Енцо Траверсо: Неолиберализмът е тоталитаризмът на нашето време*

от -
11
Енцо Траверсо (снимка)

Използването на схемата за „тоталитарността“: политическите баталии на века

Благодаря, че приехте предложението ни да поговорите с „Marginalia” по случай нашия брой, посветен на темата за тоталитаризма. Като историк, който много е писал за това, не бихте ли могли първо да кажете няколко думи за историята на самото понятие? Макар корените му да са в ужасите на европейската история на ХХ век, на основна „проверка за устойчивост“ то беше подложена  неотдавна, когато започнаха да го употребяват в контекста на новия антикомунизъм и и антиислямизъм.

През вече едновековната си история идеята за тоталитаризма премина през различни етапи и ако погледнем назад, ще видим, че траекторията ѝ изглежда много противоречива. През 20-те години на миналия век тази дума беше измислена от италианските антифашисти с цел да могат да изобличат монолитния характер на политическия режим, установен от Мусолини. Много бързо терминът беше приет и от самите фашисти, които заявиха намерението си да построят „тотална държава“. Така този термин беше ползван както от фашистите, така и от противниците им, но едните му придаваха положителен, а другите – отрицателен смисъл. През следващото десетилетие той получи голямо разпространение благодарение на установяването на нацисткия режим в Германия и на възникването на сталинизма в СССР. Понятието тоталитаризъм беше кодифицирано през 1939 г., след като пактът за ненападение между Германия и СССР внезапно разкри, че Хитлер и Сталин са двама диктатори близнаци. Но „златния век“ на популярността му дойде с първия етап на Студената война, когато почнаха да го ползват за изобличаване на Съветския съюз като враг на „свободния свят“. От този момент нататък думата „тоталитаризъм“ започна да изпълнява апологетична функция, имунизирайки Запада срещу всякаква критика. По времето на Студената война всички, които критикуваха външната политика на САЩ, автоматично биваха причислявани като съучастници  на „тоталитарния враг“. За кратко време – по времето на маккартизма – самият „антитоталитаризма“ се превърна в тоталитарна идеология. Това понятие постепенно започна да излиза от научния оборот през 60-те и 70-те години на миналия век. Това стана поради силния „огън“ на критиката от страна на учени, които не бяха съгласни да бъдат подчинявани на такъв идеологически императив. Но след терористичните атаки на 11 септември 2001 г. се случи неговият впечатляващ ренесанс: започнаха да го прилагат за обяснение на зараждащия се ислямски фундаментализъм. По такъв начин независимо от всички значителни промени в съдържанието на понятието „тоталитаризъм“, то винаги означава врагове на Запада. Това неизбежно води до избирателно внимание към насилието от миналия век: на фона на престъпленията на тоталитарните режими – концлагерите и геноцидите – насилието, извършвано от западните страни автоматично се легитимираше или дори в крайна сметка се свеждаше до редица „негативни странични ефекти“. Разбира се, има много теории за тоталитаризма, някои от тях са плодотворни и интересни, но ползването на това понятие в публичната сфера беше основно за целите на апологетиката.

В различните страни този термин се ползваше с различна степен на доверие. Например, във Франция до публикуването на работите на Солженицин за съветския ГУЛАГ през 1973 г., на дискурса за тоталитаризма, струва ми се, не се отделяше голямо внимание. Освен това, може ли да се каже, че тоталитаризмът е откровено западно явление или понятие?

Ако го разглеждаме от гледната точка на неговата интелектуална история, то тоталитаризмът представлява практически изцяло западно понятие – въпреки разпространението си по цял свят. В действителност това понятие има и геополитическо измерение. В някои средиземноморски страни като Италия, Гърция или Франция, където комунистическите партии играеха ролята на хегемони в Съпротивата срещу нацизма, в следвоенните години към концепцията за тоталитаризма се отнасяха с голямо подозрение.  Не беше леко да бъдат изобразявани политическите дейци, борещи се против фашистките и нацистки диктатури като „тоталитарни“. Както убедително доказа Майкъл С. Кристофърсън, твърде противоречивото възприемане на „Архипелаг ГУЛАГ“ във Франция в началото на 70-те години на миналия век в много голяма степен попречи на укрепването на „Съюза на левите“ (коалиция на социалисти, комунисти и леви радикали, бел. прев.). В няколко западни страни дебатите през 70-те години на ХХ век за „тоталитаризма“ съвпаднаха с „кризата на марксизма“, което позволи на значителна част от лявата интелигенция да направи рязък консервативен завой в посока на обичайния класически  либерализъм или дори в посока на антикомунистическия консерватизъм. Т.нар. френски „нови философи“ бяха най-забележимият израз на тези интелектуални и политически изменения. „Консервативната революция“ от 80-те години се осъществяваше под лозунгите на антитоталитаризма и „правата на човека“.

Колко далеч в миналото можем да стигнем, търсейки корените на тоталитарните идеи? Карл Попър например проследява един своеобразен протототалитаризъм до Платон, а Макс Хоркхаймер и Теодор Адорно  намират корените му в увлечението на Просвещението по практическия разум и по техниката.

Аз се отнасям с голям скептицизъм към теорията на тоталитаризма на Попър. В книгата си „Отвореното общество и неговите врагове“ той описва една своеобразна линейна еволюция от Платон до Хитлер чрез Хегел и Маркс. Тази философска генеалогия имаше една много проста цел: да представи тоталитаризма и либерализма като две вечни и извънвремеви категории – не исторически, а присъщи на човека като такъв. Теорията на тоталитаризма на Попър беше философска версия на западната стратегия на имунизация, за която говорихме по-горе. Представата на Хоркхаймер и Адорно  за нацизма постави  под въпрос цялата траектория на западната цивилизация: те начертаха още една линейна еволюция от Античността до ХХ век. В книгата си „Диалектика на просвещението“ те заеха една по същество хегелианска телеологична позиция, представяйки като резултат на развитието един триумф на абсолютния разум във вида на тоталитаризма: като преход от еманципационния разум към това, което те наричат „инструментална рационалност“. Критическият потенциал на този подход е очевиден (особено ако си спомним, че антифашистите разглеждаха национал-социализма като плъзгане на цивилизацията към състоянието на варварство, а движението на Съпротивата – като реванш на Просвещението), но и той беше също така лишен от историзъм. Освен това, Хоркхаймер и Адорно смятаха, че тоталитаризмът е неизбежна съдба на епохата на модерна и заеха позата на съзерцателни критици, избягвайки да се присъединят към някой политически лагер (от тази гледна точка тях трябва да отличаваме от други мислители на Франкфуртската школа, като например Валтер Бенямин и Херберт Маркузе).

Книгата на Хана Арендт „Произход на тоталитаризма“, първото издание на която беше през 1951 г., наскоро отново привлече вниманието към себе си. През януари 2017 г., по време на встъпването в длъжност на президента Доналд Тръмп беше изкупен практически целият достъпен в „Амазон“ тираж на тази книга. Анализирайки нацизма и сталинизма, Арендт се стараеше да разбере тоталитаризма като нова форма на мобилизация и геноцидна диктатура, кулминацията на която представляват системата на концентрационните лагери и на лагерите на смъртта. Полезен ли е подходът на Арендт за нас сега при нашите опити да осмислим съвременните политически феномени?

Когато Арендт е писала книгата си, т.е. във времето на Втората световна война и веднага след нея, и национал-социализма, и сталинизма са били политически явления на тогавашното настояще, те още не бяха отишли във ведомството на историографията. Арендт не беше историчка и от  историческа гледна точка книгата ѝ е твърде проблематична; тя чертае генеалогична линия, която съединява тоталитаризма, антисемитизма, колониализма и тоталното господство, а това очевидно не „се връзва“ с историята на сталинизма и т.н. Обаче Арендт подчертава, че тоталитаризмът е нещо ново в историята: в ХХ век възниква нова система на властта, целта на която е унищожението на политиката като такава, т.е. унищожаване на разнообразието на хората. С други думи – тоталитаризмът е опит да се построи монолитно, хомогенно съобщество, в което са премахнати всички форма на плурализъм и разделение на социалното цяло.  Според мнението на Арендт политиката не представлява онтологическа категория; това е по-скоро пространство на взаимодействие между гражданите: много различни хора действат в една политическа сфера като равни участници. Струва ми се, това определение на тоталитаризма като опит за унищожаване на политическата сфера заслужава да бъде съхранено и подчертано. Ако разбираме тоталитаризма по този начин – като система на тотална и всеобхващаща държавна власт, то той се оказва антипод и на комунизма, който по дефиниция е е безкласово и бездържавно съобщество на свободни и равни хора.

Разбираемо е, че ако искаме по-добре да разберем тоталитаризма, то за това първостепенно значение има историческата специфика и социално-политическата контекстуализация. Но възможно ли е, или, според вас, полезно ли е, да определим някои от най-важните му характеристики? Има ли някаква ценност, макар и само за изследователски цели, идеалният тип на тоталитаризма?

Много учени се опитваха да построят „идеалният тип“ на тоталитаризма. Според Карл Фридрих и Збигнев Бжежински, които с голям успех теоретически дефинираха тоталитаризма през 50-те години на ХХ век; той според тях е система от различни свързани един с друг компоненти: потискане на конституционните права, отмяна на плурализма и на представителната демокрация, еднопартийна система, харизматично ръководство, официална идеология и концентрационни лагери. Преимуществото на този идеален тип се състои в способността му да включи както фашизма, така и сталинизма. Обаче ако приемем определението на Х. Арендт на тоталитаризма като система на власт, която унищожава политиката, то необходимо е да признаем, че той може да приема различни форми, като не кристализира в „идеални типове“. По такъв начин тоталитаризмът не трябва да бъде свеждан към формите му, които съществуваха в ХХ век. Един напълно овеществен свят, в който всички човешки и обществени отношения придобиват стокова форма, свят, в който пазарът става универсален антропологически модел и и хората не могат да си представят отношенията си вън от индивидуализма и конкуренцията, то такъв свят би бил тоталитарен. Колкото и да е парадоксално, възниква нова форма – неолиберален тоталитаризъм, облечен в антитоталитарни одежди (пазарът и индивидуализмът като символи на свободата против расовия и класовия колективизъм).

Германската „консервативна революция“, която се разгърна след Първата световна война, се стремеше, както и другите консервативни движения от този период, да сложи край на нарастващата вълна на либерализма и комунизма. Тя престана да съществува след Втората световна война. Как обяснявате подема на новата консервативна вълна и на национализма днес, заедно с един твърде войнстващ антикомунизъм, най-малкото в Европа и в САЩ?

В началото на ХХ век германската „консервативна революция“  обединяваше консервативните ценности – Исайя Бърлин и Зеев Штернхел я наричаха „контра-Просвещение“ – с един истински култ към съвременните  технология, промишленост и наука. Тази тенденция вече не съществува, но в края на ХХ век се появи нова форма на „неоконсерватизма“, която под лозунгите за пазар, индивидуализъм и капитализъм, се изправя против комунистическите революции и егалитарните увлечения на следвоенните мечтатели. Много десни движения са, разбира се, консервативни дотолкова доколкото отхвърлят неолибералната глобализация, т.е. съвременната форма на тоталитаризъм, но те не са тоталитарни. Те са консервативна реакция на съвременния тоталитаризъм. Ние трябва да помним това, когато се борим с постфашизма, с десния популизъм и с други форми на радикални десни течения. Точно по същия начин, по който не можем да се борим срещу съвременния тоталитаризъм в името на национализма или консерватизма, ние не можем да се борим и с постфашизма, заставайки рамо до рамо със защитниците на неолиберализма.

Антифашизмът през по-голямата част от ХХ век беше отъждествяван с борбата за мир. Обаче либералният антитоталитаризъм изглежда е във все по-голяма степен да изобразява борбата срещу нарастващата вълна на десния екстремизъм като едно насилствено, недиалектическо и авторитарно движение. Според вас какъв е действителният залог тук? Каква е историческата ценност или политическата актуалност на антифашизма днес?

Аз не идентифицирам антифашизма с пацифизма. В края на 30-те години, особено след Мюнхенската конференция от септември 1938, пацифизмът означаваше капитулация пред лицето на фашизма и много „пацифисти“ станаха колаборационисти по времето на Втората световна война. След 1941 г. антифашизмът беше отъждествен с въоръжената борба против нацистката окупация на Европа. Сега все по-популярни стават „насилствените“ средства за действие, използвани от такива движения като „Животът на чернокожите има значение“ в САЩ или палестинската съпротива в сектора Газа и на Западния бряг на река Йордан. Струва ми се, че човек трябва да се обяви  срещу САЩ и войните, които Западът води в Близкия изток, но не в името на пацифизма, а в името на свободата от неоколониалното угнетяване и окупация. Ако човек е „пацифист“ в Сирия, то това не значи нищо. Ако разглеждаме демокрацията като историческо завоевание, а не просто като институционална структура, т.е като метод за организация на властта на мнозинството, то много страни, които м миналото са преживяли фашизма, не би трябвало да приемат това, което Юрген Хабермас описа като „антифашистка“ концепция за демокрацията.

През 1989 заедно с Берлинската стена рухна и една цялостна представа за света. Западната либерална демокрация изглежда се нрави на всички. Днес – сто години след руската революция (която често свеждат до един престъпен епизод в историята на ХХ век) и след революционните вълни, които наблюдаваме по цял свят през последните няколко години, можем ли да кажем, че нейното дълговременно влияние върху света все още не се проявило в пълен обем?

Да се спаси революцията означава да се извлече наследството ѝ изпод огромните вековни вече наслоения на антикомунизма и на сталинизма. Това е работа по оплакването на разгромените революции на ХХ век. Това тяхно историческо поражение обяснява особеностите на новите антикапиталистически движения (Occupy Wall Street, los Indignados, Gezi Park, la Nuit Debout), които се появиха на Запад, а също революционната вълна, която се разпространи в арабския свят през последното десетилетие. Тези движения не можаха да се впишат в нито една историческа традиция и не претендират за статут на наследници на Октомврийската революция. Те бяха принудени да се изобретят отново. Техният свободен и творчески характер освежава, но ефимерността им представлява сериозно ограничение. Не мисля, че те могат да построят устойчиви структури  и да създадат привлекателни перспективи без дълбоко преосмисляне на комунистическия опит от миналото. Това означава освен всичко друго и разрив с „антитоталитарното“ мислене, наследено от неоконсервативната реставрация през 80-те години на миналия век.

* Интервю на Деспина Лалалки, социолог от Нюйоркския университет с италианския и френски историк с леви убеждения, професор по политология в университета „Пикардии“ в Амиен, Франция Енцо Траверсо, световно известен експерт по история и теория на тоталитаризма,  пред гръцкото хуманитарно списание „Marginalia”.

Превод: Емил Коен

 

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