Елица Матеева: „Нe ме докосвай” – хайку за неподозираното в нас

ПРЕМИЕРНО

В сънищата можем да бъдем всеки и всичко. В реалността се съобразяваме с общоприетите изисквания на обществото. Ако случайно сте забравили да бъдете насаме със себе си, да общувате с другия без да си спестявате онази чистота и свобода, която преминава през вас, докато прозрачните струи вода на душа измиват умората на деня, то може би е време да направите нещо по-радикално: гледайте „Не ме докосвай“ на Адина Пинтилие.

Експериментален, екстремен, сетивен, задаващ неудобни въпроси, но мъдър е филмът на младата Адина Пинтиле-копродукция Румъния, Германия, България, Чехия, Франция. Филмът спечели Златната мечка и наградата за най-добър дебют на Берлинале (2018)  и показа, че фестивалът наистина претърпява дългоочакваната промяна. Слоганът на филма гласи: „ Разкажи ми как са те обичали, за да разбера как да обичам“ или както казва самата Адина във филма като персонаж-от това каква е била обичта в детството ти, зависи как ще обичаш околните сега.

„Не ме докосвай“ задава важния въпрос, дали сме свободни да бъдем себе си? Ако отговорът е „Да“ това означава, че сме постигнали нашата лична демокрация, която изисква постоянство в поддръжката и в настройките на системата си.

 

Филмът работи на няколко нива – изследване на сексуалността и тялото, псевдо документално кино, в което сценарият се разчупва на различни фрагменти. Приятна изненада е участитето на режисьорката като герой на изследванията. Лаура (Лаура Бенсон) се грижи за своя родител (редовно го посещава в болница) и вероятно в съзнанието й има някакви травми от съвместното им общуване. В същата болница се провежда изследователска работа, свързана с тялото и участниците са хора с емоционални и телесни травми. Тук Кристиян Байерлайн се среща с Томас (Томас Лемаркис), а той е приключил връзка с Мона (Ирмена Чичикова).

Движението (преместването) на Лаура и групата от ателието в болницата е монтирано като акцент и представлява повествователна рамка, която има значение, защото Лаура и Томас се срещат на финала на историята. Лаура търси съдействие от различни персонажи, с които да работи върху своята асексуалност. С Шони Лов работят върху  заключения гняв и изследват реакциите на тялото. Шони й предлага различни техники за преодоляване на натрупаното напрежение и авто агресия. Особено интересен е контактът на Лаура с Хана Хофман – секс работничка  и травестит. Лаура открива този спецефичен  персонаж по пътя й в себеактуализацията й чрез интернет сайт – тя е привлечена от спокойствието и лекотата на Хана, когато Хана говори за тялото си и въздействието на музиката върху него. Хана се среща с Лаура и също й демонстрира различни техники за разговор и помирение с тялото и изгубената сексуалност. Хана споделя мечта: да бъде част от пийпшоу, в което да захвърля опаковката и всичко излишно, за да остане насаме с отпуснатото си тяло, с напористото  коремче, но да се отдаде на музиката, на настроенията на Брамс.

Адина също общува с Лаура по темата за тялото и неговите зони на комфорт и дискомфорт. Всеки участник счупва представите за тялото си и се опитва да намери липсващите частици на свобода. Мона търси своята свобода в болката, в крайните участъци на мазохистичното общуване с тялото – в болката тя се чувства сигурна и може би щастлива. Героите от експерименталната група в болничния салон също се докосват до свободата чрез контакта с другия – с поглед, с допир, с излъчване на енергия. Всяко тяло реагира на възбудата, на удоволствието, важното е да се отворим за докосването, да се отпуснем, да се откажем от натрупаната съпротива.

„Не ме докосвай“ предизвиква различни реакции. Има зрители, които напускат скандализирани салона, има и такива, която остават до финала на филма. А после, после настъпва светлина.  За някои „Не ме докосвай“ ще си остане формален експеримент, без съдържание, който арогантно заблуждава публиката, че е арт. Може би имат право, защото  според мен те са в зоната на конфликт. Конфликт между представата си за „АЗ“ и истинския „АЗ“.  Аз също съм от потърпевшите с конфликтите в живота, но се опитвам да мина  отвъд представата, за да се докосна до истинския „Аз“-изключително сложно, уморително и трудно пътуване.  Тези зрители, които припознават  своя отговор и остават да поговорим след филма  са любопитни пътешественици, търсачи на  чувства. Може би светът ще бъде по-добро място за живеене, ако позволим на  търсачите на чувства да ни докосват…

Финалът на филма е красноречив отговор на идеята за интимност – Лаура, която трудно се освобождава от социалната рамка на тялото е гола и танцува, докато изпада в своя екзтаз тя пори въздуха с ръцете си, мята глава без да анализира как изглежда отстрани. Тази свобода е може би най-радикалната форма на докосване – когато сме преодоляли прегради и несигурност, когато сме се обикнали в тоталната си нехармоничност.

Да постигнеш свободата е може би и отговор на въпроса какво представлява интимността? Когато обичаш другия така, че той не се изгубва в твоята любов – това е предизвикателство, това е свобода.

„Не ме докосвай“ е повече от провокация, филмът е хайку за тайните на нашата сексуалност, за неподозираното в нас.

 

Текстът е част от книгата на Елица Матеева „Европейско кино за нетрадиционалисти“, която предстои да излезе през 2019 година.

Avatar

Елица Матеева

Елица Матеева е родена във Варна. Завършва Хуманитарна гимназия и Технически университет (спец. Право) в родния си град. Магистър – НАТФИЗ „Театрознание”, специализира „Режисура за драматичен театър” с худ.ръководител проф.Пламен Марков. През 2004 г. прави дебют като режисьор на професионална сцена (Драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе) с пиесата “Криза в Рая” от Милена Фучеджиева. Тя e работила с българския ученик на Морис Бежар - хореографът Красен Кръстев в проекта Stereo Love. Спектакълът й от 2007 (ДТ-Ловеч) „PLAY/BACK” по романа на Педро Алмодовар „Пати Дифуза“ участва в различни родни театрални форуми, сред които ЕМТФ „Сцена на кръстопът”. Автор на книгите „Между театъра и киното” и „Целият свят е...кино!“. Артист на свободна практика, ръководител на кино школа за деца и младежи „Братя Люмиер“ към Общински детски комплекс – Варна