Фамилията Милинген и българите през третата четвърт на ХIХ век

Личността на международния авантюрист Фредерик Милинген (Осман бей), прочул се с антисемитските си писания до степен да стане герой в романа на Умберто Еко “Пражкото гробище”, привлече вниманието ни преди няколко години, покрай други наши изследвания за Л. Каравелов и литературните образи на ислямската жена през българския 19 век. И двете бяхме понатрупали информация за Осман бей, но когато започнахме диренията си, все още не подозирахме пред какво вълнуващо предизвикателство се изправяме. Тук споделяме само една малка част от наблюденията си за контактите на нашия герой и баща му с българите до 1878 г. В скоро време се надяваме да можем да ви запознаем и с повече сведения за следосвобожденските визити на Осман бей в България, контактите му с видни българи и влиянието му върху проявите на антисемитизъм у нас в края на 19 и началото на 20 век.

Когато размишлявахме как точно да наченем нашето изложение, посветено на фамилията Милинген, на нейните български контакти и на влиянието, което по един или друг начин тя оказала върху възрожденските българи, изпитвахме сериозни колебания. Всъщност, става дума не просто за една необичайна във всяко отношение фамилия, но и за фамилия, чийто разпад започнал почти веднага след създаването й и продължил да се задълбочава неудържимо и драматично през следващите години и десетилетия, отпращайки членовете й в съвсем различни и дори диаметрално противоположни житейски и идейно-политически посоки. Ето защо, поради невъзможността да поставим Милингенови под някакъв друг убедителен общ знаменател освен формалното им родство, достигнахме до извода, че може би най-добрият избор е да започнем със самото място, което събрало, но и много бързо разделило нашите герои – столицата на Османската империя Истанбул.

За нас, българите, Истанбул от ХІХ в. е преди всичко „нашият” Цариград – мястото, където предприемчиви български занаятчии и търговци, натрупали капитал и самочувствие, сформирали своя влиятелна колония, която постепенно се очертала като истински общонационален център, лидер на движението за българска културно-просветна и църковна еманципация. Но Истанбул, разбира се, бил и нещо много повече. Смело можем да кажем, че ако е имало през ХІХ в. място, концентрирало в себе си толкова много разнопосочни енергии; място, където се пресичали не само традициите на Изтока и Запада, на исляма и християнството, но и стратегическите интереси на Великите сили, то това бил именно градът на Босфора. В десетилетията на Танзимата, които съвпаднали и с навлизането на т.нар. Източен въпрос в неговата най-решаваща фаза, Истанбул се превръща в едно истинско космополитно средище, което като магнит привлича чужденците. Наред с агентите на дипломатическите мисии и на големите търговски и финансови компании, които съставлявали ядрото на европейското присъствие в османската столица, тук прииждат тълпи любопитни пътешественици; очаровани от Ориента писатели и художници; богати младежи, отправили се на задължителния за представителите на тогавашния европейски елит „гран тур”; религиозни мисионери; всевъзможни авантюристи, както и множество професионалисти – военни, инженери, архитекти, медици и пр., които вземат дейно участие в модернизацията на османските институции.

Именно тук в края на 20-те г. на ХІХ в. пристига и младият лекар Джулиъс Милинген (1800-1878) – единият от героите на нашия разказ. Подобно на много свои сънародници от онази епоха, и Джулиъс в ранната си младост се изживява като страстен филелин. За това вероятно допринесла и семейната му среда: той е син на известния навремето си британски учен от холандски произход Джеймс Милинген – археолог, нумизмат и изследовател на гръко-римската класическа древност. Във всеки случай, едва-що завършил университета в Единбург, докторът заминава за Гърция, където по онова време вече тече войната за независимост, и се присъединява към силите на въстаналите гърци. Любопитен факт от биографията на Джулиъс е, че на гръцка земя той става част от антуража на лорд Байрон и се прочува като един от двамината лекари, в чиито ръце издъхва големият поет. Обаче след разгрома при Наварин Джулиъс не се завръща у дома, а се озовава в Османската империя, където започва кариера като лекар в султанския дворец. Там протестантът Милинген среща католичката Мари Дежан – левантинка от Истанбул, в чиито вени течала гръцка, френска и дори арменска кръв, и се жени за нея през 1831 или 1832 г.

Поради тоталното несходство в характерите и манталитета на съпрузите обаче бракът, от който едно след друго се раждат три деца (Евелина, Фредерик и Джеймс), скоро започва да буксува. Така през 1838 г., докато Мари гостува на свекърва си в Рим, в Константинопол съпругът й прави постъпки за развод и разтрогва брачния съюз. Оттук насетне децата на семейство Милинген растат без своите родители. Майката на доктора – яростна католичка-неофитка, използва връзките и влиянието си във висшето римско общество, за прокуди снаха си от Италия и да задържи внуците при себе си, за да им даде католическо възпитание. Фредерик (30-те г. на ХІХ в. – 1901?) – вторият герой на нашия разказ, учи на папска издръжка в Рим и се подготвя за църковна кариера. След дългогодишна борба с папския престол обаче, д-р Милинген накрая успява да си върне децата. Ето как през 1849 г. 14-15 годишният Фредерик се озовава отново в родния си, но чужд за него Истанбул – удар, който той изживява тежко, още повече, че за времето на неговото отсъствие баща му е успял да се ожени повторно, да овдовее, и после да се ожени отново, сдобивайки от тези последващи бракове с четирима нови собствени синове и две заварени дъщери.

Душевният смут на Фредерик се засилва още повече, когато в началото на 50-те г. в Лондон, където е изпратен, за да се подготви за постъпване в университет, той узнава някои шокиращи подробности за съдбата на родната си майка. Омъжила се още през 1840 г. за Мехмед паша (по-сетнешния велик везир Мехмед Къбръзлъ) и заедно с това приела Исляма и мюсюлманското име Мелек, първоначално Мари Дежан (Мелек ханъм) се радва на успешен нов брак. Но нещата се объркват през 1848 г., когато Мехмед паша бива изпратен като посланик в Лондон. Обсебена от натрапчивата мисъл, че ако синът й от втория й брак, който бил с крехко здраве, почине, пашата ще я изостави, Мелек ханъм подменя болнавото момче с друго, здраво дете. Един злощастен инцидент обаче, при който бива убит един от слугите, помогнали на Мелек за подмяната на детето, води до разкриването на измамата. След избухналия публичен скандал пашата веднага се развежда с Мелек, която е вкарана за няколко месеца в затвора, а впоследствие – изпратена на заточение в Коня.

Дали за да се сближи по-лесно с майка си, дали от желание да се дистанцира от баща си и новото му семейство, у които не среща искрена подкрепа или просто под влияние на един от семейните приятели на д-р Милинген – видния британски дипломат, парламентарист, журналист, и общественик Дейвид Ъркърт, чиито възгледи били пропити от крайно туркофилство, младият Фредерик се решава на една радикална стъпка. Той се свързва с бившия съпруг на майка си Мехмед паша и приема Исляма под избраното за него от пашата име – Осман бей Сейфи. Пак с помощта на Къбръзлъ той постъпва и във Военното училище в Истанбул, след което участва в Кримската война, а после е изпратен на военна служба последователно в Черна гора, в Косово и Херцеговина, и накрая, между 1862 и 1864 г. – в Арменски Кюрдистан, където командва батальон. Там обаче младият офицер влиза в конфликт със своите преки началници и с корумпирани местни величия, заради което, в края на краищата, е принуден да напусне османската армия.

Разочарован от Изтока, през 1865 г. младежът тръгва да гони късмета си в Съединените щати, където по онова време тече Гражданската война, но междувременно тя завършва и плановете на Фредерик/Осман да изгради бъдещето си отвъд океана така си и остават нереализирани. Завръщайки се в Европа, той отначало се установява в Париж, където се свързва с някои изтъкнати мюсюлмански либерални интелектуалци-емигранти от средите на т.нар.”млади/нови османи”. През 1866 или 1867 г. обаче Фредерик/Осман прекъсва парижкия си престой, за да подпомогне бягството на майка си от владенията на падишаха. Придружени от Фредерик, Мелек ханъм и нейните деца от втория й брак – синът Джихад и дъщерята Айше (която малко преди това е избягала от натрапения й мюсюлмански съпруг) се качват тайно на един кораб, който ги завежда до Атина. Оттам бегълците се прехвърлят в Западна Европа. С това окончателно приключва „турският” и започва не по-малко динамичният ”западно-европейски” период от живота на Фр. Миллинген.

На първо време той гравитира около групата „нови османи”, които от Лондон подновяват издаването на забранения от цензурата в Османската империя опозиционен вестник „Мухбир” („Кореспондент”). Не след дълго обаче под давлението на Ъркърт, който явно бил недоволен от поведението на довчерашния си „ученик” и от неговата „изневяра” на исляма, Фредерик е уволнен от вестника. Пропада и опитът на Фредерик да намери пристан в Гръцкото кралство. В края на краищата, през 1873 г. бившият османски офицер решава да потърси щастието в съвсем неочаквана посока – този път като измоли убежище от самия руски монарх Александър ІІ.

Независимо от всички неудачи, периодът от края на 60-те – началото на 70-те г. се оказва твърде плодоносен за Фр. Милинген в творческо отношение. В своята дебютна книга, която излиза от печат в Брюксел през 1868 г., през призмата на собствените си преживелици като военнослужещ в най-източните гранични региони на Османската империя през първата половина на 60-те г. на ХІХ в., той хвърля изобилна светлина върху състоянието на османската армия и администрация, провинциална и централна, през първите години от царуването на султан Абдул-Азис. Този труд, в който личи идейното влияние на „новите османи”, веднага му носи признание. Фредерик е приет за член на Британското кралско географско дружество и през следващите няколко години често бива канен не само там, но и в други учени общества да изнася различни сказки като експерт по Ориента. През 1870 г. излизат още две негови съчинения, които и до ден днешен са широко цитирани в научната книжнина заради съдържащите се в тях ценни сведения „от първа ръка” – едното представя нравите, обичаите и бита на кюрдите в Източен Анадол, а другото е посветено на все още актуалната към онзи момент тема за робството в Османската империя. Пак в началото на 70-те г. Фредерик взема участие и в подготовката на още едно нашумяло навремето си заглавие, и то може би не само като редактор, но и като автор „в сянка” – става дума за мемоарите на майка му Мелек ханъм. Книгата, която принадлежи към вече утвърдилия се по онова време в западно-европейската книжнина жанр на „харемната литература”, с присъщите му сензационност и мелодраматизъм, жъне международен успех и скоро се появява в преводи на основните европейски езици. Във всички тези ранни произведения авторската позиция на Фр. Милинген е подчертано европоцентрична, силно критична към империята на султана, а в контекста на викторианската ориенталска традиция би могла да се опише дори като прекалено радикална.

Трагичната смърт на Мелек обаче, която се самоубива през 1873 г., се превръща в сериозен вододел в живота на нейния син и силно разклаща душевните му устои. Тази душевна травма се задълбочава още повече вследствие на конфликта на Фредерик с родната му сестра Евелина, вече омъжена за известен италиански аристократ, на която братът никога не прощава за отказа й да се срещне с Мелек и да я подпомогне след емигрирането на последната в Европа. Към всичко това се прибавят тревогите около полусестрата по майчина линия – Айше, която след покатоличването си и след два нови неудачни брака развива тежко психическо заболяване, както и скръбта по удавилия се полубрат Джихад. Така след кончината на Мелек темата за собствената злополучна фамилия, тясно преплетена с болезнената тема за самоидентификацията, стават за Фредерик нещо като идеи-фикс, към които той непрекъснато се завръща, интерпретирайки ги отново и отново по начин, който прави все по-явни белезите на едно задълбочаващо се у него психическо разстройство. Разривът с родния баща и желанието за пре-идентификация намират израз и в промяната на името – още с пристигането си в Русия Фредерик окончателно се отказва от истинската си фамилия Милинген и започва да се подписва или само със своето едновремешно мюсюлманско име Осман бей, или с новото си руско име Владимир Андреевич, или с комбинация от двете. В желанието си да се разграничи от своя баща Фредерик постепенно стига дотам – изцяло да отрича синовната си връзка с Дж. Милинген (когото на всичкото отгоре провъзгласява за крипто-евреин) и вместо това да се самоопределя като незаконородено дете на Мехмед Къбръзлъ паша. Съответно, по-късните си трудове той вече подписва като Осман бей Къбръзлъ-заде (т. е. син на Къбръзлъ) и се представя по-скоро за османец, отколкото за европеец.  Не може да се изключи обаче зад преименуването да стоят и прагматични подбуди, доколкото екзотично звучащото мюсюлманско име явно придавало по-голям автентизъм на ориенталистичните писания на Фредерик в очите на читателите и обещавало по-сигурен търговски успех.

Руският период на Фр. Милинген (наричаме го „руски” доста условно, тъй като, макар и получил убежище в Русия, Фредерик не престава да пътува из цяла Европа, включително и на Балканите) започва с една негова поредна силна авторска изява. Още на първата година той издава на руски език едно от „коронните” си ориенталистични съчинения, в което с вещина описва порядките във висшето османско общество специално с оглед положението на жените. Оттам насетне обаче водещ мотив в писанията на Фредерик (Владимир-Осман) става юдеофобията. Голям фурор не само в Русия, но и в Европа предизвиква една негова брошура, публикувана за пръв път през 1873 г. на френски език, в която Фредерик лансира идеята за т. нар. световен еврейски заговор. По мнение на изследователите това съчинение може да се смята за един от източниците на превърналия се в „библия” на съвременния антисемитизъм по-късен фалшификат, известен под името „Протоколи на старците от Сион”. Нетърпимостта на нашия герой към евреите, която граничи с лудост, се разпалва бурно в годините на управление на английския министър-председател и евреин по произход Дизраели – дотам, че в по-късните си произведения Милинген-младши вече е склонен да отдава дори трагедиите в собственото си семейство, включително и смъртта на майка си, на някакъв злокобен еврейски заговор, в дъното на който уж стояли самият британски премиер и неговото протеже д-р Дж. Милинген. Теорията за англо-еврейската конспирация, впрочем, отлично хармонирала на официалната политика на новата родина на Фредерик – Русия, която виждала в Англия първостепенния си външен противник (най-малкото що се отнася до Източния въпрос), а в евреите – главния си вътрешен враг.

Предвид всичко казано дотук, не е изненада, че в избухналата през 1877 г. Руско-турска война баща и син Милинген се оказват от двете страни на „барикадата”. Бащата, вече в напреднала възраст, почива през 1878 г. в Истанбул, докато синът взема участие в бойните действия на Кавказкия фронт като офицер от руската армия. С това приключваме кратката биографична справка за Фр. Милинген. Тук няма да се спираме нито на неговите по-сетнешни митарства из Европа, продължили чак до смъртта му през 1901 г., нито на по-късното му творчество, в което той се изявява като типичен представител на дясно-ориентираното конспиративно мислене и антисемитизма. В следващите минути ще се съсредоточим върху конкретната проблематика, която сме заявили – връзките на баща и син Милинген с българите.

*  *  *

Контактите на Милингенови с българите датират още от последните две десетилетия преди Освобождението. За осъществяването на тези контакти без съмнение е допринесло присъствието на значителна българска колония в Цариград, която, особено от средата на ХІХ в., в рамките на църковно-националния конфликт с Вселенската Патриаршия все по-често заявява политическо присъствие на имперската сцена и привлича вниманието на дипломатите и пресата. Освен това в битността си на султански лекар д-р Дж. Миллинген сигурно е имал и чисто професионални контакти с някои свои български колеги, работещи по онова време в османската столица.

Така или иначе, въпреки подчертаните филелински пристрастия на доктора – и то както в обществен, така и в личен план (самият той е сред членовете-основатели на гръцкия силогос в Цариград и негов председател през 1869-1870 г., а втората му съпруга е гъркиня), в разгара на българо-гръцкия църковен конфликт Милинген-баща заема подчертано про-българска позиция. Като председател на английския Евангелски съюз в Истанбул той участва активно в преговорите за евентуално сключване на уния между българите и Евангелските църкви и за постигане по този начин на българска църковна независимост. В това си качество Милинген-старши подписва меморандума на Евангелския съюз до посланиците на протестантските страни в османската столица, в който се настоява за удовлетворяването на българските искания от султана. Впрочем, симпатия към българския народ прозира още в труда на д-р Дж. Милинген върху минералните бани в Османската империя (1858), в който докторът не пропуска да похвали българите за съхранената сред тях традиция да посещават обществените бани. За илюстрация той посочва София и Кюстендил, където всяка седмица вторниците и съботите били запазени за български посетители. В опозиция на този положителен български пример са показани гърците, които в модерните времена били загубили добрите хигиенни навици на предците си.

Наистина, в някои ситуации от по-младите си години бащата Милинген несъмнено се проявявал като защитник на мюсюлманите. Справедливостта обаче изисква да се признае, че въпреки професионалната си обвързаност като лекар в харема на султана, а и противно на мнението на някои негови съвременници, които го поставят в кръга на най-яростните туркофили сред британците в османската столица, д-р Милинген, за разлика от своя приятел Ъркърт, така и не достигнал до безрезервно адмириране на ориенталския начин на живот, а запазил предпочитанието си към християнската цивилизация. Това свое кредо Дж. Милинген изглежда успял да предаде поне на един от своите наследници – на сина от втория си брак Александър Милинген, виден византолог, преподавател в Робърт колеж (включително и на много българи, обучаващи се там) и протестански пастор до края на живота си.

Самият Фр. Милинген/Осман бей научава за съществуването на българите и получава първите си представи за тях след завръщането си от Рим в Цариград. Според собственото му свидетелство слугите в дома на баща му д-р Милинген били гърци от островите и българи. Българи вероятно Осман бей срещнал и по време на военната си служба на Балканския полуостров. Дали обаче, докато живеел в империята, е посетил териториите, населени компактно с българи, и дали, както по-късно твърди в една от книгите си, през 1868 г. наистина се е отбил в Никопол, не можем да бъдем сигурни. Но безспорно през същата 1868 г. той споменава българското име, анализирайки политическата ситуация и бъдещето на Османската империя в книгата си „Турция по време на царуването на Абдул-Азиз”. Този труд, който представлява странна амалгама между някои от идеите на “новите османи” (с които, както вече отбелязахме,. Милинген бил за кратко време в пряк контакт) и противоположните им възгледи за разчленяването на Османската империя, става предпоставка за бляскавата репутация, която авторът за известен период придобива на Балканите. Основната теза, застъпена в съчинението, изхожда от презумпцията, че „турският елемент в Европа е представител на един социален и политически принцип, който не отговаря на нуждите на модерните общества, това е една непълна, неподобаваща, безформена система, която се намира в процес на разпадане. Система, която не подлежи на реконструкция и реформиране и която е обречена на смърт”. Ето защо, според автора, Османската империя следвало да бъде ограничена в „естествените” си азиатски граници и на нейно място, в рамките на европейските й владения, да бъде създадена една нова християнска държава. Като ядро на тази нова държава, която да поеме контрола над Проливите, Фр. Милинген вижда Гръцкото кралство, което вече било демонстрирало способността си за прогрес. Бъдещата територия на новата държава, така както авторът си я представя, трябвало освен вече съществуващото Гръцко кралство, да включва още Епир, част от Албания и Македония, Тракия и България до Дунава, островите от Архипелага, както и частта от Мала Азия, заключена между Мраморно море и реките Сакариа и Меандър. Останалите земи от Европейска Турция, включително северозападната част на България до р. Искър, трябвало да бъдат присъединени към Сръбското княжество.

През 1869/1870 г. Фредерик посещава Сърбия, като остава една зима в Белград и си тръгва оттам със субсидия, предоставена му от регента Блазнавац за бъдещите му публикации. По време на този престой е издаден и превод на един от трудовете на Фр. Милинген върху робството в Османската империя – първо в либералния вестник „Србиjа”, а след това и като отделна брошура. Домогването до благоволението на влиятелни особи и публичните лекции – обичайна стратегия на Милинген-младши за изкарване на някакви доходи, били част от програмата му не само в Сърбия, но и в Румъния, където той се озовал веднага след Белград. Това посещение на Фр. Милинген явно се превърнало в събитие за българската емиграция. Още от бр. 3 от 20 януари 1871 г. вестник „Либертатя”, румънското издание на Каравеловия вестник „Свобода”, започва да помества в подлистник съчинението „Робите в Турция”. Най-вероятно става дума за превод от гореспоменатата публикация във в. „Србиjа”, с издателите на който Каравелов бил в тесни контакти още от своя сръбски период. Поместената под линия кратка бележка показва несъмнена симпатия към автора на съчинението: „майор Милинген е първият англичанин, който се е заинтересувал и се е заел да опише турските обичаи и нрави и с труда си се е опитал да убеди както сънародниците си, така и цивилизована Европа, че наистина турците не са в състояние никога да се цивилизоват, защото безнравствеността им ги е изродила”. Няколко броя по-късно „Либертатя” съобщава, че Милинген е пристигнал в Букурещ и е отседнал в хотел „Лазар”. Публикацията разширява знанията на читателите със сведения за книгата му „Турция по време на царуването на Абдул-Азиз”, представяйки го също и като автор „на множество, трудове, посветени на Изтока”, както и като приятел и защитник на делото на християнските народи и „техните потъпкани права”. Много е вероятно именно по това време Любен Каравелов да е осъществил и първия си личен контакт с Милинген с помощта на Киряк Цанков или на някой друг от добре владеещите френски език сред българска колония. Самият Милинген пък, дали заради установените с букурещките българи контакти или по някаква друга причина, показва добра осведоменост по българските дела. Например в автобиографичната си книга „Грехът и неговите жертви”, публикувана във Виена непосредствено след отпътуването му от румънското кралство, той споменава за наскоро издадения ферман за независима българска църква. Споменаването обаче е твърде двусмислено. От една страна авторът подчертава, че Портата имала всички основания да учреди отделен милет „за една значима част от нейните поданици” (т.е. – за българите), но от друга страна издаването на фермана е представено като типичен пример за османската политика на „разделяй и владей” по отношение на християнските поданици на падишаха.

Каравелов едва ли е подозирал за това не съвсем съчувствено към българските тежнения изказване на своя кумир. Във всеки случай и през следващите години той усърдно продължава, доколкото му е възможно, да следи и популяризира книжовните изяви както на самия Фредерик, така и на членовете на неговото семейство. В бр. 32 от 28 април 1873 г. на в. „Незaвисимост” например откриваме информация, че английският „Таймс” обявил предстоящото излизане на нова книга от „г-жа Милинген, съпруга на Мехмед Къбръзлъ паша” (става дума за продължението на издадените предходната година в Лондон мемоари на Мелек ханъм). Без съмнение Фр. Милинген спечелва симпатиите на водача на българските радикали отвъд Дунава най-вече с „харемната тема”, която захранвала с конкретни примери и обслужвала добре развитата още преди това от Каравелов теза, че турците са неспособни за прогрес поради робското положение, в което държат жените си. Що се отнася до първата книга на Милинген, посветена на състоянието на Османската империя в началния период от управлението на Абдул Азиз, Каравелов и неговите сътрудници изглежда я познавали съвсем бегло. Както лесно може да се констатира, препратките към нея са най-общи и се използват с цел да подплатят с външен авторитет любимата идея на редактора на „Свобода/Независимост” за невъзможността да бъде реформирана Османската империя. Дали обаче Каравелов и сподвижниците му са били наясно с вижданията за решаване на Източния въпрос, прокарани в „Турция по времето на Абдул Азис”, и ако отговорът е утвърдителен, то как те са се отнасяли към идеята на Осман бей да „подари” по-голяма част от българските земи на Гръцкото кралство, си остава загадка. Във всеки случай смело може да се каже, че предполагаемият първи личен контакт на Каравелов с Фр. Милинген от 1871 г. за дълго време си останал епизодичен. Това ясно личи от една Каравелова статия от 1874 г., в която – явно погрешно – се твърди, че Милинген не бил вече сред живите. Това обаче не пречи връзката с него да се представи доста фамилиарно: „Покойни Милинген ни каза един ден за турското население в Европейска Турция така: „В Европейска Турция сега съществуват два класа турци: тлъсти, дебели, пиени, развратни и тъпоумни свине, които се наричат чиновници, и хамали, просеци, убийци и лениви, отчаяни и гладни животни, които се наричат турски народ”.

Сега вече иде ред да се каже, че Каравелов не бил единственият българин, заинтригуван от произведенията на Осман бей. По принцип, предвид ролята, която великият везир Мехмед Къбръзлъ играл в църковно-националните борби, фамилията „Къбръзлъ” била добре позната на българите и затова всичко, свързано по един или друг начин с нея, предизвиквало техния интерес. При наличието на такъв интерес ранните произведения на Осман бей и мемоарите на неговата майка нямало как да останат незабелязани от четящата българска публика. На българите без съмнение допадал изобличителният спрямо османската действителност патос на тези книги, а руското поданство на Осман бей след 1873 г. само подсилвало ореола му на „благонадежден” автор. И действително, има достатъчно индикации, че Осман бей и майка му били четени и харесвани както от „вътрешните” българи, така и от онези, които живеели в емиграция. В своите спомени, например, д-р Христо Стамболски дава да се разбере, че още преди Освобождението бил чел мемоарите на Мелек ханъм на френски. Докторът дори твърди, че съдържащите се в книгата „мрачни и ужасни страници”, посветени на султанските и пашовски хареми, го накарали сериозно да се поколебае дали да приеме предложението да стане придворен лекар.

За живеещите в Русия българи Осман бей също не бил неизвестен автор. Така, първият български професионален историк Спиридон Палаузов притежавал екземпляр от „Турция по време на царуването на Абдул-Азис”. Пред вид факта, че починал през 1872 г, т.е. преди пристигането на Фр. Милинген в Русия, Палаузов не би могъл да познава лично автора. Затова пък другият виден български историк с руска академична кариера – проф. Марин Дринов – не само се запознал с Фредерик/Осман, но дори планирал известно професионално сътрудничество с него. На Дринов Фредерик/Осман бил препоръчан от управителя на Южнославянския пансион в Николаев Тодор Минков с писмо от 28 септември 1874 г. В него нашият славянофил изразява надежда Дринов да остане доволен от личното запознанство с майора, тъй като „той познава всички слабости на нашите врагове”, пък и защото в негово лице българите виждали първия турчин „наистина образован и при това враждебно настроен против Турция”. Самият Минков навярно се срещнал с Фр. Милинген/Осман бей по време на авторското турне на последния из Южна Русия през лятото-ранната есен на 1874 г. във връзка с представянето на вече споменатата антиюдейска брошура „Завладяването на света от евреите”. По-вероятно обаче интересът на българина бил провокиран не толкова от юдеофобските писания на Осман бей, колкото от другите му публикации, които се отличавали с остра критичност към държавата на султана. Но каквито и да са били съображенията на Минков, препоръката му очевидно изпълнила ролята си, защото на 24 октомври 1874 г. Осман бей вече е в кореспонденция с М. Дринов. От писмото му разбираме, че той изпраща 6 страници от някаква статия,  която бил обещал на „господин Степанович”  (става въпрос за проф. Лебедев, виден църковен историк и колега на Дринов от Харковския университет), срещу което очаквал да му изпратят 40 рубли.

На следващата 1875 година, в навечерието на Сръбско-турската война, Фр. Милинген отново е в Белград, където изнася серия публични сказки с османско-ориенталистична проблематика. Както се разбира от едно писмо, съхранявано в архива на дееца от букурещкия кръг Кириак Цанков, на път за Белград Осман бей вероятно се спрял в Букурещ и подновил контактите си с Каравелов и радикалите, групирани около него. Писмото на френски език, подписано от „Влад. Османбег”, е изпратено от Белград и носи дата 30 ноември [1875]. В него подателят, след като съобщава за своето пристигане в сръбската столица уверява, че засега тук било съвсем спокойно, но „навсякъде се провеждат сериозни приготовления за напролет”, които се надявал наистина да се осъществят. Писмото разкрива и друго – че Осман бей и Каравелов, който по онова време издава сп. „Знание”, не просто се познавали, но и че контактът помежду им бил вече достатъчно интензивен, за да се държат те един-друг в течение за своите занимания. Така, „Владимир Османбег” моли Цанков да предаде на Каравелов, че засега не възнамерявал да пише статията върху проституцията, за която редакторът на „Знание” го бил помолил, тъй като тя нямало да се възприеме като подходящо четиво за жени и младежи и че щяла да намали тиража на списанието му.

Каравелов на свой ред, също следял с внимание публикациите на своя „колега”. Доказателство за това са както позоваванията на името „Милинген” в Каравеловата публицистика, така и фактът, че нашумялото съчинение на Осман бей „Турците и техните жени, султанът и неговият харем” фигурира в описа на книгите от личната Каравелова библиотека. Вероятно не без връзка с това обстоятелство сред българската диаспора в Румъния се ражда и първият превод на български език на Осман-беево произведение. Сериозно впечатлен от „харемските” творби на Мелек ханъм и на нейния син, година преди смъртта си от страниците на своя вестник „Знаме” Христо Ботев съобщава, че се бил захванал с превода на тези две „знаменити”, по думите му, съчинения. Твърде възможно е, както предполага Д. Леков, поместеният във в. „Нова България” през късната пролет-лятото на 1876 г. (вече след гибелта на поета) малък откъс от книгата на Осман бей за турските жени да е представлявал част именно от този незапазен днес Ботев превод. Заслужава си да се отбележи обаче, че редакторът на „Нова България” Рашко Блъсков и сам е проявявал интерес към творчеството на Осман бей. Така, в един от броевете на списание „Славянско братство”, което започва да излиза по време на Освободителната война (първоначално в Букурещ, а след това в Русе) и чийто „уредник” отново е Р. Блъсков, се появява рецензия за друг един, със сигурност отпечатан след смъртта на Ботев труд на Осман бей – „Англичаните на Изток”. Неизвестният рецензент се изказва ласкаво за съчинението и очевидно се солидаризира напълно с тезата на автора Осман бей, че „страхотиите, произведени в последните петдесят години от турските варварщини, трябва да ся отдадат на английското пагубно влияние”.

Впрочем, тъкмо с желанието си да отмъсти на англичаните за тяхната перфидна политика на Балканите, която според него била в ущърб както на бившата му родина – Османската империя, така и на новото му отечество – Русия, Владимир/Осман обяснява и своето участие в Руско-турската война от 1877-1878 г. Но въпреки че впоследствие се самопровъзгласява за „завоевателя на Карс” (става дума за едноименната крепост в Северо-източен Анадол, превзета от русите в края на 1877 и останала в състава на Руската империя почти до края на Първата световна война), реалният му принос за руската кауза ще да се е изразявал не толкова в бойните му подвизи, колкото в логистичната помощ, която той оказва на русите. Тъкмо на такава мисъл навежда изготвеният от него руско-турски разговорник, чието предназначение, както личи от застъпените вътре рубрики, било да улеснява руснаците при общуването им с турско-говорещото население от района на бойните действия и да подпомага руските щабни офицери при разпитите на заловените „езици”.

На войната след години Осман бей ще посвети и един нарочен свой труд. Той няма само мемоарен характер. В него се съдържат и някои по-общи сведения за армиите на двете воюващи страни, за порядките в тях, за висшия команден състав и пр. Със самомнението на вещ професионалист авторът анализира военните операции, включително и тези на българския плацдарм (напр. форсирането на Дунава и обсадата на Плевен), като не спестява критики както към руското, така и към турското командване заради пропуските им от стратегическо и тактическо естество. Не е пожалена и дипломацията – особено остри са коментарите за граф Игнатиев заради недалновидния начин, по който водел преговорите по изготвянето на прелиминарния мирен договор от Сан Стефано. Обаче на самите българи в книгата не е отделено почти никакво внимание, те присъстват като фон и от текста не прозира някакъв особен авторов сантимент към тях.

В тази връзка нека споменем, че не е изключено в първите дни на войната да са се пресекли за последен път пътищата на Фр. Милинген с Л. Каравелов. На 12/24 април 1877 г. – денят, когато бил прочетен манифестът, с който руският император обявил война на турския султан – Вл. Андреевич/Осман бей присъствал на тържествената церемония в Кишинев, а след това придружил руската армия до Свищов, откъдето се отправил за новото си назначение на Кавказкия фронт. Между Букурещ, Плоещ и Свищов по същото време се движел и Л. Каравелов. За разлика от българския си „колега” обаче, който обичал да се позовава на авторитета му, Фр. Милинген – Осман бей никъде не е отбелязал поименно нито Каравелов, нито когото и да е било от другите си български контакти – било преди, било след Освобождението.

*  *  *

На какви изводи може да ни наведе изложеният материал?

Двете личности от фамилията Милинген, на които се спряхме, очевидно въплъщават два съвсем различни типажа – нещо, което, разбира се, се дължи не само на поколенческата разлика между двамата, но и на съвършено различния житейски избор на всеки един от тях.

Бащата бихме могли да окачествим като характерен представител на английската диаспора в Ориента от ерата на Танзимата – човек, у когото традиционното протестантско и филелинско възпитание съжителствало парадоксално и безконфликтно с не по-малко силните му симпатии към Османската империя, които на свой ред били в пълен унисон с официалната английска позиция по Източния въпрос. За човек като Милинген-старши българската кауза изглежда имала значение само дотолкова, доколкото можела да се впише в генералната рамка на английската външна политика, в проектите за протестантски прозелитизъм сред християнските поданици на султана и в европейския модернизационен дискурс за Изтока.

Подобна ясно изразена „британска доминанта” определено отсъства при сина Милинген – една персона с „плаваща” идентичност, съзнателно отрекла се от своите корени, а от един момент насетне вживяла се и в ролята на яростен изобличител на британската източна политика. При все това обаче и за Милинген-младши българите не били нищо повече от дребни пионки в голямата геостратегическа игра, която се водела за Ориента. Макар през годините гледната точка на Фредерик/Осман/Владимир да търпяла промени, тя винаги си оставала имперска (независимо дали английска, османска или руска) и от нейната „висота” българите изглеждали почти незабележими. В сравнение с другите балкански народи, и особено в сравнение с гърците, на Милинген-младши българите явно му се стрували твърде неперспективни, за да „заслужат” той да им отреди едно самостоятелно политическо бъдеще в ранните си визионерски писания; твърде незначителни, за да се зарадва той истински на по-късните им национални завоевания – независима църква, а после и държава; пък и твърде невзрачни, за да афишира той публично своите връзки с представители на тяхната общност. Това обаче никак не му пречело да се възползва, доколкото може, от българските си познанства, за да печели чрез тях както популярност, така и допълнителни средства за препитание.

За разлика от Осман бей, чието отношение към българите може да се определи в най-добрия случай като приятелски-резервирано, нашите възрожденци, както изглежда, приемат за чест личното си познанство с него и с удоволствие се позовават на неговия авторитет. Тази очевидна асиметрия във взаимоотношенията със сигурност отразява поне две неща: първо – големия все още дефицит на самочувствие у нашите възрожденски интелектуалци, които, като не чувстват собствената си тежест, търсят на всяка цена външна легитимация за своите виждания, и второ – типичния за предосвобожденската епоха български подход към чуждата книжнина и залегналите в нея политически идеи, които българите рядко усвояват в дълбочина, а предпочитат да ползват избирателно и конюнктурно – само дотолкова и дотам, доколкото и докъдето в момента тези чужди произведения и идеи обслужвали българската кауза.

 

[1] Лекция, изнесена пред студентите в ИФ на СУ “Св. Климент Охридски” през май 2012 г. По- подробно изследване по темата: Мирчева, К., О. Тодорова. Неизвестни страници от биографията на един международен авантюрист през третата четвърт на XIX век: балкански визии и български контакти на Фредерик Милинген (Осман бей) до 1878 г. – В: Българското възрожденско общество. Проблеми, борби, постижения. Сборник в чест на доц. д-р Огняна Маждракова-Чавдарова: София: Академично издателство “проф. Марин Дринов”, 2012, с. 411-447.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Олга Тодорова

Доц. Олга Тодорова е ст. научен сътрудник в Института по история – БАН. Научните й интереси са в областта на историята на православната църква и култура в българските провинции на Османската империя през 15-17 век, на етно-религиозните отношения в България и на Балканите. Изследователската й дейност обхваща историята на жената, брака, семейството и ежедневието през първите столетия на османското владичество в България.