Георги Медаров: Елитите от ЕС си затварят очите за местното управление ако то е достатъчно сервилно

Споделете статията:

 

В анкетата  ни”Издава ли протестът 2020 дефицит на социални искания?” участват социолозите Алексей Пампоров, Жана Цонева, Георги Медаров.

Пред Маргиналия младият социолог Медаров казва: Извоюването на оставка е шанс за такова осъзнаване, че нещата зависят от нас, че без самоорганизация нищо няма да се промени, както и шанс за по-справедливи избори.

 

Протестът тече вече 44-ти ден, но освен лозунгът „ОСТАВКА“ все така няма по-изразени социални искания. Знаем, че България е сред страните в ЕС с най-високи нива на неравенства. Какви са причините според вас протестиращите да не адресират социалните проблеми?

Това, което обединява протестите и разнородните групи в тях е искането за оставка и в този смисъл, струва ми се, че е невъзможно да се обединят около други искания. Най-малкото поради това, че ако искат нещо различно от правителството, това ще означава, че го легитимират. Например ЛевФем, Солидарна България, dВерсия и други леви организации разпространиха листовка със социални послания на протестите, но умишлено те не бяха формулирани като искания, а като „борим се за“, в което включиха предложения за прогресивна данъчна реформа, защита на човешките и социалните права на работещите, и други. Налични са и още социални гласове, но, струва ми се, не те обединяват протестите и далеч не са водещи. Водещо е пълното отвращение на огромна част от обществото от управлението на ГЕРБ. ГЕРБ за десетина години, говорейки за стабилност, сътвориха хаос, потресаващи нива на социални неравенства, на несправедливост, безпрецедентен прокурорски произвол и авторитаризъм, сведоха държавата до инструмент за разчистване на сметки между елитите и за пренасочване на публични средства към близки до управляващите предприемачи. ГЕРБ отвратиха до такава степен всички от себе си, че успяха да обединят хората отвъд лявото и дясното. Но това означава, че няма как социални (или други конкретни) искания, освен искането на оставка, да са обединяващи за движението срещу ГЕРБ, движението просто е твърде разнородно.

Бихте ли формулирали какви социални искания биха могли да имат протестите 2020?

В този пункт има нещо любопитно. Понякога постигането на оставка на правителството следва социални искания, а пък искането за оставка може да доведе до (макар и половинчати) социални мерки. Когато през зимата на 2013 г. избухнаха предишните масови протести срещу управлението на ГЕРБ, протестиращите всъщност не искаха оставка. Исканията бяха рязко социални, макар и на моменти, трябва да се признае, доста хаотични, но все пак тръгнаха от това, че много хора просто не можеха да платят сметките си за ток. А исканията, които формулираха в началото, бяха смесица между национализация на енергоразпределителните дружества и подчинението им на пряк граждански контрол. Видимостта на масови настроения за това държавата да се намеси пряко, за да направи нещо, за да понижи нивата на енергийна бедност, бяха напълно немислими за ГЕРБ и бързо подадоха оставка. На следващите масови протести от лятото на 2013 г. срещу правителството на Пламен Орешарски обаче именно оставката беше водещото искане, но в крайна сметка правителството подаде оставка чак през 2014 г. и то не толкова заради самите протести. В този смисъл настоящите протести рискуват това, че ако искат само оставка, може да не успеят да я постигнат, но, от друга страна, не могат да искат нищо повече, защото вече са твърде уморени от ГЕРБ.

Как смятате, оставката на правителството ще допринесе ли за това България да стане по-социална държава ?

Не, няма. Би могло обаче да е възможност за това, защото след 10 и повече години управление на ГЕРБ наблюдаваме преход към ново авторитарно управление, което започва да комбинира най-лошото от двата свята – липсата на демократични свободи от миналото преди 1989 г. и неограничената либерална свобода за икономическите елити след 1989 г. Друг шанс за социална реформа е да се разбере, че създаването на едно по-справедливо общество няма да дойде наготово от ЕС. Всъщност, както се видя, елитите от ЕС са склонни да си затварят очите за авторитарните и дори понякога направо бандитски похвати на местното управление, стига последното да е достатъчно сервилно. Това не означава, че трябва да сме против европейската интеграция, а че можем да сме реалистични и да я разглеждаме като инструмент, който обаче в крайна сметка е в наши ръце, няма да дойде никой отвън, за да оправи нещата. Извоюването на оставка е шанс за такова осъзнаване, че нещата зависят от нас, че без самоорганизация нищо няма да се промени, както и шанс за по-справедливи избори.

