Еврейска мъдрост – да, сгреших, да, предавал съм…

В понеделник вечер, ако всичко върви по план, 5781 година от еврейския календар ще остане в историята и ще посрещнем следващата я пет хиляди седемстотин осемдесет и втора.

И в еврейската традиция новата година не е повод за невероятни тържества, пиянства, шампанско в полунощ и фойерверки. Тя е повод човек да се обърне назад и да погледне към преживяното, да направи равносметка за делата си и да се извини за грешките си.

Затова и една от традициите в рамките на месец преди Рош Ашана (новата година) човек да казва Слихот – буквално извинения, но всъщност серия от различни песни и стихове, които да ни накарат да се замислим и да си припомним за какво имаме да се извиняваме.

Разказвам ви това, защото за мен тази церемония по принцип ми е сложна. По две причини. Първата е свързана с времето. Традиционно тя се казва или късно през нощта (след полунощ) или по изключение възможно най-рано сутринта. Може би преди десетилетие бих избрал това да се случва наистина след полунощ, но сега остарял и леко помъдрял – осъзнах, че по-лесно ще ми е да ставам един час по-рано към шест и нещо, за да мога да прочета тези извинения.

Втората сложност е следствие от първата. Не знам дали сте пробвали да се концентрирате веднага щом се събудите върху нещо важно и изключително, но аз не мога. Може би е от липсата ми на казармен опит, но това просто да скоча от леглото и да съм готов за подвизи, не е моето нещо. Отнема ми време, нагласа и поне едно кафе, за да мога да съм общо взето концентриран. А тук не стига, че трябва да стана по-рано, ами и трябва веднага да се отдам на размисъл и текстове за всичко онова, в което съм сбъркал.

Самите текстове обаче са добре конструирани. В най-централната им част има азбучен списък от различни грешки и грехове, които най-вероятно сме допуснали. Сякаш древните мъдреци ти казват – абе, знаеш ли какво – не сме сигурни, че имаш всички тия грехове, ама колкото повече ги повтаряш, толкова повече грешки ще намираш:

Ние сме бъркали, предавали сме другите, отнемали сме, клеветели сме, карали сме другите да грешат…

Списъкът е доста дълъг и както виждате достатъчно широк, за да може всеки да намери нещо.

И ето че всяка сутрин в последния месец се будех, изпивах едно кафе набързо и се заемах с този списък с греховете. Но концентрацията все не успяваше да дойде. Вместо за предателства и клевети, съзнанието ми някак се рееше между това „колко по-прекрасно е в момента под завивките“ и „това кафе защо е по-горчиво като си се събудил, отколкото по-късно през деня“.

Затова реших да взема крути мерки. И реших паралелно с моите извинения, да пускам телевизора. Да, знам, контра-интуитивно е, но реших, че поне като така и така се разсейвам от важните си задачи, поне да имам извинение.

И така открих сутрешните блокове. В последните две седмици. Наравно с моите извинения и стихове, до мен телевизорът представяше най-важните новини и анализи. Всъщност не. Телевизорът обикновено представяше хора, които спореха и се караха за нещо. Или не бяха съгласни. За това кой да е министър-председател, как да се случват ваксините, кой къде какво трябваше да каже.

А аз седях отстрани и си повтарях:

Бъркали сме, Предавали сме другите, отнемали сме, клеветели сме, карали сме другите да грешат…

И изведнъж, не знам дали защото стана рутина или  телевизорът помогна, тази седмица, в последната седмица, в която трябваше да чета тези стихове, концентрацията ми се върна. Нещо повече, тя, концентрацията ми, започна да взима това, което излизаше от телевизора и да го свързва с думите, които рецитирах.

Вместо хората да се карат и да спорят кой да е начело и кой е по-велик, те изведнъж започнаха да ми пригласят и да се съгласяват с мен:

Да, бъркали сме. Да, предавали сме другите. Да, отнемали сме и сме келеветели. Да, карали сме другите да грешат.

Изведнъж стоейки до телевизора, хората в сутрешния блок започваха да се извиняват, да признават грешките си и да се опитват да се подобрят.

За съжаление в един момент стиховете и песните приключваха и като истински Пепеляшки в полунощ, героите от екрана се превръщаха обратно в каращи се, спорещи и подиграващи се един на друг. И така до следващата сутрин. До следващите извинения.

В понеделник вторник 5781 ще отиде в историята, а аз ще приключа всяка сутрин да изброявам грешките и проблемите си. И най-вероятно и телевизионните ми любимци ще спрат да се преобразяват. И ще продължат просто да спорят и да се карат.

До следващия август. И следващата нова година. А кой знае може би и аз, а и те ще свикнем да си признаваме грешките не само веднъж в годината.

И затова сега бих искал да ни пожелая една прекрасна година, в която да ни се случват толкова много прекрасни неща, че да не можем да ги преброим, но и ни пожелавам да ни остава време да се сещаме за това, което не успяваме да постигнем или което просто бъркаме.

Шана това, Шабат Шалом

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика