при необходимост да бъдат използвани като противодействие срещу ЕАМ/ЕЛАС. В германската зона съществува YBE, която през юни 1943 г. е преименувана на Пан-еленска организация за освобождение (Panellinios Apeleutherotiki Organosis, PAO). Въпреки това тази организация, която преди това е била кариерна, е затруднена от закъснялото признаване на важността на въоръжената борба. Това вече ѝ е коствало много привърженици, по-специално офицери с по-нисък ранг, някои от които впоследствие се присъединяват към ELAS. Освен това в Солун са положени усилия за създаване на местен клон на Националната републиканска гръцка лига (Ethnikos Dimokratikos Ellinikos Syndesmos, EDES), организация от Епир, ръководена от полковник Наполеон Зервас, с участието на пенсионирани офицери венизелисти. Въпреки това не се стига до нищо, тъй като някои от водещите фигури, участващи в нея, скоро са заловени, а опитите за организиране на въоръжени групи или съгласуване на действията с ПАО се провалят.

Британският план предвижда сътрудничество на всички съпротивителни групи под знамето на „национални групи“ – средство, целящо както да обедини ресурсите им за успеха на операция „Животни“, така и да провери фактическия монопол на ЕЛАС в провинцията. Така през юли 1943 г., когато под егидата на Британската военна мисия се създава Обединен генерален щаб (ОГЩ) за всички национални партизански групи, майор Никълъс Хамънд, командващ ОГЩ в Македония, постига съгласието на представителите на ЕАМ, ПАО и ЕДЕС да координират дейността си под върховното ръководство на Съюзния генерален щаб за Близкия изток (СГЩББ). Според споразумението всяка организация има право да създава свои подразделения навсякъде и да бъде представлявана пред Обединения щаб на ГЩ, при единственото условие да бъде призната като „национална група“ от GHQME. Това споразумение е значимо – макар и краткотрайно – постижение, като се има предвид взаимното недоверие, дори враждебност, които характеризират отношенията между ЕАМ/ЕЛАС и другите съпротивителни групи.

Въз основа на това споразумение ПАО пристъпва към формиране на въоръжени отряди, а в окръг Килкис се появява група на ЕДЕС. Независими групи се появяват и в Централна и Източна Македония, съставени главно от бежанци, по-специално от Понт. В района на Драма националистическите партизани вече са действали под ръководството на местния водач Антониос Фостеридис (с псевдоним Антон Цаус). В останалата част на Македония обаче господството на ЕАМ е безспорно. През юни 1943 г. ЕЛАС е преструктурирана по модела на редовна армия и командването ѝ в Западна Македония е преименувано на IX дивизия, в съответствие с подразделението на гръцката армия, базирано в същия регион преди войната. Намерението е предимно политическо, тъй като на този етап нито числеността, нито съставът на частите на ЕЛАС, недостатъчно окомплектовани с професионални войници, не оправдават претенциите за редовна армия. ЕАМ, поела инициативата за организиране на масово съпротивително движение и контролираща най-мощната партизанска сила в страната, все повече се изявява като политическо движение с определен набор от идеи относно следвоенния курс на Гърция. В тази връзка то насърчава създаването на институции за самоуправление и правосъдие – под формата на „народни трибунали“ – в районите, контролирани от ЕЛАС. Разбираемо е, че ръководството на ЕАМ гледа с тревога на формирането на въоръжени банди от съперничещи си организации. Не след дълго ЕЛАС започва да разоръжава и разпуска превъзхождащите я по численост части на PAO и EDES. Тези действия, невинаги безкръвни, предизвикват острата реакция на Британската мисия, която вижда във враждите на гръцките партизани заплаха за успеха на съюзническите планове. Така, когато през август 1943 г., само месец след Солунското споразумение, ЕЛАС пристъпва към разпускане на всички групи на ПАО западно от Аксиос, майор Хамънд поисква незабавно спиране на доставките за ЕЛАС в Македония, освен тези, необходими за изпълнението на някои операции срещу врага.

