Елица Матеева: „Нe ме докосвай” – хайку за неподозираното в нас

ПРЕМИЕРНО

В сънищата можем да бъдем всеки и всичко. В реалността се съобразяваме с общоприетите изисквания на обществото. Ако случайно сте забравили да бъдете насаме със себе си, да общувате с другия без да си спестявате онази чистота и свобода, която преминава през вас, докато прозрачните струи вода на душа измиват умората на деня, то може би е време да направите нещо по-радикално: гледайте „Не ме докосвай“ на Адина Пинтилие.

Експериментален, екстремен, сетивен, задаващ неудобни въпроси, но мъдър е филмът на младата Адина Пинтиле-копродукция Румъния, Германия, България, Чехия, Франция. Филмът спечели Златната мечка и наградата за най-добър дебют на Берлинале (2018)  и показа, че фестивалът наистина претърпява дългоочакваната промяна. Слоганът на филма гласи: „ Разкажи ми как са те обичали, за да разбера как да обичам“ или както казва самата Адина във филма като персонаж-от това каква е била обичта в детството ти, зависи как ще обичаш околните сега.

„Не ме докосвай“ задава важния въпрос, дали сме свободни да бъдем себе си? Ако отговорът е „Да“ това означава, че сме постигнали нашата лична демокрация, която изисква постоянство в поддръжката и в настройките на системата си.

 

Филмът работи на няколко нива – изследване на сексуалността и тялото, псевдо документално кино, в което сценарият се разчупва на различни фрагменти. Приятна изненада е участитето на режисьорката като герой на изследванията. Лаура (Лаура Бенсон) се грижи за своя родител (редовно го посещава в болница) и вероятно в съзнанието й има някакви травми от съвместното им общуване. В същата болница се провежда изследователска работа, свързана с тялото и участниците са хора с емоционални и телесни травми. Тук Кристиян Байерлайн се среща с Томас (Томас Лемаркис), а той е приключил връзка с Мона (Ирмена Чичикова).

Движението (преместването) на Лаура и групата от ателието в болницата е монтирано като акцент и представлява повествователна рамка, която има значение, защото Лаура и Томас се срещат на финала на историята. Лаура търси съдействие от различни персонажи, с които да работи върху своята асексуалност. С Шони Лов работят върху  заключения гняв и изследват реакциите на тялото. Шони й предлага различни техники за преодоляване на натрупаното напрежение и авто агресия. Особено интересен е контактът на Лаура с Хана Хофман – секс работничка  и травестит. Лаура открива този спецефичен  персонаж по пътя й в себеактуализацията й чрез интернет сайт – тя е привлечена от спокойствието и лекотата на Хана, когато Хана говори за тялото си и въздействието на музиката върху него. Хана се среща с Лаура и също й демонстрира различни техники за разговор и помирение с тялото и изгубената сексуалност. Хана споделя мечта: да бъде част от пийпшоу, в което да захвърля опаковката и всичко излишно, за да остане насаме с отпуснатото си тяло, с напористото  коремче, но да се отдаде на музиката, на настроенията на Брамс.

Адина също общува с Лаура по темата за тялото и неговите зони на комфорт и дискомфорт. Всеки участник счупва представите за тялото си и се опитва да намери липсващите частици на свобода. Мона търси своята свобода в болката, в крайните участъци на мазохистичното общуване с тялото – в болката тя се чувства сигурна и може би щастлива. Героите от експерименталната група в болничния салон също се докосват до свободата чрез контакта с другия – с поглед, с допир, с излъчване на енергия. Всяко тяло реагира на възбудата, на удоволствието, важното е да се отворим за докосването, да се отпуснем, да се откажем от натрупаната съпротива.

„Не ме докосвай“ предизвиква различни реакции. Има зрители, които напускат скандализирани салона, има и такива, която остават до финала на филма. А после, после настъпва светлина.  За някои „Не ме докосвай“ ще си остане формален експеримент, без съдържание, който арогантно заблуждава публиката, че е арт. Може би имат право, защото  според мен те са в зоната на конфликт. Конфликт между представата си за „АЗ“ и истинския „АЗ“.  Аз също съм от потърпевшите с конфликтите в живота, но се опитвам да мина  отвъд представата, за да се докосна до истинския „Аз“-изключително сложно, уморително и трудно пътуване.  Тези зрители, които припознават  своя отговор и остават да поговорим след филма  са любопитни пътешественици, търсачи на  чувства. Може би светът ще бъде по-добро място за живеене, ако позволим на  търсачите на чувства да ни докосват…

Финалът на филма е красноречив отговор на идеята за интимност – Лаура, която трудно се освобождава от социалната рамка на тялото е гола и танцува, докато изпада в своя екзтаз тя пори въздуха с ръцете си, мята глава без да анализира как изглежда отстрани. Тази свобода е може би най-радикалната форма на докосване – когато сме преодоляли прегради и несигурност, когато сме се обикнали в тоталната си нехармоничност.

Да постигнеш свободата е може би и отговор на въпроса какво представлява интимността? Когато обичаш другия така, че той не се изгубва в твоята любов – това е предизвикателство, това е свобода.

„Не ме докосвай“ е повече от провокация, филмът е хайку за тайните на нашата сексуалност, за неподозираното в нас.

 

Текстът е част от книгата на Елица Матеева „Европейско кино за нетрадиционалисти“, която предстои да излезе през 2019 година.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Елица Матеева

Елица Матеева е родена във Варна. Завършва Хуманитарна гимназия и Технически университет (спец. Право) в родния си град. Магистър – НАТФИЗ „Театрознание”, специализира „Режисура за драматичен театър” с худ.ръководител проф.Пламен Марков. През 2004 г. прави дебют като режисьор на професионална сцена (Драматичен театър „Сава Огнянов” – Русе) с пиесата “Криза в Рая” от Милена Фучеджиева. Тя e работила с българския ученик на Морис Бежар - хореографът Красен Кръстев в проекта Stereo Love. Спектакълът й от 2007 (ДТ-Ловеч) „PLAY/BACK” по романа на Педро Алмодовар „Пати Дифуза“ участва в различни родни театрални форуми, сред които ЕМТФ „Сцена на кръстопът”. Автор на книгите „Между театъра и киното” и „Целият свят е...кино!“. Артист на свободна практика, ръководител на кино школа за деца и младежи „Братя Люмиер“ към Общински детски комплекс – Варна