Елица Матеева: „Болка и величие“ – целувка за старото време

 

„Роден съм в епоха лоша за Испания, но добра за киното. Става въпрос за 50-те. Бях много млад, когато за първи път стъпих в кварталното кино“ – казва матадорът на испанската десета муза Педро Алмодовар, а в съзнанието ми излизат образи от бразилския филм „Централна гара Бразилия“, където една жена пишеше писма под диктовката на неграмотни бразилски селяни, които искат да изпратят вест за себе си на близките си. Защо точно този образ, защото, когато чета спомените на Алмодовар, виждам едно момченце, надвесено над книга, а майка му се гордее с отговора му, че книгите са знание. Момченцето пише писмата на съселяните от Ла Манча и със сигурност добавя някой красив послепис, за радост на получателя.

 

На младини той снима на камера Супер-8, снима заради удоволствието да разказва, пробвайки се във всички жанрове. Без екипировка, винаги на естествено остветление, но владеещ чувството за празник, докато приятелите му изтърбушват гардеробите на майките си, за да вкарат вкуса на времето във филмовите му приключения. Докато прожектира любителските си филми, той играе ролята на дублажа, коментира досущ като онези евъргрийн пионери в салоните с нямо кино. Без кино образование, но с ранимата душа на дете, Алмодовар е онзи испански режисьор, който ще изисквам от моите ученици да запомнят завинаги (заедно с Бунюел, разбира се).

Пристига в Мадрид по време, когато властва диктатурата на Франко. Франко се страхува от училищата по изкуства, дори има период, в който те са забранени, за съжаление Алмодовар няма късмет да учи, но пък се хвърля през глава да заработва в „Telefonica“, където само присъствието му е скандално с дългата му коса и странното му облекло. От девет до пет той се занимава с административни скучни дела, а вечер Пепеляшко се превръща в Принцът на мовидата – движение, възникнало спонтанно в края на 70-те в Мадрид и просъществувало около десетилетие като рефлекс на историческия преход между диктатурата на Франко и настъпилите демократични промени в Испания.

Години след като Алмодовар става известен в Холивуд с „Жени на ръба на нервна криза“, магьосникът на комедията и мелодрамата Били Уайлдър го приема у дома си и му дава съвет: никога да не се поддава на изкушението да  прави филм в Холивуд. И до ден днешен Алмодовар е верен на повелята и затова ние, почитателите на европейското кино го обичаме!

Не зная защо, но винаги, когато гледам филмите на Алмодовар си задавам следния въпрос: ако Фасбиндер беше жив, какво ли щеше да напише за киното на Алмодовар, как ли щеше да се произнесе за последния му филм? Защото между болезнената душа на Фасбиндер и  рошавите мелодрами на Алмодовар откривам съобщност, емоционално единение.

„В киното на моето детство винаги миришеше на пиш и на жасмин.“ – казва Салвадор Майо, изигран космически безподобно от Антонио Бандерас в „Болка и величие“. Алмодовар честичко прибягва до истории за режисьори във филмите си, сред които любимата ми е от„Лошо възпитание“, но тук особеното е, че режисьорът не е сляп както бе в „Прекършени прегръдки“, а  е едно доста реалистично копие на Алмодовар с всичките му физически и душевни болки. Ако сте чели книгата на Фредерик Сторс в превод на Екатерина Лимончева „Педро Алмодовар. Киното на желанията“, то със сигурност знаете за мигрената, лумбагото и безсънието, преследващи режисьора. Апропопо, Бергман също пише в „Латерна магика“ за кошмарно дългите нощи, изпълнени с безсъние, главоболие и паник атаки.

 

 

В „Болка и величие“ Салвадор се завъща към себе си, към детството си с нежност, което е своеобразно продължение на всички Алмодоварски истории, свързани със селото от филмите му: „Цветето на моята тайна“, „Завръщане“, „ Лошо възпитание“, „Хулиета“. Само че тук, всичко, което знаем за Алмодовар е събрано в интимна изповед, в откровение, в умора и може би в един красив, но и тъжен монолог „Зависимостта“.