Славяноезичните жители – ябълка на раздора

Операциите на окупационните сили за прочистване се появяват като основен проблем в драмата на гръцките граждански размирици. През лятото на 1943 г. германците започват първата си голяма операция срещу ЕЛАС в Западна Македония, в резултат на която падат и са разрушени град Сиатиста и голям брой села в областите Козани и Гревена. Междувременно българското проникване е придобило опасни размери. Възползвайки се от италианската некомпетентност и германската нужда от освобождаване на повече войски за служба на други фронтове, от началото на 1943 г. София се стреми да разшири контрола си над останалата част от Македония. Със засилването на дейността на българските агенти, българските части от окупирана Югославия често навлизат на гръцка територия и тероризират населението. Въпреки първоначалните си резерви, под натиска на събитията по Източния фронт, на 8 юли 1943 г. германците отстъпват пред настояването за разширяване на българската окупационна зона върху района между реките Стримон и Аксиос. Веднага след това народната реакция избухва в масови демонстрации и стачки в цялата германска зона, докато отчаяните изявления на атинския режим пред окупационните власти имат само временен ефект. В крайна сметка капитулацията на Италия през септември 1943 г. принуждава германците сами да поемат контрола над Западна Македония с епизодичната „помощ“ на българските сили.

Българското проникване има сериозни последици за Съпротивата, в частност за ЕАМ. В Западна Македония италианците са позволили на Калчев, Младенов и техните съмишленици, сред които много бивши членове на ВМРО, да въоръжат пробългарски елементи и да създадат прословутите банди на „Охрана“, които се борят с нарастващата партизанска дейност. Тези банди, възраждащи наследството на комитаджиите, се превръщат в кошмар за местното население. В същото време в редица „надеждни“ славяноезични села се раздават оръжия, които да се използват срещу партизаните. Ситуацията сякаш диктува усилия от страна на гръцката съпротива да се опита да спечели поне част от славяноезичния елемент, още повече, че се появява ново предизвикателство – нарастващата югославска намеса. Партизанското движение на Тито вече е ангажирано с усилията си да се закрепи в Южна Югославия, където славянското население първоначално посреща българските окупационни сили като освободители. Скоро вниманието на партизаните се насочва и към гръцка Македония.

През юни и юли 1943 г. Светозар Вукманович-Темпо, лейтенант на Тито в Южна Югославия, на последователни срещи с представители на ЕАМ и албанската съпротива издига идеята за създаване на общ балкански щаб, който да упражнява върховен контрол върху партизанските движения в Югославия, Албания, България и Гърция. Освен това, с изповядваната цел да се бори срещу българската пропаганда, Темпо иска да се признае на „македонския народ“ правото на самоопределение, както и да се разреши на партизаните да разширят дейността си сред славяноезичния елемент в гръцка Македония. По въпроса за създаването на съвместен балкански щаб Андреас Цимас, представител на ЕАМ в разговорите с Темпо, подписа споразумение на 25 юни, а командването на ЕЛАС издава заповед в този смисъл. Ръководството на ЕАМ, от своя страна, въпреки че вижда известни предимства в сътрудничеството с мощното движение на Тито, в крайна сметка отхвърля очевидната югославска оферта за лидерство. Само няколко дни след като Цимас подписва споразумението, Георгиос Сиантос, генерален секретар на ККЕ и на ЦК на ЕАМ, на среща с Темпо в Тесалия отхвърля подписа на своя представител и цялата схема е изоставена. Освен това ЕАМ отхвърля всякакво споменаване на „националния въпрос“ в Македония, тъй като според Сиантос това „би могло да развали цялата работа на ЕАМ“. На югославския лозунг за самоопределение ЕАМ и ККЕ противопоставят признаването на равни права на всички малцинства. Съществува обаче споразумение за политическо и военно сътрудничество между гръцките, югославските и албанските съпротивителни части в съседните райони. На практика това означава безпрепятствено придвижване на югославски партизани и инструктори в чувствителните погранични райони на Западна Македония. Въпреки че не приема югославското участие в организирането на партизански отряди в славяноезичните области, в края на 1943 г. ЕАМ се съгласява със създаването на отделна организация – Славяно-македонски национален фронт за освобождение (СНОФ), която се опитва да държи под свой контрол. Освен това някои офицери от ЕЛАС, особено тези, които преди това са служили в гръцката армия, се заемат да проверяват дейността на СНОФ във военната област. Скоро обаче става ясно, че решението на ЕАМ е отворило кутията на Пандора.

