Футболът е отражение на обществото. И на провала на просвещенския проект

Един въпрос натрапчиво отеква в съзнанието ми след снощния мач: дали някога ще имаме куража да застанем срещу самите себе си? Ще се осмелим ли да заявим, че сред нас има крайно неприемливи прояви, чиито носители можем да посочим по име и лице? Способни ли сме да споделим достатъчно твърдо и гласно, че комшията от горния етаж е нацист, расист, престъпник; че учителката по история учи децата ни на безсолен национализъм или провален комунизъм? – „Възродителният процес“ ни беше предлаган систематично като „шанс за интеграция“, а съгражданите-мюсюлманите – като проблем, за който „нещо трябваше да се направи“. Имаме ли смелост да признаем, че говорът на омразата, взет като основно средство от страна на все повече партии и политически лидери, трябва да бъде демонтиран радикално чрез безапелационна криминализация? – Припомням, че и тук съвсем наскоро станахме свидетели на реторика, стилизирана в духа на нетолерантността и национализма: за съдия Вероника Имова проблемът с освобождаването на Джок Полфрийман се оказа не юридически, а национален, тъй като той „пролял българска кръв“[1]. Няма да пропусна въпроса къде беше същата дама в ролята си на висш магистрат, когато жертви на агресия се оказаха роми, гейове, мюсюлмани, бежанци, цветнокожи. Отговор, разбира се, няма. Защото зависимостите работят зад видимата публичност – на едни дават, други заплашват, но системата функционира, имаме „стабилност“. Склонни ли сме да се съгласим, че всички сме грешни, но от това не следва „война на всекиго срещу всички“?

Първият проблем, най-видимият, е идейната среда, възпроизвеждана от медиите. Няма плурализъм, няма право на инакомислие. Журналистите и публичните хора нямат право „да глаголстват“, мненията си трябва „да държат вкъщи“ – думите са на вицепремиера и министър на отбраната Красимир Каракачанов, чието присъствие в политиката въобще е все по-трудно да приемане. Силвия Великова беше отстранена от работата си, защото застанала срещу избора на видимо неподходящия Иван Гешев за главен прокурор, а възстановяването й беше анонсирано във формат „намиране на противотежест“ – на всяко становище в националното радио щяло да се търси алтернативно, за да звучи по-пълна картина. Нито дума за подобен подход в предаванията на Петър Волгин. Например.

Постепенното овладяване на медиите води до отзвучаване на едни и същи говорители, носещи послания в един регистър – този на омразата, която лесно се насочва по време на избори в „правилната“ за политиците посока. Признаваме го, но не достигаме до действие, нишката се къса в момента, когато трябва да произведем повече от няколко думи пред телевизора, ругаейки поредния неуместник на високо политическо място.

Вторият проблем е образователен – колкото и парадоксално да звучи. Някога източник на нагласи против комшии и чужденци беше учебникът по история. В него се сменяха картини на гръмки победи и трагични поражения. Отрязаната глава на византийския император след битката при Върбишкия проход причиняваше прилив на патриотична енергия. Описанието на Йоан Скилица на мястото, където 50 години преди неговата визита се състояла битката при Ахелой, провокираше вдигане на пълни чаши и скърцане със зъби към южната ни граница.

Днес това не е така. Твърдолинейният национализъм е премахнат от учебните текстове преди повече от двадесет години. Агресивно-възторжените тонове на националното, прочее, продължават да владеят умовете на гражданството, прокламирани от представители на бившата ДС с политически позиции и научни титли. Напомням, че Божидар Димитров призоваваше за насилствено покръстване на бежанците, които желаят да се заселят за постоянно в България[2]. Заместник деканът на Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ продължава да говори в стилистиката на „роба българин“ от Македония, който българите от България сякаш са призвани да освобождават до ден днешен[3]. Бившият декан на същото звено – проф. Пламен Митев, станал известен и чина си на полковник от Държавна сигурност, обяснява как робската лексика е съвсем уместна. „Да не би да сме равни пред закона?“ – възкликва цитираният автор[4].

В този ред на мисли няма по-очакван ход: учителката по история, видяла се в неизбежната нужда да влее смисъл на инак не особено смисленият разказ за историята в читанката, прави най-близката връзка – тази с публичността. След като така се говори по медиите, защо тъкмо тази да не е идейната рамка на представянето на историята в час? Всяка друга обяснителна бленда би се възприела далеч по-трудно от захванатите от речника на публичните личности деца, които и без друго се намират на възраст, в която самоутвърждаването минава през имитация на образци, налагани за престижни. А който го дават по телевизията, който има нещо пред името си, той трябва да е голяма работа.

Ето защо е толкова важно как разказваме историята: националистически, интернационално, национал-комунистически или с ориентация към стойностите на демокрацията и толерантното отношение към другия. Възстановяването на миналото в читанката е най-прекия път към планирането на обществото: настоящето се явява в ценностния образ на историята.

Не, даскалът не е виновен. Той отстоява действащия обществен проект със средствата на образованието. Всеки опит за алтернативно обяснение излиза от зоната, в която би могъл да разчита на вниманието на учениците си и води до усилия, които не всеки би желал или е способен да вложи. Учителят обслужва обществото. Такова, каквото сме го договорили. Каквото са ни го предложили лидерите.

До каква степен сме склонни да заявим, че този политически и университетски елит в голямата си бройка се стреми към едно – да запази и умножи привилегиите си? Имаме ли куража да споделим, че нашето мълчание е форма на поддръжка за това неприемливо статукво? Готови ли сме да положим усилия за друг обществен договор – такъв, в който националистите и говорещите омраза се намират на село или далеч маргинализирани, защото сме съгласни, че да си агресор е неприлично? Безучастието е съучастие.

А футболът – той е отражение на обществото. Както е казал византинистът Шарл Дил, забавленията представляват едно от най-пълноценните отражения на състоянието, в което социумът се намира. Тъкмо там се утаяват всички онези енергии на градеж и разрушение, които неговите водачи са вложили и отгледали старателно. Футболният фен не е периферна фигура. Нека не се заблуждаваме.

[1] „ВКС раздели делото „Полфрийман“ от избора на главен прокурор. Член на ВСС: Кого защитаваме?! Убиец, който проля българска кръв!“ – https://www.mediapool.bg/vks-razdeli-deloto-polfriyman-ot-izbora-na-glaven-prokuror-news298519.html

[2] Обтеренов, Любен. „Божидар Димитров зове за покръстване на бежанците“ – https://clubz.bg/27905-bojidar_dimitrov_zove_za_pokrystvane_na_bejancite .

[3] Николов, Георги. „Вредна ли е историята“ – http://www.mni.bg/2018/11/vredna-li-e-istoriata.html.

[4] „Проф. Пламен Митев, историк: Не допускам, че има българи, които не си дават сметка за цената, която е платена от генерациите, живели под сянката на падишаха в продължение на пет столетия“ –

http://m.focus-news.net/?action=opinion&id=37204.

Avatar

Димитър Атанасов

Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия. Интересите му са в средновековна история, история на идеите и понятията, публични образи на историята, историографски анализ, историческа антропология, употреби и злоупотреби с миналото, "живият архив".