Когато ме попитат как съм и аз бих отговорила по този начин, така характерен за Салвадор, че съм стара. Да, старостта винаги наближава, неусетно и ето ни със сребро върху слепоочията и след време болките в кръста, в раменете, в китките, в колената стават все по-коварни и неконтролируеми. Нашето тяло е обезпокоителен коктейл от обезболяващи, които пък изтощават други части бившата ни младост.

Другото лице на киното на Алмодовар са песните на Чавела Варгас. Нейният дрезгав, но изключителен глас  като тайфун, преминава и прекръшва чувствата ни сякаш „Нощта на любовта ни“ е финалната ни песен – завинаги. Песните й и образът й на екрана, също са част от могъщото кино на Алмодовар. И в „Болка и величие“ тя отново е тук… няма да я чуеш, но ще искаш да узнаеш историята й. Ако си гледал повечето филми на прекрасния Педро, сигурно си разбрал, че той познава света на жената и владее емоционалните ни нюанси до съвършенство. В киното на Алмодовар жените са идеалния кризисен хоризонт за изследване, но пък най-силните му мъжки образи са тези на мъжете-артисти. Затова и последният му шедьовър „Болка и величие“ е и филм за мъжа, който е обичал, но се е отказал от любовта. Салвадор почти е на прага да обърне гръб на миналото си и живота си, а не трябва! Винаги съм предпочитала тези персонажи с тяхното „на прага“. Аутсайдерите са по-интересни, защото остават извън борда на обикновеността.

Освен Антонио Бандерас в последния филм на Алмодовар, бих искала да обърна внимание на играта на Асиер Ечеандия – 44 годишният актьор е познат на почитателите на испанското кино от сериала „Кадифе“, от игралните филми, разпространявани в кино мрежата у нас „Ма ма“ и „Булката“.  Асиер като Алберто Креспо е сугестиращ, съчетаващ в играта си нещо от обърканите персонажи на Алмодовар, които биха били жена, но са предпочели мъжествеността и панталоните. В „Болка и величие“ Асиер влиза под кожата на някогашна кино звезда, която пуши „жълто“, но под пристрастеността й към дрогата, откриваме нараненото его на артиста, който иска да създава, но никога не е спечелил доверието на режисьора. Когато Салвадор се завръща към един свой филм от преди 32 г., той се завръща към работата си с Алберто и към детството. Възстановеното копие на една творба, която е провокирала Салвадор да изостави работата си е поводът за равносметка. Артистите са като децата, присвиват очи, когато усетят, че ще настъпи буря-след нея светът ще бъде друг.

Кой е по-добрият актьор? „Този, който задържа сълзите си“ е дефиницията на Алмодовар чрез гласа на Алберто. Не е нужно да излагаш болката си на афиш, репертоарът на биографията ти отдавна е белязан от следите под очите, от слалома на бръчките над веждите ти, ти си сянка на спомена и вятърът на невозможното утре, любовта е хапчето срещу самотата и по някакво странно съвпадение на обстоятелствата тя се появява като феникс от преди 32 г. с Федерико (Леонардо Сбараглия). Федерико живее в Аржентина, има семейство, две момчета, но точно преди 32 г. е имал своята дълга целувка за „лека нощ“. Тази целувка се повтаря, тя навестява Салвадор, след спектакъл по монолога му „Зависимостта.“. В киното на Алмодовар, театърът винаги е имал значение не само заради респекта на режисьора към сцената, но и заради кодовете, които театърът задава към развоя на драматургията.

Малкият Салвадор се е превърнал в режисьор. Онова четящо дете, което спори с майка си, че не иска да ходи в Семинарията и да става поп, винаги е носило в сърцето си бунта на твореца. „Болка и величие“ може да се възприеме и като автобиографична равносметка за следите на изгубеното време, за връзката между дете и родител, за неидоизказаното „обичам те“ между син и майка, за мимолетната любов  на междуметията. И отново нещо, което много бих искала да припомня от книгата на Алмодовар, защото съм го чела на моята майка с мисълта „дано никога не ми се налага да пиша така“, а истината е, че майките никога не ни питат кога сме готови да изчезнат от нашия свят, те отлитат, точно, когато нямаме сили за подобна раздяла…“Майка ми напусна този свят точно както би искала да го направи. И това не беше случайно, тя го беше решила така. Днес в обредния дом си дадох сметка за това. Преди 20 години майка ми казала на голямата сестра Антония, че е дощло време да приготви необходимите вещи за погребението си. „Отидохме на улицата на пощата – разказа сестра ми пред тялото на майка, облечена с приготвените неща-купихме расото на Свети Антоний – кафяво, с ширит по края“. Майка ми й казала също, че иска изображение на този светец, забодено на гърдите си. И медала на Свети Изидор от Мадрид. И една броеница в ръцете си. „Една от моите стари броеници“- обърнала внимание тя на сестра ми -„хубавите са за вас““. Сетих се за този епизод от книгата на Алмодовар, когато на екрана Салвадор разказва за майка си, която го гледа с упрек при въпроса: защо не я е поканил да живее при него в Мадрид и го кара да отвори металната кутия с аксесоарите за погребението й. Там някъде между спомена за варосаната къща-пещера, където майка му  (Пенелопе Крус) постоянно домакинства и другия живот, когато Хасинта вече е стара и болна (Хулиета Сирано)-синът чувства празнота, някаква буца е заседнала в гърлото и наистина болката се е превърнала в квазитумор, който трябва да се оперира, за да може Салвадор да преглъща нормално храната си.

 

 

Когато гледам „Болка и величие“ сякаш през героя на Бандерас виждам Алмодовар. Защото всяка една история, разказана от Бандерас е есенция на живота на Алмодовар. Алмодовар пее в пънк банда през 80-те, преоблича се като жена-ако откриете клипове и снимки от това време ще ви направи впечатление колко нелепо изглежда в подобно костюмче, защото още в онези години си личи предпоставката да е пухкавичък. Алмодовар загатва дискретно в  книгата си, че не са му чужди връзките с други мъже, а също така и пристрастеността му към дизайна и вътрешния интериор, затова, когато гледате негов филм, то непременно ще ви направи впечатление цвета на стаите, съчетанието на изтънчен кич и високо изкуство в едно с доминанти: червено, зелено и синьо. Ако ножът с доматите за гаспачо от „Жени на ръба на нервна криза“ е заменен с хапчета, счукани на прах или малка бутилчица с айрян, а на хладилника има магнити, то вие сте попаднали в света на един пътешественик, който предпочита да пътува чрез образите на киното, отколкото чрез действителна движение в открити пространства. Строгата майка от „Високи токчета“ се е трансформирала в самотна, блага старица, защото самият Алмодовар се опитва да си прости всичко онова, което не е казал или направил за своята майка. И ето, че чрез тази своя последна филмова изповед, Алмодовар си дава прошка за неизвършеното и недоизказаното, за да престане да съжалява, че е пропуснал „Първото желание“, а то е се превръща в заглавие на последния филм на Салвадор-своеобразно заиграване на Алмодовар с названието на своята продуцентска къща „El Deseo“ („Желанието“).

Вместо реклама: Ако се чувствате самотни, ако се чувствате изоставени от любовта, не скачайте от втория етаж, а си поемете дълбоко въздух и се гмурнете в киното на Алмодовар, там ви очаква един тъжен, но винаги бодър човек, който ще ви прегърне и целуне, за да реконструирате в блян, спомен или сън виденията от най-блаженото време-времето на невинността от незапомнени времена.

Гледайте „Болка и величие“ на 33 издание на „Киномания“, на 23 ноември от 19.00 ч., НДК

Avatar

Елица Матеева

Елица Матеева е родена във Варна. Завършва Хуманитарна гимназия и Технически университет (спец. Право) в родния си град. Магистър – НАТФИЗ „Театрознание”, специализира „Режисура за драматичен театър” с худ.ръководител проф.Пламен Марков. През 2004 г. прави дебют като режисьор на професионална сцена (Драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе) с пиесата “Криза в Рая” от Милена Фучеджиева. Тя e работила с българския ученик на Морис Бежар - хореографът Красен Кръстев в проекта Stereo Love. Спектакълът й от 2007 (ДТ-Ловеч) „PLAY/BACK” по романа на Педро Алмодовар „Пати Дифуза“ участва в различни родни театрални форуми, сред които ЕМТФ „Сцена на кръстопът”. Автор на книгите „Между театъра и киното” и „Целият свят е...кино!“. Артист на свободна практика, ръководител на кино школа за деца и младежи „Братя Люмиер“ към Общински детски комплекс – Варна