Избухването на граждански размирици

Падането на фашисткия режим и капитулацията на Италия пред съюзниците през септември 1943 г. се оказват изгодни за движението ЕАМ в Северна Гърция. В Македония италианските части, които вече са ограничени до Флорина и Кастория, се предават на германците. На 12 септември обаче, само четири дни след италианското примирие, четири хиляди войници от базираната в Тесалия дивизия „Пинероло“ се появяват в щаба на ЕЛАС в Западна Македония и въпреки заповедите на съюзническото командване предават цялото си оръжие на партизаните. Този изпратен от небето арсенал допринася значително за укрепването на ЕЛАС, но ще бъде използван главно в братоубийствения конфликт, който избухва скоро.

Тлеещият антагонизъм между ЕАМ/ЕЛАС и останалите скоро достигна кулминацията си. В Македония ЕАМ обвинява ПАО, че сътрудничи на врага. Всъщност редовните контакти между някои от нейните водещи членове и служители на окупационния режим са дали повод за безпокойство както на Обединения щаб, където приемането на ПАО се отлага, така и на ГКМЕ. Скоро обаче Съвместният щаб на гръцките партизани трябва да остане в миналото. На 9 октомври ЕЛАС започва обща офанзива срещу силите на ЕДЕС в Епир, а в Македония пристъпва към разформироване на останалите части на ПАО. Има сблъсъци в планините Пиерия и Круша. Въпреки това, когато IX дивизия получава заповед да участва в нападението срещу ЕДЕС, много от професионалните ѝ войници, включително командирът ѝ полковник Сократис Димаратос, подават оставка. Реакцията на британците е да се доведе до пълно прекратяване на всички мисии за снабдяване на ЕДЕС. Германците се възползват от ситуацията, за да започнат широкомащабна операция срещу партизаните в Западна Македония с кодово име „Пантера“. ЕЛАС се оттегля в Пинд, тъй като германските репресии отново нанасят тежки поражения сред местното население. Силно притиснати от общия враг, съперничещите си съпротивителни лагери за известно време задържат огъня. Въпреки това братоубийствените военни действия се подновяват, след като германците се изтеглят, и продължават до началото на 1944 г. Въпреки че ЕДЕС успява да задържи позициите си в Епир, остатъците от ПАО или се разпръсват, или се съгласяват да сътрудничат на окупационните власти срещу ЕЛАС.

Гражданските размирици в Македония не се ограничават само до съпротивителните организации. Те се усещат най-силно в провинцията, където цели общности са въвлечени в противоречията между ЕАМ/ЕЛАС и нейните съперници. Германците от своя страна бързо се възползват от тази ситуация. Преди кулминацията на страстите усилията за привличане на гърци за служба в окупационните сили са довели само до сформирането на малки групи от елементи с лоша репутация, най-вече така наречения „доброволчески батальон“ на подполковник Пулос. Към края на 1943 г. обаче нещата се променят. В Южна Гърция окупационният режим на Ралис продължава да формира прословутите батальони за сигурност. В Македония такива части не са сформирани след един неуспешен опит, който е осуетен от самите германци. Вместо това през 1944 г. цели села са въоръжени от окупационните власти и се превръщат в най-страшния враг на ЕЛАС. Това са не само славяноговорящите нередовни войници от Охрана; по инициатива, често на местните лидери, на бежанските селища, говорещи турски език от Анадола или Понт, германците издават оръжие, което те използват не само за защита срещу набезите на ЕЛАС, но и за собствени набези срещу про-ЕАМските съседи. Тези явления не са резултат единствено от грубите методи на ЕАМ/ЕЛАС или от дейността на вражески сътрудници. Окупацията по-скоро е катализатор за основните разделения между местните жители и бежанците, както и за множество местни вражди и противоречиви интереси, лични вражди и семейни вендети, които с безпрецедентна жестокост намират израз в драмата на гражданските конфликти.

В областта на операциите ЕЛАС, която по това време е организирана в Дивизионна група Македония (ДГМ), избира да съсредоточи атаките си върху въоръжените селяни, за сметка на способността си да се противопоставя ефективно срещу германските набези. До март 1944 г. загубите само в Западна Македония са ужасяващи: 171 села са разграбени и/или опожарени, а 85 000 души са останали без дом. Най-тежко засегнати са районите на Сервия, Козани, Гревена и Войон, където разрушенията варират между 40 % и 80 % от всички селища. Според доклад на емисар на Земеделската банка положението на бездомните се влошава поради липсата на комуникации с останалата част на страната и недостатъчната помощ на Червения кръст. Жертвите на военните операции в този район, за разлика от останалата част на Гърция, са задължени да поемат част от разходите за всяка помощ, която получават от комитетите на Червения кръст. Последната голяма германска операция се провежда през първите три седмици на юли 1944 г. и е насочена главно срещу концентрациите на ЕЛАС по северните хребети на Пинд. Както признава Маркос Вафеядис (Маркос), тогавашен капетаниос (комисар) на ГДМ, „тактическите грешки“ струват разбиването на партизанската отбрана и в резултат на това са разрушени повече села, включително Трикомо в Гревена, седалището на ГДМ.

Въздействие на гръцките политически събития в Македония през последния етап на окупацията

Политическите събития, последвали създаването на Политическия комитет за национално освобождение (Politiki Epitropi Ethnikis Apeleutherosis, PEEA) през март 1944 г., имат сериозни последици за съпротивителното движение в Македония. Два месеца по-късно британското безпокойство от намеренията на ЕАМ и особено от способността ѝ да влияе върху хода на събитията в Гърция след войната води до свикването на общопартийна конференция в Ливан, на която са представени най-важните съпротивителни организации и редица политически фракции. Под председателството на Георгиос Папандреу, новият министър-председател на гръцкото правителство в изгнание, конференцията в Ливан завършва със споразумение за сформиране на правителство на „националното единство“, в което трябва да бъде представена и ЕАМ. Въпреки подписите на своите емисари, ръководството на ЕАМ, след като са му предоставени само половината от постовете в кабинета, за които то първоначално настоява, денонсира споразумението. В Македония текстът и инициативата на представителите на ЕАМ да го подпишат са осъдени остро от местната организация на ККЕ. Британците отново реагират, като прекъсват доставките, и изготвят спешни планове за своевременно изпращане на войски в стратегически точки в цяла Гърция след началото на германското изтегляне.

В крайна сметка в началото на август 1944 г. ЕАМ отстъпва. Решението ѝ да приеме участие в правителството на Папандреу съвпада с пристигането на съветска военна мисия в седалището на ПЕЕА. С подписването на споразумението от Казерта на 26 септември всички съпротивителни сили, включително ЕЛАС, са поставени под върховното командване на генерал-майор Роналд Скоуби, командир на британския десант в Гърция. В Македония обаче отношенията между ЕЛАС и БЛО остават обтегнати до степен, в която се налагат ограничения върху придвижването на последната. След споразумението от Казерта нещата се подобряват донякъде по указания на Политбюро на ККЕ и с намесата на командира на ГДМ полковник Еврипидис Бакирцис. Тъй като оттеглянето на германските окупационни сили вече се вижда ясно, ГКМЕ изготвя план „Ноев ковчег“, чиято цел е да се попречи на отстъплението на врага чрез партизански действия. Въпреки това ръководството на ЕЛАС, не без основание, подозира, че британците всъщност целят да притиснат силите ѝ в отдалечени места и по този начин ефективно да ги неутрализират в решаващия момент на германското изтегляне. Германските войски не се сблъскват със сериозни проблеми при отстъплението си през македонска земя. Дори и на този финален етап обаче нацистката тактика отново води до тежки жертви сред цивилното население, като на 2 септември 1944 г. се опожарява село Хортиатис, а жителите му са избити безразборно.

Краят на българската окупация

За разлика от Централна и Западна Македония, където изтеглянето на германците е сигнал както за възстановяване на гръцкия суверенитет, така и за възход на ЕАМ, в окупираната от България източна част ситуацията е далеч по-сложна. През лятото на 1944 г., когато Червената армия бързо напредва към Дунав, няколко кабинета в София се опитват да сключат сделка със западните съюзници. Въпреки това на 5 септември Съветският съюз обявява война на България и армията на маршал Толбухин преминава Дунав. В рамките на четири дни в София е съставено ново правителство от ръководения от комунистите Отечествен фронт. Първият му акт е да смени лагера, като обяви война на бившия съюзник на България и постави армията под командването на [съветския маршал] Толбухин.

Междувременно гръцкото правителство в изгнание неведнъж е изразявало опасенията си относно бъдещето на гръцките територии под българска окупация. Британското правителство, от своя страна, е особено обезпокоено от перспективата за съветско спускане към Егейско море. Още през май 1944 г. Съветският съюз се съгласява с британско предложение, според което Москва ще признае предимство на британците в Гърция в замяна на свободни действия за Червената армия в Румъния. През следващия септември настъпва моментът това разбирателство да бъде изпитано. Всъщност настъплението на Червената армия спира недалеч от гръцко-българската граница. Българската армия обаче остава в окупационната зона уж като „охранителна сила“ срещу германците. Тази позиция ясно показва българското намерение за запазване контрола на гръцките територии до окончателното уреждане на границите. Опасността за гръцкия суверенитет в Македония и Тракия е непосредствена и представите на правителството на Папандреу пред съюзниците се засилват.

През последните месеци на окупацията ЕАМЗЕЛАС успява да си изгради значителни позиции в Източна Македония. Националистическите партизани, подпомагани от британската мисия под ръководството на майор Милър, също са сила, с която всички трябва да се съобразяват. И двете страни бързат да се възползват от развоя на събитията след българския силов акт и да надделеят над своите гръцки съперници. По същия начин българите се опитват да се възползват от гръцките вражди, за да удължат военното си присъствие. Когато ЕАМ започва да установява свои собствени власти в Кавала, Серес и други градски центрове, националистическите лидери се опитват да си осигурят modus vivendi [съвместно съществуване] с българската армия, което би им позволило да спрат напредването на своите противници. На 18 септември в Драма е постигнато споразумение между Антон Цаус и командира на 2-ри български корпус генерал Сираков под егидата на майор Милер, но то не довежда до нищо: намесват се емисари на Патриотичния фронт, които се погрижват цялата местна власт да премине в ръцете на ЕАМ. Веднага след това силите на ЕЛАС, подкрепени от българската артилерия, се заемат с разпръскването на националистическите банди, а членовете на британската мисия са задържани.

Ситуацията ще се промени бързо след срещата Чърчил-Сталин в Москва на 9 октомври 1944 г. и прословутото „процентно споразумение“ между двамата лидери, с което Гърция е окончателно причислена към британската сфера на влияние. Два дни по-късно София получава инструкции да изтегли войските си от гръцка територия в рамките на две седмици. Местният секретар на ККЕ Гиоргос Еритриадис напразно се обръща към маршал Толбухин с молба за изпращане на съветски войски. На 25 октомври последният български войник напуска гръцката земя. Евакуацията е наблюдавана от правителствена група, съставена от министрите Лампрос Ламприанидис и Милтиадис Порфирогенис, водещ член на ККЕ. Непосредствената задача на възстановените граждански и военни власти е да сложат край на сблъсъците между ЕЛАС и националистическите партизани. За тази цел съперничещите си сили са натоварени с охраната на отделни сектори по гръцко-българската граница. Във вътрешността на страната обаче контролът на ЕАМ върху местната администрация и политическата дейност е почти пълен.

