Факлите на Първата поправка

Специално за “Маргиналия”

Всеки, който е гледал 22-минутният документален филм на телевизионния канал “Вайс” за събитията в гр. Шарлотсвил, Вирджиния (https://www.youtube.com/watch?v=RIrcB1sAN8I), няма как да не е потръпнал от отварящите кадрите с младите зомбита, които вървят със стъклени погледи под светлината на факли и скандират “Евреите няма да ни заместят”.

Колкото и да изглежда шокиращо, нищо в самото шествие на тези неонацисти, бели супремасисти и антисемити, не е противозаконно. Нито пък то беше нещо изключително за САЩ , ако не броим сравнително необичайната готовност на всички участници да си показват лицата пред камерите и като резултат да бъдат разнасяни из социалните медии. Това е важно уточнение, защото Първата поправка на американската конституция защитава правото на събирания и свободно слово от посегателства на федералните и щатските власти, но не може да попречи на частни работодателите да уволнят някого, чиито възгледи ги притесняват, както се случи с един от неонацистите. Точно заради това левицата използва момента да създаде кампания с публикуване на снимки в Туитър с “дръжката” @YesYouAreRacist, чиято обща ефективност тепърва ще се види. Ако успее, тя може да стане модел за бъдещи подобни действия, които изоставят чисто правния подход и наблягат на обществения натиск.

Доста хора извън САЩ не разбират точните правила, по които се прилага Първата поправка. (Втората поправка, впрочем, позволява на участниците да носят оръжие на подобни събития в доста щати, което буди още по-сериозно недоумение у мнозинството европейци.) Нещо повече, немалко американци също не са напълно наясно какви са им конституционните права, макар че са минавали материята задължително в гимназията. Когато страстите са възпалени, първият импулс е да се търси ограничаване на речта, която обижда или възмущава някого. Но това хич не е лесно в държава като САЩ.

Местните власти в Шарлотсвил отначало отказаха разрешение за шествието заради опасения, че може да се стигне до сблъсъци. Организаторите се оплакаха във федерален съд, който отмени забраната като противоречаща на основния закон. Така се постави началото на поредица от събития, които доведоха до една от най-запомнящите се конфронтации през последните години, завършила, уви, с трагичната смърт на 32-годишната Хедър Хайер.

Най-директно към шествието в Шарлотсвил може да бъде приложен т.нар. тест “Бранденбург”, който произлиза от едноименното дело на Върховния съд от 1969 г. (Brandenburg v. Ohio). В него магистратите разглеждат оплакване на лидер на ККК в Охайо, който след един митинг на клана е обвинен и осъден по щатски закон, забраняващ “проповядването на престъпления, саботаж, насилие или други незаконни методи на терор” като начин за “индустриална или политическа реформа”. Нещо повече, в Охайо е било криминализирано дори събирането с група, която има подобни убеждения (точният юридически термин е “криминален синдикализъм”, criminal syndicalism). Делото си минава по инстанциите и накрая стига до най-висшата институция на американското държавно-правно устройство.

Върховният съд го разглежда и единодушно решава, че правото на Кларенс Бранденбург на свободно словоизлияние е накърнено от неконституционен закон. Съдът публикува мотивите си и така създава прословутия тест, съдържащ два задължителни елемента, които трябва да бъдат изпълнени преди някой да бъде наказан за нещо казано или написано. Най-напред речта трябва да бъде насочена към предизвикването на неизбежен противозаконен акт. Т.е., има принципна разлика дали някой ще скандира “Евреите няма да ни заместят!” или “Убий всички евреи!” Първото може да е агресивен, обиден антисемитизъм, но не е конкретен призив към противозаконен акт (да речем, насилие). Според втория елемент на теста “Бранденбург”, думите трябва да водят към достатъчно убедителна вероятност да се стигне до въпросните противозаконни действия. Колкото и безвкусно да звучи, едно е да се мятат общи реторични закани към евреите (черните, малцинствата, бежанците, дори към самите неонацисти – представители на “Антифа” често маршируват с плакати “Единственият добър фашист е мъртвият фашист”), а съвсем друго е да съществува ситуация, при която словото определено може да провокира насилие. Да речем, ако събралата се тълпа с факли беше призована от лидерите си да подпали близката синагога, тогава и втората част на теста “Бранденбург” щеше да бъде изпълнена. Но ако няма особена вероятност провокативните думи да бъдат претворени в непосредствени дела, те не представляват същата опасност в очите на закона. Това второ условие е доста по-често атакувано в съдебната практика, понеже ако разликата между “евреите са лоши хора” и “убивай евреите” е напълно очевидна, дали и кога думите директно водят до насилие в много случаи често е въпрос на контекст и интерпретация. Да речем, не бих се учудил да се появи иск, в който се търси връзката между действията на 20-годишният младеж, убил Хайер с автомобила си, и провокативните речи, които той попива часове преди това.

Така или иначе, стандартът е доста висок и трудно може да бъде преминат, особено когато се отнася до политически демонстрации. Това отличава САЩ от Франция, Германия и още 9 европейски държави, където, примерно отричането на Холокоста е криминализирано. Нещо подобно би било практически невъзможно в САЩ. Ето един частен случай, с който съм добре запознат. В моя университет (California State University, Long Beach) преподаваше един печално известен професор по психология, Кевин Макдоналд, който беше любимец на неонацистите точно като отрицател на Холокоста и автор на съмнителни трудове за “умствените качества” на евреите. Никой по никакъв начин нито можеше, нито се опитваше да попречи на академичната му кариера, и той се пенсионира благополучно след половин век работа. Колегите му го презираха, но отношението на общността няма юридическа сила, а щатски университет не може да уволнява служители само защото не харесва политическата им дейност.

За да разберете колко е трудно да бъде попречено на някого в САЩ да упражнява правото на свободно словоизлияние, е достатъчно да се погледне едно друго скорошно решение на Върховния съд, формално наречено “Снайдър срещу Фелпс” (Snyder v. Phelps, 2011), но по-известно като делото “Уестборо”. Става въпрос за едноименната баптистка църква, която се специализира в доста своеобразни протести на погребенията на загинали войници с хомосексуална ориентация. Плакатите на църквата – форма на политическа реч – са колосално безвкусни, обидни и болезнени от всяка човешка гледна точка. На тях пише “Благодарим на Господ за мъртвите войници” и “Fag troops” (“fag” e презрителен термин за гей). Първоначално съдът присъжда 5 милиона долара обезщетение за семейството на един от тези военни, но това отпада при обжалване. Делото накрая стига до Върховния съд, където с 8-1 правото на свободна реч е поставено над всички други съображения. Съдиите са съгласни, че членовете на църквата “Уестборо” са търсили умишленото емоционалното нараняване на родителите и приятелите на загиналите войници, но дори и това не преминава конституционната бариера в защита на свободната реч, издигната от Първата поправка. Отново се поставя доста висок юридически стандарт, който е трудно да бъде достигнат.

Всичко това не бива да се бърка с употребата на т.нар. “бойни думи” (fighting words), които са изречени публично и директно в лицето на някого с единствената цел да провокират ответна реакция. Известният случай от практиката на Върховния съд е “Чаплински срещу Ню Хемпшър” през 1942 г. (Chaplinsky v. New Hampshire). В него член на “Свидетелите на Йехова”, около когото се е събрала враждебна тълпа, напада словесно дошлия да го изведе полицай в гр. Рочестър, Ню Хемпшър, като го нарича “шибан рекетьор” и “проклет фашист”. Върховният съд единодушно подкрепя предишните инстанции, които са намерили Чаплински за виновен. Нещо повече, в друго дело през 1972 г. магистратите още веднъж утвърждават “бойните думи” като незащитена от Първата поправка реч. Самите думи не са описани в някакъв списък и зависят от контекста, което предполага, че винаги ще има неяснота, подхранваща бъдещи казуси. Не мисля, че “рекетьор” и “фашист” от делото “Чаплински” биха имали същия резонанс през 2017 г. както през 1942 г., например – макар че напоследък втората дума започна да изплува все по-забележимо като обида напоследък. Условието за физическа близост, обаче, остава – с което, уви, интернет-троловете отпадат от подобна квалификация. Имам подозрението, че в сегашната атмосфера на чести разгорещени сблъсъци между събирания на протестиращи и контрапротестиращи ще се стигне и до нов съдебен казус.

Темата за Първата поправка е една от най-интересните в американското право, най-вече защото почти всеки има лично отношение към свободата на словото по един или друг начин. Случаите са отражение колкото на юридическата мисъл, толкова на моментното състояние на обществото. Затова колкото и да е предпазлив Върховният съд по принцип поради огромната си отговорност като арбитър от последна инстанция, интерпретациите неизбежно се адаптират към времето си. Прецедентите могат да бъдат следвани, отменени или променени, и е трудно винаги да се предвиди как девет юристи с толкова огромно влияние ще изберат да тълкуват конституцията.

Магистратът Самюел Алито, който единствен не е съгласен с мнозинството в делото “Уестборо”, написа, “Дълбокото ни национално задължение за свободен и отворен дебат не представлява разрешително за злостната словесна атака, който видяхме в този случай”. Достатъчно би било в някое следващо дело още четирима други съдии да се съгласят с него, за да се промени разбирането за свобода на словото в САЩ.

Снимката е на “Дневник”

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Христофор Караджов

Христофор Караджов е български журналист, университетски преподавател и изследовател. Работил е във в-к "24 часа", а от 2011 г. и досега е доцент по журналистика в Калифорнийския щатски университет в САЩ, където работи от 2005 г. Бил е преподавател също така и в университета на щата Ню Йорк, а докторантура по журналистика е защитил в университета на щата Флорида.