Ерата на некомпетентността

На 20 януари 2017 г. Доналд Тръмп, който е избран за президент на САЩ, ще встъпи в длъжност, независимо че получи почти три милиона гласа по-малко от своята опонентка Хилари Клинтън. Той ще трябва да работи с републиканско мнозинство в Сената на САЩ, членовете на които са избрани с 13 милиона гласа по-малко, отколкото сенаторите от опозиционната Демократическа партия. Единствено мнозинството на Републиканската партия в Камарата на представителите на Конгреса, водено от председателя на долната камара Пол Райън, има основателна претенция да представлява числово мнозинство от 55% от американците, които гласуваха на изборите през 2016 г.

Тръмп също така ще почне президентството си с рейтинг на одобрение, който е под 50%. Това е безпрецедентно, или „безпрезидентно“ – както беше написано в един от полуграмотните му туитове (преди да го изтрие) – в историята на меренето на тези рейтинги. Правителството на най-старата демокрация в света е по същество недемократично. Безпрецедентен е също фактът, че толкова малко от членовете на собствената му партия и нито един от тези, които подкрепят опозиционната Демократическа партия, го смятат за квалифициран да изпълнява задълженията на президент, а не да бъде нещо като предводител на хора, скандиращи в подкрепа на републиканците.

Разбира се, феноменът Тръмп не е отсега, той зрее от много дълго време. С почетното изключение на Джордж Буш-старши, който притежаваше изискуемите за длъжността президент познания, интелигентност, темперамент и ценности, последният път, когато достатъчно квалифициран републиканец встъпи в длъжността президент на САЩ, беше през 1957 г.[1] Никой не отрича, че Ричард Никсън[2] имаше знанията и интелигентността, необходими за поста на президент, но повечето хора са съгласни, че неговите темперамент и ценности бяха далеч от това, което е желателно да притежава човек на този пост.

По подобен начин повечето хора мислят, че на Роналд Рейгън[3] му липсваха нужните познания и интелигентност за изпълнение на службата на президент. По думите на журналиста Питър Дженкинс, бившият британска премиерка Маргарет Тачър веднъж е казала за Рейгън „Горкият човек, нищо няма между ушите му.“ Да не говорим, че качествата, които Рейгън имаше по времето, когато встъпи в длъжност, се рушаха с времето, след като той беше ранен при неуспешния опит за атентат срещу него на 69 ден от президентството си, а и по-късно, когато започна да страда от болестта на Алцхаймер.

Въпреки всичко, темпераментът и ценностите на Рейгън бяха общо взето подходящи за работата, която трябваше да върши в Белия дом. Той разбираше напълно, че да бъдеш кинозвезда не значи, че си добър шеф. И като холивудски актьор, и като президент на САЩ, Рейгън привличаше за свои съветници и служители в администрацията си умни, посветени на делото, което вършат и високо квалифицирани професионалисти, които пишеха речите и направляваха действията му. Той знаеше, че неговата работа е да бъде на екраните на телевизорите, а не да се меси в труда на операторите и на тези, които са отговорни за крайния продукт, сглобявайки го на монтажния пулт, за да го покажат по телевизията.

Когато Джордж Буш младши встъпи в длъжност през 2001 г., повечето наблюдатели очакваха да видят един простоват предводител на хора на скандиращите, който ще следва препоръките на мъдрите си съветници, наследени от баща му. Но Буш младши започна да мисли за себе си не само като за „звезда“, но също и като последната инстанция, взимаща решенията. И макар вицепрезидентът Дик Чейни и министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд да бяха умели политически функционери още от 70-те години на ХХ век, към началото на 21-вия век те станаха по-скоро некомпетентни. По някакви причини Буш се обвърза с тези двама души, което в края на краищата реши съдбата му. Той не е посетил нито един национален конгрес на Републиканската партия след като напусна поста си, и може да му се е искало никога да не беше пращал Джеймс Бейкър във Флорида през ноември 2000 г., за да осигурява победата му над Ал Гор.

Тръмп очевидно не е научил никакви уроци от втория мандат на Буш. Той знае, че е звездата, но и погрешно вярва, че има познания и интелигентност, достатъчни, за да бъде бос. Изглежда, той не забелязва, че кампанията му е приключила с неговото избиране, че може катастрофално и непрекъснато да се проваля в новата си роля и че в негов собствен интерес е да направи така, че предложенията му да се чуват от публиката, но не просто като лозунги, а като актуални политики, които ще пазят сигурността на САЩ и ще създават благоденствие.

Така че какво следва да правят милионите американци, които сега се страхуват за бъдещето си? Първо, можем да работим на нивото на отделните щати и да се опитваме да неутрализираме всяка от политическите инициативи на Тръмп, които имат недостатъци или са неизпълними. Демократите и принципните републиканци в законодателните събрания на отделните щати трябва да работят заедно, за да запазят потока от данъчни приходи и да осигурят пари за множество програми, които работят в интерес на американците, независимо какво случва във Вашингтон. Те също така трябва да си обещаят, че независимо кой ще дойде на власт през 2021 г., няма да търсят едни от други отговорност за действията си като „разрушители“ днес.

На национално ниво ние следва непрекъснато да напомняме на републиканците в Сената, че говорят от името на 13 милиона гласоподаватели по-малко, отколкото демократите. И трябва да напомняме на Пол Райън, че направи грешка, следвайки дискредитираните икономическа и външна политики на администрацията на Буш младши през периода 2001-2008 г. и че е във вреда на страната да се демонстрира небалансирана партизанска подкрепа за една администрация, която толкова очевидно не е в час.

И ако всички тези мерки се окажат неуспешни, би трябвало да си спомним, че да се изправиш срещу един непопулярен президент, който получи почти три милиона гласа по-малко от опонента си, не е само правилното нещо, което трябва да се направи, а от това ще стане и страхотно телевизионно риалити шоу.

 

[1] Авторът има предвид Дуайт Айзенхауер, президент на САЩ от 20 януари 1953 г. до 20 януари 1961 г. В началото на 1957 г. той започва втория си срок като американски държавен глава, бел. прев.

[2] Президент на САЩ (1969 – 1974) от Републиканската партия, бел. прев.

[3] Президент на САЩ (1981 – 1989), също от Републиканската партия, бел. прев.

Оригиналът на тази статия е поместен в сайта „Project Syndicate” на 27 декември 2016 г.

Превод: Емил Коен

Avatar

Джеймс Брадфорд Делонг

Джеймс Брадфорд Делонг е професор по икономика в Университета Бъркли в Калифорния, а също така е и научен сътрудник в Националното бюро за икономически изследвания. По време на президентството на Клинтън той е бил заместник на помощника на министъра на финансите, където е отговарял за преговорите по бюджета между президентската администрация и Конгреса.