Сепаратисткото предизвикателство в Западна Македония. Освобождение

Към края на окупацията заплахата от българската пропаганда в Западна Македония до голяма степен е заменена от сепаратистка дейност сред славяноезичните, която поставя сериозни дилеми пред ръководствата на ЕАМ и ККЕ. През май 1944 г. ЕАМ пристъпва към разпускане на СНОФ, чиито лидери открито пропагандират отделянето на Македония. Нещо повече, тази организация е привлякла много бивши членове на Охранката, които бързат своевременно да променят лоялността си. Малко след това ЕЛАС разпуска славяноезична единица, която е действала под ръководството на Наум Пегиос или Пежов в района на Корестия. Въпреки че често осъжда сепаратистката дейност, ЕАМ отново разрешава формирането на два чисто славяноезични батальона, които са в състава съответно на 28-и и 30-и полк на ЕЛАС. Този акт е предшестван от обявяването на „Федеративна югославска народна република Македония“ (ФЮНМ) на 2 август 1944 г., което допринася за възобновяването на сепаратистката дейност в гръцка Македония. Тъй като изтеглянето на Германия е само въпрос на време, движението на Тито вече не скрива намеренията си да се разшири на юг. По-специално славяноезичното подразделение на 28-и полк на ЕЛАС, което действа в района на Флорина и Кастория, ръководено от своя комисар Илия Димакис или Гоце, който поддържа тесни контакти с партизаните на Тито, възприема открито проюгославска позиция. Въпросите се изострят в началото на октомври, когато Гоце отказва да изпълни заповедта на ГДМ да премести отряда си по-на юг. В крайна сметка, когато ЕЛАС се подготвя да предприеме действия, батальонът на Гоце преминава на югославска територия, където трябва да остане. Скоро след това примерът на Гоце е последван и от второто славяноезично подразделение, което действа в близост до връх Пайко под ръководството на комисар Урдов. След тези събития югославските партизани обвиняват ЕАМ в потискане на славяноезичния елемент и отношенията между двете движения преминават през период на охлаждане. Командирът на ГДМ генерал Бакирцис предприема стъпки за укрепване на позициите на ЕЛАС по границата, особено след сформирането на бригада в Битоля, съставена от славяноезични части от гръцка Македония.

Изтеглянето на германците все още е в ход, когато гражданските размирици в Централна Македония се възобновяват с ожесточение. ЕЛАС се концентрира върху бандите и селата, въоръжени от германците. Тяхната численост се оценява на 15 000 души, които отказват да се предадат на ЕЛАС; вместо това те отчаяно търсят британска защита. В крайна сметка, след неуспешни преговори, ЕЛАС решително се насочва срещу тях. На 4 ноември, след кървав сблъсък край Килкис, повечето от въоръжените с немски оръжия нередовни войници са пленени. По-нататъшните сблъсъци са избегнати благодарение на британската намеса. Но преди всичко друго, македонската столица представлява истинската ябълка на раздора между остатъците от окупационния режим, ЕАМ/ЕЛАС и британците, чийто план за освобождение на Гърция изисква контрол над всички големи центрове. В навечерието на евакуацията на града от германските войски генерал Скоуби и върховният командир на ЕЛАС генерал Стефанос Сарафис издават съвместна заповед всички части на ЕЛАС да останат на позициите си до десанта на британските части. По инициатива на генералния комисар Маркос обаче тази заповед е пренебрегната и на 30 октомври 1944 г. ЕЛАС влиза в Солун. Незабавно са арестувани многобройни служители на окупационния режим и множество лица, обвинени в сътрудничество с врага. Жандармерията е обезоръжена, а онези нейни служители, които не успяват да избягат в Атина, са затворени на игрището на YMCA. При десанта на ІV англо-индийска бригада на следващия ден градът е напълно контролиран от ЕЛАС. Скоро са въведени представители на гръцкото правителство, тъй като британските части напредват бързо към големите градски центрове; за военен командир на Македония е назначен генерал-лейтенант Христос Аврамидис. И все пак реалната власт остава в ръцете на ЕАМ, като се опира на въоръжената решимост на мъжете и жените от ЕЛАС. Условията си остават изключително напрегнати и разправата изглежда само въпрос на време.

част първа – виж тук

 

източник

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика