Ругателните навици и българският скепсис не пожалват никого

Споделете статията:

 

Петко Ю.Тодоров е необикновено талантлив автор от миналия век. Пиесите му издават силно влияние на Хенри Ибсен и Герхарт Хауптман, без това ни най-малко да увреди на изкусно овладяната образност на българския фолклор за белоноги самодиви и змейови сватби. Нали бил чорбаджийски син и изучен във Франция и Швейцария, съседите му от градчето Елена някакси не можели да преглътнат успехите му. Така станало, че след стопроцентовия успех на “лунната” му постановка „Зидари“ (режисурата е на Пейо Яворов!)в току що изградения в млада София Народен театър, намерили се хлевоусти хора. При споменаване на името на младия драматург, махвали с ръка. Казвали „бе, не ми го хвали тоя! Нали помня как му течаха сополите когато играеше в моя двор!“А понеже поради крехкото си здраве Петко Ю.Тодоров не успява да се дипломира по обществени науки и право в Лайпциг, тогавашните хейтъри не пропускали да му го напомнят. Въпреки замайващия успех не само на “Зидари” но и на „Змейова сватба“. На опелото му в „църквата Св.Неделя“ професор Боян Пенев произнесъл реч с ключовата фраза“ Ние не ценим своето“. Казал още, че “причина за смъртта на талантливия еленчанин са подигравките от злоба, завистта и неподбирането на средствата, с които го уязвавали враговете му“.

Сетих се за Петко Ю. Тодоров когато за по-малко от едно денонощие  изчетох непонятни на пръв поглед реакции за едно интервю и за една супер престижна новина. Интервюто е с Филип Димитров, първият  демократичен премиер от СДС. Липсата на реакция за високата чест оказана на Кристалина Георгиева, на свой ред е крайно озадачаваща. Тя попада в списъка със стоте най-влиятелни личности в света според американското сп. “Тайм”. Заедно с нея са имената на Ангела Меркел, Урсула фон дер Лайен, имунологът д-р Антъни Фаучи и съоснователите на движението Black Lives Matter.В списъка е неизменно и актуалният американски президент, вероятно като задължителен патриотичен акцент в подобни класации.

Как излеждаха  не масовите реакции, а тези на лидерите на общественото мнение?

Трябва да се отбележи естествено и политическия и обществения контекст. Силна концентрация на омраза и противопоставяне в софийските протести на правителството на ГЕРБ, симетрично повтаряни като емоции и послания в провинцията. Тази вълна на помитане на всичко, което не е в синхрон с мнението на протестиращите засегна немалко важни и знакови имена. Заклеймяването на изключително достойни  в артистичните среди личности като Теди Москов и Райна Кабаиванска, беше проява на крещяща демонстрация на неуважение към авторитетите. По-лошо. Оплюването им не само не получи тежката санкция на носителите на общественото приличие от средите на изкуството или на църквата. Не, общият случай беше на замълчаване. Често мълчанията се дължат на отчаяние. Нещо в смисъл, по-дълбоко не можем да пропаднем, щом и името на една оперна прима влезе в демонстрацията на мускули и битка на “идеи”. (Социологът Андрей Райчев нарече конфликта между президент и премиер, фактическите вдъхновители на омразата в Триъгълника на властта, „канадска борба“). “Вашите авторитети не са нашите авторитети”, ревяха хейтърите в социалните мрежи. В навалицата, всеки смутолевил нещо в опит да защити честта и името на Райна Кабаиванска или Теди Москов, биваше наречен “гербераст”. В кладата на онова, което е определено като Всенародно въстание, бяха хвърляни трудно изграждани през времето артистични репутации. „Народът“разжали онази, която покорява световните сцени с невероятната Елеонора от “Трубадур”“, както и този, който раздаваше смях и ни учеше в “Улицата” на хумор към жалкото ни битие през последните двадесет и повече години.

Интервюто с някогашния премиер съдържа неговия сложен анализ и неконюнктурни изводи. Това е интервю, което не флиртува с тълпата , викаща 70 дни „о-став-ка“. В него могат да се прочетат критики и съмнения към основните идеи и плакати на протеста. Филип Димитров е отличен правист, зам.председател на Венецианската комисия в България. Той е не само конституционният съдия, гласувал „въздържал се“ по време на драматичното гласуване на Истанбулската конвенция срещу насилието на жени, но и човек със завидна ерудиция и финес. Съдбата му е до голяма степен на политически мъченик. Свалянето му от власт беше еднакво подло както от противниците му от СДС, така и резултат от системното неодобрение на премиерските му решения от Желю Желев и неговите най-близки лица от президентското обкръжение. Тъкмо той, в когото химията на демократичния преход потвърди  формулата на това що е то Голяма личност, попадна под хули и унизителни квалификации на журналисти, негови колеги, както и на случайни минувачи в социалните мрежи, почувствали се изкушени и те да оплюят анализите му. Всеки се почувства длъжен да се наведе и хвърли камък по Филип Димитров. Определяха интелектуалното му поведение за  „лицемерие“ и „цинизъм“. “Този, провикна се в един сайт популярен колумнист, “когото  наричахме „безкористният, безсребърникът,  «иконата» на ранното СДС, той обръща съвестта си с хастара навън, за да защити едно правителство, загубило всякакъв кредит както у нас, така и в Европа, и да обругае хилядите протестиращи срещу корупцията и мафията“. Друг популярен анализатор обобщи:”Филип е доста случаен човек, случайно стана лидер на СДС и премиер и съвсем незаслужено конституционен съдия, бидейки лишен от всякакъв юридически авторитет. Сега просто се отблагодарява за паничката от ГЕРБ, както и доста други бивши седесари”*.

Да оставим настрана случая с хвърлянето на камъни по някогашния лидер на СДС.

Да видим какво стана с голямата новина за Кристалина Георгиева.

Сайтът Дневник публикува сред малкото електронни издания дописка за високата чест, която е оказана на управляващия директор на Международния валутен фонд Кристалина Георгиева. В инфомацията  специално се отбелязва, че тя е” звезда в Европейската комисия”. Споменават се и годините й на работа в Световната банка, както и “превъзходните й” умения за решаване на проблеми. Нейният портрет е написал бившият президент на Световната банка Робърт Зелик. Той формулира върховните й качества така: “Кристалина Георгиева е първият управляващ директор на  Международния валутен фонд от страна от нововъзникващите пазари” и от първо лице е видяла “възможностите и опасностите” от икономическите реформи“. Това „първи“ е като почетен знак на ревера на националното ни самочувствие. Да, ама не.

Ето какво пише във форума на Дневник под новината, която би трябвало да ни изстреля на седмото небе, ако бяхме например американци. Или французи.

„Кристалина Георгиева влиятелна? Чудесно! Само не разбрахме на кого е повлияла и как?“

Друг „скептичен“ казва: „Незнам защо това е такава важна новина. Който и да беше директор на МВФ щеше да е в тази класация на най-влиятелните.“

Трети, четвърт, пети и т.н.т коментират „Толкова е влиятелна че на никой не му пука за нея! Очевидна кукла на конци!“ „Кариерни апаратчици дето на две магарета сламата не могат да разделят“ „Представяш ли си какви калинки са останалите?“

И така нататък.

Има хора, които гледат на турбуленциите на омразата в публичното онлайн и офлайн пространство разбиращо. Те казват, идват избори, хората озверяват, после ще им мине. Работата е в това, че когато завлечеш на дъното авторитетите на една малка страна, шансът да намериш нови е минимален. И знаете ли защо? Защото публиката става все по-мерзка в мисленето и изказа си. Ако тръгнем да броим децата на хейтърите от миналия век, та до нашия, ще се окажат легион. Не е много ясно как ще се възстанови баланса между разума и тъмните чувства. Както е тръгнало с такава лекота да се убиват големите имена поради кипналите и прекипяващи страсти на улиците и площадите, не е невъзможно да си представим резултата. Всички ще сме равно не-значителни, не-интересни, не-личности. Равно. Обидно равно.

*Цитатите са от Тони Филипов, сайт Редута, както и от стената на Весислава Антонова, предизвикала дебат по темата.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).