Експерти: Филмът „Да живее България“ показва трагичния разрив между поколенията и безпътицата на младите у нас

от -
1 857

През последните седмици много се говори за новия филм на известната документалистка Адела Пеева „Да живее България“. Той показва битието на редица български младежки, но не само – крайнодесни или неофашистки групи. Виждаме сборищата им, виждаме шествията им, виждаме част от възрастните им наставници и разбираме, че тези групи и движения са много по-разпространени, отколкото смятаме. Филмът предизвика остри спорове, свързани с начина на показването на тези явления.

„Маргиналия“ смята, че както начинът на изобразяването им, така и самото съществуване и разпространение на тези групировки заслужават широко обществено обсъждане. На 6 декември организирахме разговор за този филм и за проблемите, които той повдига във формата „клуб Маргиналия“. В него участваха пряко доц. д-р Румен Петров от НБУ и д-р Георги Медаров. Писмено отговориха на нашите въпроси, понеже не можаха да дойдат лично, доц.д-р Красен Станчев от СУ и доц. д-р Валентина Георгиева, пак от там.

 

Маргиналия: Добре дошли! Събрали  сме за да поговорим за проблемите, които поставя документалния филм „Да живее България“ на режисьорката Адела Пеева. Ние от „Маргиналия“ искахме в дискусията да има хора с противоположни, а не само със сходни възгледи за филма. Но общественици и политолози като Иван Сотиров, Огнян Минчев, Вили Лилков, отклониха поканата ни по една или друга причина. 

Първата тема, която предлагам да обсъдите, е за начина, по който Адела Пеева е показала героите си. По този въпрос в социалните мрежи има остри дискусии и мнозина я критикуват, казвайки, че тя с филма си всъщност прави реклама на неофашистите и крайните националисти. Така ли трябваше да бъде отразена действителността в този филм?

 

rumen

Доц. Румен Петров: Не знам. Чувам възраженията, които казват, че трябваше да бъде по-строго отразяването, че трябваше да има открито осъждане. Може би и аз имам нуждата режисьорката и филмът ѝ да са по-строги, защото така както е, те ме карат да се чувствам уплашен, докато го гледам. И ако това е целта, а мисля, че това не е лоша цел, то филмът си върши добре работата да ни постави във връзка с това основно чувство, което неонацистите предизвикват и с което работят . Защото поведението на неофашизма е на доминиране и на насаждане на страх. Всички във филма, които искаха да са страшни, бяха точно такива. И това е показано безмилостно.

Маргиналия: Те са страшни, защото ги снимат, или изобщо са си такива?

Доц. Румен Петров: Защото етосът, културата на този тип движения са заплашителни, аз така ги разбирам. Основната емоционална позиция, създавана от този тип движения, е да излъчват заплашителност, да обещават страх. Това не е същото като да се излъчва сила, вероятно има сила, но не е същото, а е усилието да се предизвика емоцията страх и около нея да се изграждат отношения, фантазии, обяснения, лидерства. Това според мен е добре показано и ми се струва, че не се случва често признаването на това, че тези хора са страшни. Обикновено се защитаваме срещу заплашителността им, като сме склонни да ги обезценим, например като казваме, че са деца, или че са малки, или че са „лоши“. Но лоши или не, малки или големи, те са страшни и аз отстоявам гледната точка, че тези движения са организирани около предизвикването на страх сред околните, когато човек е в контакт с тях.

Маргиналия: Много хора казват: „щом във филма няма нищо противопоставено на тях, всъщност влиянието на тези хора чрез този филм се увеличава независимо от това, какво точно иска режисьорът“. И те са много недоволни от това.

Доц.Румен Петров: Мисля, че ако признаем, че те излъчват страх, че са заплашителни, това е точната дума, ще направим крачка към еманципирането от това, което те се опитват да постигнат. А ако се подадем на страха, може всъщност да ги мобилизираме допълнително, опитвайки се да ги обезценим. И всички ще знаят, че го правим на най-вече от страх. Освен това ако назовем  този страх, можем да го разберем в контекста на отношенията, които филмът също показва много добре. За мен голямата находка в него не е толкова показването на национал-социалистическите тела. Децата в тези тела ме смутиха, но аз съм свикнал в живота си с т.нар. скинхедове, тези деца, които се обличат в червени обувки и черни панталони и якета. Те са част от живота ми повече от 20 години, от толкова време ги наблюдавам.

Това, което най-много ме впечатли, е вторият план, ако изобщо е втори, т.е. галерията  от възрастни: директор на читалище, шеф на театър, няколко учителки, които ме изненадаха с това, че имаше нещо много мъчително в телата им, в присъствието им  имаше нещо вехто и отчаяно. Не знам дали преживяват отчаяние, но нещо в телесността им, в лицата им, ме „хвана“ за сърцето. Имаше в тях една специфична липса на утеха, имаше може би, безнадеждност. Пазя това в ума си, когато се опитвам да разбера  телата на младите фашисти или по-точно неофашисти, или още по-точно – фашизоидиращи се млади хора. Това за мен във филма е особено важно.

Маргиналия: А вашето мнение за начина на показването на тези движения във филма, какво е, д-р Медаров?

 

georgi

 Д-р Георги Медаров

Д-р Георги Медаров : По отношение на мнението, че филмът едва ли не прави пропаганда на неофашистите, ще кажа първо, че той е документален, следователно е художествено произведение, т.е. съобразява се с някои формални правила на изкуството. И затова киното не може да бъде изцяло подчинено на политически правила, в случая на правилото, че трябва да се направи  осъдително политическо съобщение, просто защото в такъв случай би пострадала не само формата, но и съдържанието; филмът би станал твърде патетичен и поради това неефективен. И дори големите политически филми на ХХ век не винаги имат коментар зад кадър и далеч не винаги има посочване – ето тези са „лошите“, а онези са „добрите“. Даже ако вземем нацисткото пропагандно кино, например филмите на голямата нацистка режисьорка Лени Рифенщал (авторката на много известния филм за нацисткото движение „Триумф на волята“), то ще видим, че тя се опитва да се защити от обвинението, че филмите ѝ са пропагандни, с това, че в тях няма текст. Тя не казва кои са добрите и лошите в произведенията си, но това не ги прави по-малко политически, по-малко въздействащи, по-малко ефективни. А ако вземем положението в СССР като контрапункт, ще видим, че не винаги в лентите на Дзига Вертов и Сергей Айзенщайн има задкадров текст, често няма и глас, а когато все пак го има, то той не е задължително такъв примитивен – посочващ  кои са „правилните“ и кои „неправилните“, за да не се „заблуди“ зрителят. Опитвам се да кажа, че спазването от страна на Пеева на правилата на правене на художествено произведение не означава, че филмът няма послание, въпреки, че няма глас зад кадър. Нейните разбирания и оценки могат да бъдат разпознати в него. Например, начините, по които тя иронизира – чрез образ – героите си, или като показва заплахата, тя отправя политическо послание и то не е апология на тези хора. Отношението ѝ става много ясно от края на филма, където показва връзките на нашите нови фашисти с неонацистките мрежи на солидарност в Европа – виждаме шведски, немски, крайнодесни активисти, идващи у нас да участват в „Луков марш“. Има една доста иронична сцена накрая, когато един швед казва, че е неонацист и е облечен в една странна риза със шевици, изглежда по-скоро като хипи. И той на английски ни говори, че е български неонацист!

В едно интервю Пеева говори за това, че самите неонацисти възприемат връзките с европейските крайнодесни движения, които са показани в края на филма като осъдителни спрямо тях. Това не им  харесва, защото ги демаскира. Но все пак накрая има и известна амбивалентност в нейното послание, защото филмът свършва със знамето на ЕС, а накрая учителката, която кара децата да маршируват под звуците на нашия химн, пуска „Ода на радостта“, едно от децата, което в началото на филма се е изказвало отявлено антиромски, отказва да пее. Но важното е, че самите неонацисти виждат себе си като европейци и това е известна двусмисленост в посланието на този филм, защото тяхната представа за Европа, е, както знаем, съвършено различна от нашата. Те искат „бяла“ Европа, без мюсюлмани и чужденци. По-общата ми идея е, че има много моменти на критика към тези движения във филма, но те не са представени с пряк задкадров текст. Ако във филма имаше анти националистическа и анти неонацистка задкадрова патетика, просто нямаше да има смисъл да говорим за едно толкова тривиално произведение. Той  би бил просто едно политическо пропагандно клипче.

 

Valentina

Доц. Валентина Георгиева

Доц. Валентина Георгиева: Аз ще ви отговоря по-скоро не на вашия пряк въпрос за начина, по който са показани във филма младежките крайнодесни групи, а на един близък, но все пак различен въпрос – дали съм изненадана с нещо от показаното в него?

Филмът не ме изненада. Познавам проявите на крайния национализъм отдавна. През 2008г. участвах в изследователски проект „Предизвикателствата на национализма днес“ (АЛЮЕ). В хода на изследването ми на протестните движения от 2009-2013 г.  също наблюдавах отблизо шествията на въпросните „социални движения“. Ангажирана съм лично и активно в противопоставянето на тази идеология – от 2014 г. съм част от активистка група, с която водим борба за забраната на „Луковмарш“. Наблюдавали сме много прояви, сходни с показаните във филма. Предприемали сме и легални действие срещу тях – подаване на сигнали до администратори на сайтове и социални мрежи (в частност Фейсбук), подаване на жалба до прокуратурата за интернет съдържание, съдържащо език на омразата, от 2014 г.  всяка година правим контрашествие с единственото искане Столична община да забрани провеждането на Луковмарш (нашето шествие също е представено във филма на Адела Пеева).

Филмът не ме изненада, не ме и шокира. За мен той не казва нищо ново. Но вярвам, че филмът ще помогне да повишим чувствителността към проблема у по-широки кръгове от хора. Той има потенциала да достигне до много по-широка публика от тесните активистки среди, с които сме работили досега.


krasen

Доц. Красен Станчев

Доц. Красен Станчев, икономист: На този въпрос не мога да отговоря, защото все още не съм успял да го гледам.

Маргиналия: Аз съм от поколението, възпитано в две крайности. Едната беше на едни извънредно пропагандни филми, които бяха документални само на думи, защото бяха пълни с фалшив патос и възхвала. Само снимките – често пъти режисирани – бяха „документални“. Другата се изразява от прекрасния филм на Михаил Ром „Обикновен фашизъм“. Той беше остро разобличителен и силата му беше в изключително остроумния, ироничен и саркастичен задкадров коментар на автора. И по този начин може да се постигне много силен резултат. Но ако си майстор като него.

Д-р Георги Медаров: Може да не съм се изразил правилно. Нямам предвид, че непременно всеки задкадров коментар е плоска политическа пропаганда. Но трябва да имаме предвид природата на коментара на Ром в „Обикновен фашизъм“ – неговата пределна ироничност, способността му да предизвиква противоречие с това, което снимките показват. Текстът там е силен, защото не е патетичен.

Маргиналия: Филмът показва, че явлението „крайнодесни движения“ е много по-широко разпространено, отколкото е прието да се мисли. Искам да ви попитам за мнението ви – защо е така?

Доц. Румен Петров: Много клиширани и вече изтъркани от употреба отговори на този въпрос има. И във филма има много клишета, но само поведенчески. За мен е невероятен монолога на човека от читалището. Впечатли ме тази пълна откъснатост от реалността, той беше във вехта обстановка, с износени дрехи, самият той беше в следпенсионна възраст, така го възприех. И говореше по начина, по който говорят екскурзоводите – с научени наизуст реплики и монолози. Той те кара да изпитваш към него жал, като го гледаш.

Маргиналия:Това причина ли е за съществуването на тези явления?

Доц.Румен Петров: Да. Напълно. Мисля, че това, което показа филмът, е, че възрастните не могат да бъдат подкрепа и утеха на младите. И че младежите са напълно отчаяни в това да намират смисъл, да правят живота по-добър, отчаяни са от възрастните, неможещи с нищо да им помогнат. Това за мен е един от отговорите, които дава филмът на въпроса „защо е така?“. „Ние не можем да ви помогнем“, това е посланието на възрастните към младите в него. Когато то се дава, това винаги води до много голяма несигурност, до огромна тревожност, до объркване, което обаче не може и да се признае, защото възрастните покрай теб, вместо да те разбират, те натоварват със собствените си чувства, а те също не са изяснени открито. Защото филмът показа картина на огромно униние, безпътица, покруса и срам, разбира се, защото младите за нищо не могат да разчитат на възрастното поколение. И тези чувства трябва да се скрият. За мен важна част от филма е кризата на поколението, което е морално и интелектуално съвършено ялово. И поради това следващото поколение е трагично безпомощно. Не обобщавам изобщо, става дума за това, което във филма виждаме. Той, според мен, показва механизмът на отчуждението, което поражда отчаянието, въплътено в национал-социалистическия начин на поведение.

Маргиналия: Правилно ли ви разбирам, че показаните във филма много маршируващи съвсем млади хора правят това, защото са отчаяни?

Доц.Румен Петров: Да, защото връзката им предишното поколение е напълно разкъсана.  Щафетата на поколенията не се предава. Тогава се прибягва до фикции, до историята, а в това се крие отчаянието на поколенията, които нищо не могат да предадат. Все пак да си спомним, че национал-социализмът в Германия възникна на основата на провала на поколението от двайсетте години на миналия век, което се чувства безсмислено и донесло разруха, страх и униние и „на гърба“ на което младото казва „ние ще оправим нещата сега“. Това е механизмът, който е разпознат и в национализма, и в национал-социализма – култът към младостта, която се е откъснала от корените. Разривът между поколенията е типичен, според мен, за всяка тоталитарна криза.

Д-р Георги Медаров: В едно от интервютата си Адела Пеева говори за това, че е искала да покаже нещо, което не се вижда и казва метафората, че движенията, които представя във филма са в позицията, в която е колата в мъртвата точка, когато я изпреварва друга кола, точно тогава нищо не се вижда в страничното огледало. С други думи – те са до нас, но въпреки това ние не ги виждаме. Но проблемът с тази мъртва точка съществува само при по-неопитните шофьори, които не са подготвени за момента на изпреварването. Невидимостта на този тип групи важи само за хора, които не са се интересували от политическите процеси у нас през времето на т.нар. преход. „Луков марш“ се организира от повече от десет години. Много от нещата, които те говорят, нито са нови нито са измислени от тях. Във филма наистина противоречието между тези групи и по-широкото общество е показано като поколенческо и героите са млади хора. Но ако погледнем най-влиятелните крайнодесни политически водачи у нас, ще видим, че далеч не са в първа младост. Нито Сидеров, нито Каракачанов, нито В. Симеонов са младежи, те са над 50-те, а Сидеров е над 60 годишен. Така че съвсем не става въпрос само за младежки партии. Сега новото е само в това, че те са в управлението. Говоря това, защото те са пряко свързани с показаните младежки групи. На „Луковмарш“ се виждат знамена на ВМРО, а тя е участник в днешното правителство. Виждаме, че мегафонът, който използват неонацистите, е облепен с лепенки на ВМРО. Връзките с тези управляващи партии са налице, макар и да не са експлицирани изцяло.

Маргиналия: Филмът е сниман три години. През 2014 г. тези партии не бяха в управлението.

Д-р Георги Медаров: Тогава само го подкрепяха. А през лятото на 2011 г., когато атакисти нападнаха джамията в София, Сидеров беше там, оправданието на тогавашния премиер  Борисов беше, че „ние с тях не сме в коалиция, ние просто си сътрудничим, в някои неща сме заедно, а в други – не“. Но е имало партии, които имат идейни застъпвания с тези младежки групи и по време на т.нар. преход са били в управлението – например Демократическият форум (БДФ), партия, която беше в коалицията СДС и която казва, че е наследник на „Националните легиони“. За идейна близост говоря. БДФ не са нападали чужденци, не са хвърляли камъни по джамията, но идейната почва всъщност е от тях подготвена, нали? Сега има коалиция между традиционни десни партии и крайната десница, но това не значи, че трябва да оправдаем и голямата, наричаща се лява партия, БСП. Те бяха в коалиция с „Общонародния комитет за защита на националните интереси“ (ОКЗНИ), което е крайно дясна расистка организация. И от двете страни (и от ляво, и от дясно) водещите политически партии, които съвсем не са младежки организации, имат огромна доза конформизъм и огромна вина за това, че са съдействали за „производството“ на идеите, които героите на филма споделят.

Например, едно от водещите неща за тези неонацисти е антикомунизмът. Те честват ген. Луков не просто като военен герой, а първо, защото е убит от жена комунистка, при това еврейка. Това се вписва в една заемаща централно място идеология на класическия антикомунизъм и заклеймяването не просто на периода между 1944  и 1989 год., а и на антифашистката съпротива преди него. Тя, според антикомунистите, е нелегитимна, защото „у нас фашизъм не е имало“. Това осъдително говорене за антифашистката съпротива, която никак не може да бъде сведена само до просталинистка и просъветска, най-малкото в случая с Виолета Якова (тя е застреляла ген. Луков), се опитва да я дискредитира. Евреите, като са се съпротивлявали срещу режима, просто са водели борба за живота си. Но дори това им изглежда нелегитимно на антикомунистите. Делегитимацията на антифашистката съпротива, за жалост, се случва не само у нас.

Има и много други неща от антикомунизма, носещи отговорност за това, което се случва с младежките групи във филма. Искам все пак да подчертая, че като казвам „антикомунизъм“, не мисля, че винаги става дума за едно и също нещо. Антикомунизмът от началото на 90-те години на миналия век беше по-различен, той по-скоро беше име на едно движение и виждане за демокрация и против привилегиите на социалистическата държава, беше критика на несправедливостите и неравенствата по време на т.нар. комунистически режим. Тогавашните антикомунисти критикува т.нар. възродителен процес. Но днес много често антикомунистите критикуват един абстрактен комунизъм, не толкова режима на Тодор Живков или конкретен исторически период, те атакуват самата социалистическа идея. А с това се критикува и целия просвещенски идеал за политическо равенство. Това е видимо в критиките на радикалния консерватизъм срещу т.нар. политическа коректност и „мултикутурализма“ и т.н. Също сред много антикомунисти комунизмът се проектира върху някакви безпросветни маси, често малцинства. Става дума за един нов антикомунизъм, който, като се нахвърля срещу идеята за социализъм, с него изхвърля и самата просвещенска идея за равенство и социална справедливост. Но тази критика не е създаден от някакви младежки групи, от заблудени дечица в училище. Това е една водеща идеология и депутати от всякакви разцветки могат да бъдат чути да говорят по този начин. Да погледнем общинската политика в София – махнаха паметника за 1300 години България, но не с аргументи на критика срещу национализма, а защото бил грозен. И на негово място сложиха един бронзов лъв, който държи с предните си лапи карта на санстефанска България. Това не са някакви младежи, които веят знамена и бият хора, това е официалната политика на общината в столицата, която смята, че по време на председателството на ЕС в центъра на София трябва да има паметник на велика България.

Маргиналия: Нали няма да отречете, д-р Медаров, че особено след 60-те години на ХХ-ти век режимът в България стана крайно националистичен и това доведе до т.нар. възродителен процес? Нали е трудно да се каже кой от политическите режими – този през Втората световна война, или този в края на 70-те и 80-те години на миналия век, е по-отявлено националистически?

 

georgi

Д-р Георги Медаров: И да, и не. По време на т.нар. социализъм не са изпращани хора в лагерите на смъртта. Но това не означава, че може да се оправдава национализма през който и да е от двата периода. Но новият антикомунизъм не есе интересува от критиката към т.нар. възродителен процес. На една абстрактна идея за комунизъм се противопоставя един по-автентичен национализъм. Картата на велика България в центъра на София не е алтернатива на „възродителния процес“, а е неговата идеология, която съществува още преди „социализма“.

Маргиналия: Но идеологията от периода 1944-1989 г., без да развява картата на велика България, смени имената на около милион български турци, при това няколко десетки души загинаха.

Д-р Георги Медаров: Но новите антикомунисти не критикуват това, а по-скоро го оправдават.

 

rumen

Доц. Румен Петров: Един френски историк от школата „Анали“, Жорж Льофевр, има книга озаглавена „Големият страх“. В нея той описва социоемоционалната ситуация в началото на Великата френска революция от 1789 г. и повдига важния въпрос за отсъствието на разбиране на емоциите, когато искаме да си обясним поведението на хората.  В тази връзка ще припомня втората голяма находка в този филм. Това е директорът на театъра. Отново имаме нещо вехто, пак виждаме един много уморен човек, отново имаме една изпразнена от съдържание и надежда социоемоционална среда. Той беше автентичен образ на една безсмисленост. Не е лесно човек да живее с нея. Намирането на смисъл, създаването на връзка може да се превърне в задача, на която да се посветиш. Припомням поведението на театрала. Ако директорът на читалището изглежда по-скоро като екскурзовод в музей, то театралният шеф беше по-зловещ. В него агресията беше на по-заден план. Говореше за „добрите деца“, при това като човек с грижа. И защото не е агресивен, той е много по-опасен социално. Отчаянието му и чувството за непотребност в живота на окръжаващите го, не намира израз. Вместо това той успява да се реализира, да възстанови смисъла на личното си и професионално призвание чрез насърчаването на отчаянието, приемащо разрушителна форма. Той гледа на това като на достойна, смислена проява на театралния му талант.

Мисля, че кризата на тези двама мъже, кризата на безсмислието, заслужава съчувствие. Но филмът е по-скоро за децата и по-малко за възрастните, което, може би не е съвсем справедливо, ако трябва да упрекна в нещо Адела Пеева.

От друга страна, сравнете я нея, една вече немлада жена, с показаните във филма двама културни дейци, също възрастни. Двамата са изпепелени от безсмислие и изглеждат ужасно като хора, хванати в капана на ролите, които играят. Но за разлика от тях също вече немладата Пеева е в силен контакт с емоциите на времето и така може да поставя въпроси и да е съвсем смислена в актуалната ситуация. Градивен тип е тя. А те – не.

Във филма след културните дейци се появиха четири  учителки. Те носеха същите измерения на една социо-етична емоционална обърканост и деформираност. Тези неща достигат кулминацията си при учителките и после у класната, в сцената, в която слушаме химна на ЕС заедно с националсоциалистическите символи и предмети, които тя толерира. Този вид поведение създава изключително токсична безнадеждна среда за младите, в която отчаянието намира израз и лесно може да бъде манипулирано – чрез организирането на децата в терористично поведение – дали те ще се „гръмнат“ в името на Аллах или ще тероризират, плашейки хората. И, освен това, да са готови в краен случай да убиват и да умрат. Но това поведение не е изобретение на някаква религия. Не, вътрешното им объркване, което предизвиква страх и стремеж към разрушение, е голямото изобретение на Просвещението. Това, което е правила Френската революция, е да тероризира.

Повтарям, че за мен филмът избира да поставя ударението не върху трагичната ситуация на младите, които могат поради безпътицата си да бъдат отблъскващо разрушителни, а върху отчаянието на възрастните. Те обричат следващото поколение на злочестина. Защото са изоставени от авторитетите си.

 

Valentina

Доц. Валентина Георгиева: Причините за възникването на крайно-националистически настроения се коренят в дълбоката историческа традиция на онова, което наричаме популярен национализъм – любовта към родното, шевиците, самуните и черешовите топчета, популярността на историческите романи на Фани Попова-Мутафова, днешните историческите възстановки на възрожденска тематика и традиционните сватби по модела на сватбата от „Време разделно“. Етапите в развитието на тази популярна любов проследявам в един мой по-дълъг текст http://dversia.net/2692/kratka-istoriya-populyarnia-nationalism/. Важно е тук да отбележа, че е много тънка и силно пропусклива границата между популярния национализъм и крайно националистически убеждения, като тези пропагандирани от БНС (организаторите на „Луков марш“). но също и ВМРО (чиито лидери до 2013 г. неизменно присъстват на „Луковмарш“). По-склонна съм да твърдя, че двете често преливат едно в друго, едното се маскира като другото, или пък патриотизмът служи за оправдание на национализма. И така за много хора е трудно да направят разлика между „невинния“ патриотизъм на шевиците и възстановките и крайния национализъм, проповядван от БНС и ВМРО, който трябва да осъждаме. Авторката на филма Адела Пеева в няколко интервюта напоследък говори за такава граница, но за нея самата изглежда трудно да я направи. Героите от филма също се затрудняват да я направят – особено учителките в обрисувания от лентата клас. И не случайно е трудно да се направи тази граница – няма закон или правило за това кой национализъм може да бъде толериран и кой става опасен и трябва да бъде осъждан. Тази граница е въпрос на някаква чувствителност, гражданска позиция, съвест, споделени ценности и убеждения, които не могат да бъдат кодифицирани в закон. И оттук произтичат затрудненията (или нежеланието) на  властта или публичните институции да се справят с явления като „Луковмарш“. Зависи от всички нас като граждани да заемем позиция и да имаме чувствителност към опасността от крайностите на национализма.

Освен преливането между патриотизъм и национализъм има и още едно сливане, което замаскира или дори оправдава проявите на нетолерантни и човеконенавистни идеологии като фашизма и расизма. Това е сливането между национализъм и антикомунизъм. Пренаписването на историята от преди 1945 г. в антикомунистически ключ отприщи възможности за реабилитиране на „национални герои“ и „символи на войнска доблест“ като ген. Луков. Впрочем генералите от Военния съюз (организацията осъществила поредица от преврати в междувоенния период, забраняван за антиконституционна дейност, свързван с масови политически убийства през 20-те год.) излизат наяве един по един в някакви чествания на ВМРО и сродни организации (Иван Вълков е честван във ВеликоТърново, Христо Чаракчиев в Севлиево). Всичко това минава под знака на „воинска доблест и чест“ и под знака на антикомунизма (в частност при Луков). Така антикомунизмът служи за оправдание на крайно националистически нагласи и реабилитиране на една антидемократична идеология, каквато е идеологията на генералите от Военния съюз.

 

krasen

Доц. Красен Станчев: Възхваляването на ген. Луков е следствие на обстоятелството, че той е убит от комунистическа терористична група през февруари 1943 г.; това позволява да му се гради облик на мъченик. Един мъченик ръководител на Легионите е удобен за съставяне на митове и легенди. Легендите са по-скоро за организацията, а митовете – за генерала. Маршът е ритуално възпроизвеждане и на двете. Ритуалите не задължително се опират на исторически факти и истории. Но е факт, че генералът е убит от терористи; факт е, че печатните издания на Легиона са много по-германофилски и често открито антисемитски. Може да се смята за факт, че той е поддържал тези настроения или поне не им се противил. Няма обаче, доколкото знам и мога да съдя, преки документални свидетелства за национал-социализъм на Христо Луков, антисемитизъм или някаква форма на облагодетелстване от антиеврейските закони. Накъсо – ген. Луков не е проф. Любомир Владикин, който през 1942 г. (ако не ме лъже паметта) публикува една 80-странична биография на „идеолога-апостол“ Адолф Хитлер. Това е толкова подлизурско съчинение, че дори авторите на статията за Владикин в българската Уикипедия не го споменават.

Причините? Както обикновено в нацистките движения на ХХ век такива са чувството за малоценност и липса на лична перспектива, подмяната й с героическа и колективна представа за себи си и твоите приятели. След като си героя, трябва да има и неприятел. Той също може да е измислен, изкопан от историята и често е такъв.

Преди време Юлиана Методиева писа в „Маргиналия“, че националистическите възстановявания на образи от миналото започнали с реституцията на конфискуваната от комунистическия режим собственост. Смятам, че това не е най-правилното обяснение.

Като участник в работната група на Великото народно събрание по повод идеята за реституционно законодателство мога да говоря до безкрай за нейния процес, обхват, ползи и разходи – тези неща съм ги анализирал и по-късно. Но е важно да се осъзнаят няколко неща.

Липсата на реституция със сигурност би дала повече поводи за национализъм и митове. Русия е единствената страна от бившия Варшавски договор, където няма никаква реституция – и там се случва точно това. Според мен сега Руската федерация е много по-нацистки настроена от всички  „наши“ страни.

Тук първоначално процесът не обхващаше конфискуваните еврейски имоти, чието изземване е много добре описано от Румен Аврамов. Това бе така, предполагам, защото някои хора, като наследници на бивши собственици на такива имоти, биха били ощетени по някакъв начин. В крайна сметка реституцията, слава Богу, обхвана и еврейските имоти. В центъра на София и на други места тя вървеше по-бавно от другата реституция, защото някой държавни и общински имоти се пазят за приближени на властта.

В наше време, особено в Германия, Полша, Словакия и донякъде в Словения възстановяването на национализма има и други причини. Това са сложността на съвременния свят, разпръснатостта на политическите учреждения, както и многото пластове на международния политически ред.

Маргиналия: Последното, което искам да обсъдим, е какво можем да направим ние, мислещите антифашистки, за да ограничим доколкото е възможно, проявите, които филмът показва. Защото въпреки това, което някои политолози казват, че сме свидетели на един „опитомен фашизъм“, „нормален“, който не е страшен, аз вярвам, че всеки фашизъм е огромно зло и заплаха.

 

georgi

 

Д-р Георги Медаров: Ще цитирам известната мисъл на Маркс, че философите досега само са интерпретирали света, а задачата е да го променим. Но много често се допуска, че тълкуването на света не е свързано с промяната му. А не е така – често правилното поставяне на въпросите е по-голямата част от решаването на проблемите. Нямам отговор в „три точки“ какво да се прави, но мисля, че трябва да пренасочим перспективата към проблема. Например един от начините да говорим за крайнодесните политически движения е да ги характеризираме като „популистки“ и така се мисли, че става дума за популярни такива. Според мен, въпреки че сега крайнодесни партии са в правителството, те получават много по-малко електорална подкрепа, отколкото преди десетина години. През 2005 г. подкрепата само за „Атака“ е по-голяма, отколкото сега за „обединените патриоти“. Грешката тук е да се предпоставя някакъв демократичен характер, разбиран като масова подкрепа на крайната десница. Интерпретирането им като популистки или популярни, като демократично движение ще рече да направим критика на самата демокрация.

Много добре, според мен, във филма е представено това, че училището способства за разпространението на крайнодесни идеи и движения. Например трите учителки, които не подкрепят расистките изказвания на някои от учениците, но казват, че „всеки има право на своето си мнение“, защото с тези мнения поне може да се комуникира, докато повечето деца въобще нямат никакви мнения. А този, който „има мнение“, казва по повод Трети март, че трябва да изгоним ромите.