Все повече хора се питат защо синдикатите не подкрепят по-активно протестите, а председателите им –Пламен Димитров(КНСБ) и Димитър Манолов(Подкрепа) ги критикуват. Защо, според вас?

Считам, че основната причина синдикатите да не се вълнуват пряко, а и понякога да са против протестите, макар и да има синдикални гласове, които ги подкрепят, е в това, че действително социалната тематика не е застъпена силно в протестите. Не са видими темите, които пряко вълнуват синдикатите като заплати, условия на труд, извънредно работно време, неплащане на осигуровки, данъчна реформа и т.н. Въпросите, които са в областта на прокурорския произвол, какъвто, струва ми се, повече очевидно има, не са в полето на синдикализма. Друг въпрос е защо синдикатите не се разпознават естествено в голямата лява и опозиционна (лява поне по име) партия в България – БСП. Тук мисля, че проблемът не е в синдикатите, а в БСП, които изглежда, че предпочитат да се занимават с персонални конфликти относно ръководни постове, борба с така наречената джендър идеология и със създаването на благоприятен бизнес климат, но не и с темите, които вълнуват работещите хора в България.

Протестът сътворява своя публичност(лозунги, интервюта на граждани, пресконференции на Отровното трио“ , брифинги на„Демократична  България“,  „Изправи се.бг“). Чуваме  за отсъствието на правова държава, но се пропускат формулирани съпротиви срещу разпространените правонарушения на работното място като част от борбата за правова държава. Пренебрежим или маловажен факт ли са тези правонарушение в контекста на глобалните искания за“Промяна“и рестарт на системата?

За да се мобилизира повече гражданска енергия за промяна и за извоюване на правов ред, трябва да се засегнат правонарушенията, които повечето хора усещат на всекидневно ниво. И това не е така наречената война срещу битовата престъпност на главния прокурор, който занимава българската общественост с публични обиски на центрове за деца. Така формулираната борба срещу битовата престъпност е просто маска за това прокуратурата да остане оръжие в частните ръце на противостоящи си икономически кръгове.

Влиятелният български социолог Деян Деянов разграничава между „всеки“ и „всички“. Ако в една стая има един стол, а пет души се опитват да седнат на него, то всеки потенциално би могъл да седне, но няма как всички да го направят. В този смисъл имаме потребност не само от правосъдие за всеки, а от правосъдие и справедливост за всички. Справедливостта обаче не може да се свежда до наказателна справедливост и юридическа реформа, трябва и социална справедливост, която е условие за възможност на наказателната. Иначе винаги ще има корумпиращи и корумпирани в страната с най-бедните хора и най-скъпите автомобили в ЕС.

Действително обаче основните опозиционни политици не възприемат социалните и трудовите права като особено важни. До известна степен е разбираемо защо не го прави „Демократична България“ или партията на медийния предприемач Слави Трифонов, но е по-озадачаващо за БСП, които се наричат не просто социална, а дори социалистическа партия. Партията на Мая Манолова прави и социални заявки, но понякога те са твърде противоречиви и необмислени. Например, когато предложи през март 19 мерки за 19 месеца срещу Ковид-19, обеща едновременно големи социални придобивки, но наред с това мораториум върху данъците за бизнеса. Твърдението, че може агнето да е цяло, а вълкът сит, звучи твърде много като демагогия. Казано иначе, да, опозицията не е в добра форма, но опозицията е и огледален образ на управлението. След още няколко години управление на ГЕРБ с патриотичните им подгласници вероятно ще наблюдаваме още по-проблематична и слаба опозиция, ако все още има легална такава.

Фокусирането върху корупцията скрива ли нуждата от социални реформи?

