Евгения Иванова: Имаше ли бунт срещу националистическите политики преди 89-та?

Проф.Иванова, на кръглата маса „Културна опозиция срещу комунистическото управление и нейното наследство. Българският случай“ зададохте въпроса дали съпротивата срещу режимите в Румъния и в България може да се определи като бунт срещу националистическите политики в тези страни. Изразихте съмнение,че става дума за противопоставяне на системата, маскирано като отхвърляне на тези политики. Може ли да разширите тезата си?

 

През октомври 1989 вестник „Франкфуртер алгемайне цайтунг” излиза със статия, симптоматично озаглавена „Балканите отново се превръщат в Балкани”. Текстът коментира репресиите  срещу малцинствата в Югославия, Румъния и България и определя събитията в България („възродителния” процес и „Голямата екскурзия”) като „най-разтърсващи”.

Факт е, че смяната на режима в Румъния започна като съпротива на унгарците в Трансилвания, а гладните стачки и демонстрациите на мюсюлманите в България дадоха силен тласък на създадените преди това неформални движения. За разпада на Югославия да не говорим… Репресивните националистически политики на Милошевич, Живков и Чаушеску предоставяха на опозицията възможности за изключително аргументирана мотивация за протест.

Факт е също, че и в Румъния, и в България, дори в Югославия имаше немалко примери за междуетническа и междурелигиозна солидарност, но тя, като че ли, не стана доминираща. Протестите на унгарците в Румъния оставаха, някак, в по-голяма степен „унгарски”, на турците в България – повече „турски”. Разбира се, случваше се към тях да се присъединят и представители на мнозинството, но мнозинствата (ако това понятие изобщо е правомерно за тогавашната съпротива) имаха своите резерви към официализиране на обвързването. Резервите (поне в България) проличаха ясно при изготвянето на документите, отхвърлящи репресивните политики.

 

Твърдите, че сред неформалните групи у нас, успоредно с деленето – интелектуалци (като цяло комунисти) и политзатворници (антикомунисти), е съществувало много ясно разделение по въпроса за отношението към турците. Какво е било това разделение?

 

Не съм казвала, че интелектуалците са били като цяло комунисти. Напротив – и в Клуба, и в Екогласност имаше много хора с некомунистическо мислене, които в голяма степен движеха процесите в тези неформални организации. Етикетът „комунисти” беше изобретен в последствие от новите политически генерации, чиито биографии сякаш започваха от края на 1989. На конференцията, която имате предвид, говорих за различните опозиции в опозицията: комунисти/антикомунисти, интелектуалци/затворници, политици/мъченици, стари/млади, романтици/прагматици и т.н., които съвсем незадължително бяха представени от отделните сдружения в цялостен вид. Напротив – опозициите бяха налични вътре във всяко движение – включително и по т.н. „турски въпрос” – „ключовият въпрос за всеки дисидент”, както казваше Константин Тренчев.[1]

Именно „Подкрепа” и Независимото дружество изразяваха най-силната съпротива срещу репресивните политики: в тях членуваха и мюсюлмани, някои членове-християни се включиха в гладните стачки, имаше декларации, четени по чуждите радиостанции. Въпреки това, там също имаше резерви и несъгласия.

 

Разкажете за Илия Минев, водачът на Независимото дружество за защита правата на човека. Знаем, че той е определян от съмишлениците си като отявлен националист, противник на идеята организацията му да се обяви в защита на турците и мюсюлманите

 

„Абсолютен националист” наричат Илия Минев Николай Колев – Босия („Подкрепа”) и Волен Сидеров (Независимото дружество). И пак те твърдят, че той бил противник на идеята да се защищават турците. По онова време най-големият защитник на мюсюлманите в Дружеството беше Румен Воденичаров, който организира първите митинги на мюсюлманите след 10 ноември и произнесе прочутата реч против „възродителния” процес, която за малко не провали големия митинг на пл. „Александър Невски” на 18 ноември. Защото огромното множество митингуващи – противници на системата – никак не искаха да припознаят мюсюлмани сред съмишлениците си.

Знаем в какъв чудовищен националист се превърна в последствие Румен Воденичаров. За Волен Сидеров пък изобщо не искам да говоря…

За несъгласия по „турския въпрос” разказва и Мариана Златева – активистка на софийския клон на Дружеството, малтретирана дори физически от Държавна сигурност. Споровете дотолкова били изострени – казва тя – че „всеки седеше под чадъра си и не говореше с другите”.

Дори у най-пламенните тогавашни защитници на мюсюлманите се долавят покровителствени нотки по отношение на тях:

„У Тренчев в Стара Загора се оформи нещо като мозъчен тръст, който казваше на турците какво да правят.” (Сидеров)

„Ние в Дружеството много ги държахме, бяха много послушни.” (Босия)

 

От вашето изказване стана ясно, че в интелектуалните сдружения/само за Клуба за подкрепа на гласността ли говорите или за други сдружения?/  се водели яростни спорове по въпроса за турците. Казвате, че в крайна сметка, всички декларации против Възродителния процес били подписвани индивидуално, а не като декларации на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Това е изключително нова фактология! Бихте ли дали  малко повече подробности!

Не бих нарекла фактологията „нова”. Тези неща са толкова отдавна публикувани, че сигурно вече са забравени. И в Клуба, и в Екогласност имаше сериозни разногласия дали и как да се подкрепя съпротивата на мюсюлманите. В края на краищата, нито един документ, който съставяхме, не излезе от името на някое от двете сдружения. Всички се подписахме като индивидуални граждани. Мнозина – и от Клуба, и от Екогласност – не се подписаха, но пък се подписаха други хора, които не бяха членове на неформалните групи. Както казва Александър Каракачанов за решението на Екогласност:

„Всеки може да подписва всичко, но в другата стая.”

А в Клуба се стигна почти до разцепление заради тази декларация. Първоначалната идея беше нашите трима делегати на Парижката конференция по човешките права (2-3 юни 1989) да прочетат обръщение от името на Клуба там, а ние тук да го пуснем – в същото време – до Народното събрание и до средствата за масова информация.  В навечерието на конференцията заваляха обаждания от Париж (до малкото от нас, които все още имаха неизключени телефони) да спрем всичко. Оказа се, че на конференцията е прочетен съвсем различен текст, а подготвената декларация – хвърлена в тоалетната на самолета. Делегатите ни се уплашили от организираната националистическа истерия, последвала речта на Тодор Живков от 29 май – за изгонването на турците.

Клубът – в лицето на част от ръководството си – отказа да подаде декларацията от негово име. Тогава започнахме да събираме подписите, което трая месец и половина. Подадохме я чак на 18 юли. Подписаха се много хора – все известни имена. Това е.

Не мога да кажа, разбира се, дали съпротивата срещу декларацията беше мотивирана от национализъм, от предпазливост или от страх. Сигурно е имало от всичко.

От всичко имаше и в самата мотивация на инакомислието: едни мечтаеха за „комунизъм с човешко лице”, други не искаха никакъв комунизъм. А най-много, мисля, имаше (по думите на покойния Румен Данов) нравствен егоизъм – съпротивлявахме се заради собственото си психическо равновесие.

 

 

 

 

 

[1] Цитираните интервюта са част от книгата на Евгения Иванова „Българското дисидентство. 1988-1989”, С. 1997

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).