Не можем да обвиним само държавата. Тя, разбира се, произвежда национализъм, но става дума за нова негова форма.  Той е „паневропейски“ неонацизъм. Трябва да видим и ролята на други фактори, освен на държавата. Това, за съжаление, го няма във филма. Защото в „производството“ на този нов краен национализъм участват и граждански организации, има такива, които въпреки разпространеното апологетично мнение за НПО-тата, съвсем не са либерални. Освен това пазарът също е активен производител на такъв тип идеи. Водещи телевизии ни показват поредици, например една преди известно време, „Българите“, където изследователи в кавички отиват в Иран да мерят черепи и да ни разказват откъде са дошли „арийските българи“. Така че изглежда става дума за една по-широка трансформация на либерално-демократичното управление, това е свързано с нещо, което унгарският философ, Гаспар Миклош Тамаш нарича „постфашизъм“. Той говори за това, че не трябва да се търсят преки аналогии с класическия фашизъм от миналия век, но че има елементи на застъпване. Те са в това, според него, че се наблюдава уронване на традициите на Просвещението, уронване на идеята за политическо равенство. С това се дискредитират и идеите на политическия либерализъм. Аз симпатизирам на политическия либерализъм, но не и на икономическия, защото идеи, свързани с последния като конкуренция биват проектирани като конкуренция не между бизнеси, а между отделни обществени групи. И много често говоренето срещу ромите е от следния вид: „те не са продуктивни, те живеят на наш гръб“, следователно трябва да бъдат изключени от държавата или дори унищожени. Не трябва да се фокусираме само върху говореното от крайнодесните организации, защото понякога дори в това, което се казва против тях прозират антидемократични елементи и идеи, че „потиснатите маси“ са неспособни да оценяват правилно ситуацията, не гласуват рационално и се поддават на манипулации. И затова трябва да орязваме, според тези организации и говорители, демократическите права.

Доц. Валентина Георгиева: Как да реагира обществото ли?  По две линии. На първо място, по линия на повишаването на чувствителността – наша отговорност е да говорим и да засилваме нетърпимостта за проявите на крайни идеологии като фашизъм, расизъм, антисемитизъм, хомофобия. Да изобличаваме опитите те да се прикриват под маската на невинния патриотизъм или на антикомунизма. Защото те не са това, а са човеконенавистни и антидемократични идеологии. На второ място, да организираме и участваме в колективни действия срещу проявите на фашизъм, расизъм и ксенофобия (списъкът е дълъг). Да дадем публична проява на нетърпимостта си спрямо тези идеологии. Това правим с шествието срещу „Луков марш“. Това правим и подкрепяйки София прайд. И не на последно място, да искаме от властта да спазва принципа на „санитарния кордон“, както го наричат в Западна Европа, а именно да стои далеч от политически партии, които изповядват крайнодясна идеология. Въпросните партии присъстват в парламентите на много западни демокрации, но никога не са коалиционен партньор в управлението. Тъкмо заради въпросния санитарен кордон – либералните партии отказват да влизат в коалиции в тях. Не е така у нас. У нас 9 % за Патриотичния фронт се оказаха достатъчни за влизане в управлението. Не е така за Националния фронт във Франция, чиито резултати достигнаха до 33 % (на президентските) и 25 % (на парламентарните избори0, но няма изгледи да влязат в управлението. Искам да подчертая, че съпротивата срещу крайнодясното не е отговорност само на гражданите, но и на управляващите. Властта засега не е заела позиция срещу възхода на национализма.

Доц. Красен Станчев: Ако трябва да кажа как трябва да се реагира на начинания като „Луков марш“…? Според мен те не следва да се разрешават или трябва да могат да правят шествия само при определени условия, като използване на имена, символика и пр. Основанията са доста прости и очевидни: срамно е да се пропагандират стари инициативи като Легионите. Както е срамно да се препубликуват писания като тези на Владикин.

Проблемът е защо хората не ги е срам. А не ги е срам, защото на четири поколения училищата им втълпяват колективно самосъзнание, племенен героизъм и „велики сили“. Те, училищата, и досега мразят индивидуалното виждане за историята и света.

Иначе всеки би трябвало да има свобода да словото и изявата, стига на не пречи на тази свобода на другите.

Доц. Румен Петров: Ще кажа нещо кратко. То е, че нещата ще станат по-добри, когато ние, „соросоидите“ признаем, че кланът Клинтън е корумпиран. Казано другояче – можем да се борим с Тръмп и тръмпизма като нови крайнодесни политически явления, само ако сме честни за корупцията. Иначе винаги ще изпадаме в двойни морални стандарти. А те рано или късно ще ни доведат до фашизъм.

Модератор: Емил Коен

Снимка: Кадър от филма „Да живее България“, реж. Адела Пеева