Корупцията е твърде неясен термин. За някои крайни привърженици на икономическия либерализъм корупция означава прекалено голям публичен сектор, а отговорът на корупцията е повече приватизация и прехвърляне на власт към частния сектор. За други самата приватизация (не само на производството, а и на публичните услуги) е форма на корупция. За едни корупцията са корумпираните държавни служители, а за други са корумпиращите ги предприемачи от бизнеса. Корупцията е прекалено общ термин, който превръща политически въпроси в морални и в този смисъл скрива не само нуждата от социални реформи, а обвива в мъгла целия обществен дебат за всякакви реформи. Антикорупционната реторика рискува да прехвърли твърде много власт в ръцете на самозвани технократи. Наред с това рискува да възпроизведе една либертарианска илюзия, че проблемите идват от това, че политическите елити просто са лоши хора, че ако просто намалим субсидиите за партиите, броя на депутатите или поне техните заплати, нещата ще се оправят автоматично. Според мен е необходим повече истински демократичен и политически дебат относно конкретни политики, дебат, който да включва широки части от обществото, а не е доминиран от шепа технократи, близки до стопанските и политическите елити. Както е необходимо и поставянето на действително политически, а не морални въпроси. Въпроси като този дали например превръщането на общината в бюро за изготвяне на концесионни договори и за обществени поръчки за частни фирми неизбежно не води до популяризираните от ГЕРБ „ремонти на ремонта“.

До каква степен тези протести възпроизвеждат едно деление, което съществува в други протести в миналото, между социални протести и морални/антикорупционни такива?

Продължаването на протестите толкова дълго и намаляването на числеността им рискува да повторят грешката от 2013 г., започвайки да изглеждат като протести на тесен кръг елити от центъра на София, най-малкото с фокусирането върху окупацията на Орлов мост. От друга страна, важно е да се каже, че днес отсъства антикомунистическата реторика от лятото на 2013 г. и лозунги като „червени боклуци“, левите не биват отчуждавани от протеста. Дори в реториката на иначе десни партии като „Демократична България“ също личи отказ от етатистките нагласи, които преди седем години допринесоха за негативния образ на протестите като протести на претенциозни „умни и красиви“ от София. Все пак, струва ми се, има още много път преди да може да има действително обединение между социални каузи за справедливост и на морални каузи за правова държава, най-малкото левите да приемат, че прокурорският произвол и правовата държава също са в полето на справедливостта, а либералите, че социалните и трудовите права също са човешки права. Иска ми се да се надявам, че настоящите протести са стъпка към обединение на либералните и левите каузи, макар и бърз поглед към основните опозиционни партии да не води до особен ентусиазъм.

Защо макар и формално да нямат социални искания, правителството предложи някакви социални мерки ?

Както споменах, понякога социалните искания водят до оставки, а пък исканията за оставки до социални реформи, независимо дали можем да категоризираме последните като половинчати. Проблемът с някои от предложените от ГЕРБ социални мерки е, че не предлагат структурна промяна. Предлагането по няколко десетки лева на пенсионерите за няколко месеца не е устойчива реформа. Най-малкото не пенсионерите загубиха доходите си покрай кризата с новия коронавирус. Прогресивна данъчна реформа, дори и минимална като въвеждането на необлагаем минимум, от друга страна, би било действителна социална реформа, защото дългосрочно ще облекчи (макар и с малко) работещите хора с най-ниски доходи в България. Все пак трябва да се признае, че има опити за облекчаване на социалните проблеми, но защо те бяха направени не през март, когато беше най-тежката ситуация покрай пандемията? Очевидно става въпрос за отговор на протестите, което показва, че от протести има смисъл.

Как смятате, дали промени в конституцията могат да допринесат за намаляването на социалните неравенства и за спазването на трудовите права? Ако да, ще бъде ли това „олевяване“ на политическата концепция за бъдещия обществен договор?

Периодично в България през последните години се появява идеята, че е необходима нова конституция. В нашата конституция обаче се твърди, че България е демократична, правова и социална държава. В момента и за трите има сериозни съмнения. Според действащата конституция не би трябвало да се допускат привилегии на базата на етноса, пола, религията или на базата на имущественото състояние. Майките би трябвало да се ползват от държавна закрила, от платен отпуск, от социални помощи и от безплатна акушерска помощ. Твърди се, че всеки има право на образование, както и че то е безплатно, включително и във висшите училища. Нищо от тези неща не се спазва. Как с нова конституция ще се спазва повече, освен ако просто социалните и демократичните заявки в настоящата не се изтрият? По-лошото е това, че предложенията за нова конституция често служат (съзнателно или не) за хвърлянето на поредната димка в публичния дебат и изместването му към безсмислени теми като броя на депутатите в народното събрание. На този етап не исканията за нова конституция, а за спазването на настоящата са далеч по интересни от гледна точка на спазването на социалните права.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.