Годни за обичане. За валидността и невидените хора

Защо психодиспансерите вместо оздравителни центрове са места за екзекуция? Скорошният пожар в психиатричното отделение за задължително лечение в Пловдив е поредният случай, който повдига болезнени, но важни въпроси.

 

 

Това е статия за виждането.

Тя има за цел да отговори на няколко въпроса:

Как определяме дали някой е годен за обичане?

Има ли критерии, по които можем да дадем оценка на човека срещу себе си?

И още по-сериозният –

как определяме кой е годен за живот?

 

Можем да направим един прост тест за виждане.

Не за зрение, за виждане.

Излезте на обществено място. Отворете хубаво очи.

Виждате ли около себе си някой инвалид?[2] Човек с увреждане?

 

Ако отговорът е „не“, значи имаме проблем.

 

Проблемът обаче не е в зрението ви. Проблемът е с виждането по принцип.

Съществува една тънка завеса, която прави инвалидите, хората с увреждания, невидени.

 

Преди години, когато още не бях започнал да работя за правата на хората с увреждания, и аз, както и други мои познати, докато пътувах в някоя страна в Европа, се учудвах на голямото наличие на хора с увреждания в градовете. Бяха навсякъде – по улиците, в заведенията, в магазините. В България обаче някак си ги нямаше.

Сигурно нямаме толкова хора с увреждания, си мислех. Здрав български ген, значи?

Уви, както открих по-късно, не сме толкова богоизбрани.

Когато започнах да работя по случая на Петя Бакалова, истината ме стисна за гърлото. Петя е жена с ментално увреждане, която е поставена под запрещение, която бе държана за дълъг период в изключително тежки условия на живот от своя настойник. Едно от нещата, които ме поразиха най-много, беше

забраната тя да излиза навън, да напуска дома си.

По-страшното беше, че тази забрана беше издадена от лекуващия ѝ психиатър, и то не с основание за някаква потенциална опасност за обществото, а с буквалния довод

„Какво тя би видяла там?

(б.м.: извън дома си)“.

Горчивата истина е, че в обществото ни хората с увреждания са игнорирани хора. В най-добрия вариант те са затворени в домовете си и рядко излизат или биват извеждани. В по-лошия случай те са заключени в институции.

Но най-тежката ситуация е, когато просто не биват забелязвани. Дори да са на улицата пред нас, пред други хора. Те не са невидими, не са незрими.

Те са невидени хора.

Дълго време се чудех как да напиша тази статия.

Трудно е да сложиш началото на нещо, което може да бъде възприето като ерес, което може да бъде оценено като конфликт с основните ценности, възприети в света. Защото от това, което ще прочетете по-надолу няма да ви стане съвсем приятно.

Отношението към инвалидите през човешката история се е променяло много пъти. Най-жестоко третирани са те през древността. Това отношение дори е кодирано в римските Закони на дванадесетте таблици (499 пр.н.е.) – слабите и увредените подлежат на умъртвяване. Моделът на древността е цялостно премахване на инвалидите.

Християнството носи нов модел и ново противоречие в схващанията – от една страна то призовава да се грижим за слабите и болните, от друга счита увреждането за наказание за греховете на индивида, който го носи. Започва разпространението на едно „морално“ разбиране на уврежданията – приемат се като позор, като явен признак че човекът, който ги притежава е съгрешил.

Развитието на науката и философията през 17 и 18 в., променят изключително силно отношението към инвалидите. Причините вече се търсят в заболяванията, в травмите, и на хората с увреждания започва да се гледа като на пострадали. След Втората световна война започва широки изследвания за възстановяване и подпомагане на хората с увреждания. Така възниква медицинският модел на отношението.

През всеки от тези етапи, и до днес, на тези хора се е гледало като на носители на стигма – като на белязаните – тези, които не бива да се споменават.

Коренът на думата „инвалид“ – не-валиден, идва от латинската дума valeōкойто е здрав, който си струва“. Знаете ли коя е българската дума за валиден?

Годен.

Как определяме дали някой е годен за обичане? Дали е годен за живот?

По сърцето си, по собствените си ценности и критерии.

Следователно ние като общество определяме тези хора като негодни.

Негодни за любов. Негодни за живот.

Аргументите, който най-често се използват срещу това ми съждение е, че проблемът е в увреждането, в самите хора, който го носят, и в отговорните органи, които да извършат необходимото.

Това може да бъде достатъчен аргумент само от медицинска гледна точка, само от гледна точка на физическата грижа за тялото. Увреждането обаче не се отразява само на биологията, то поразява и душата.

Проблемът не е в самите хора с увреждания, защото

Инвалидността е в очите на гледащия.

 Проблемът не е в тях, а в общото ни отношение.

Като поддържаме стигмата, ние сами причиняваме травма всеки ден, увеличаваме изолацията и прекъснатите връзки с всеки свой отвърнат поглед.

Осъзнаваме ли защо го правим?

Искам да вмъкна тук една лична случка накратко, от разговор с мои приятели.

Темата беше за благодарността, и колко е добре всеки ден да си припомняме поне няколко неща, за които сме благодарни. Един приятел спонтанно изказа благодарност, че е здрав и че в този момент няма никаква болест, която да го мъчи. В същия момент той бе репликиран веднага от друг човек. „Никога не споделяй подобно нещо, не го казвай на глас поне! Знаеш ли на колко хора ще причиниш мъка? Знаеш ли колко хора са инвалиди, или болни?“

Защо реагира така този човек на думите на приятеля ни?

Защо хората отклоняват поглед, не желаят да говорят за тази наболяла тема, или пък се дразнят?

Вероятно заради страха.

Естествено е да изпитваме притеснение, когато се срещаме с човек с увреждане. Какво да му кажем, как да подходим? Болката, мъката му ни стресират, няма ли самият факт, че сме здрави да го наостри срещу нас?

Ако погледнем по-ясно това отношение, ще видим, че всичко това е продължение на медицинския модел на подход към травмата.

Тя продължава да крепи старата стигма.

Фокусира се върху увреждането и продължава да прехвърля отговорността другаде. Продължава да не приема тези индивиди като личности, като хора, равноправни членове на обществото.

 Човечността всъщност е в приемането.

 Затова сега искам да ви представя един друг, да кажем различен модел на отношението към хората с увреждания. Можем да го наречем

човешкият модел.

Освен ако не мислите, че е свръхчовешки.

Какво ще стане ако спрем да възприемаме увреждането като инвалидност, травмата като негодност, като недостатък, и обърнем гледната точка?

 

За да обясня, ще използвам един по-детски, по-въображаем пример.

Да се пренесем в сферата на научната фантастика и приказките. Представете си – какво би станало, ако човек, роден на Земята, се озове на Криптон, планетата на фантастичния герой Супермен? Как ще се чувства той и как ще гледат супермените на него?

Всички те, които притежават множество суперсили – владеят летенето, могат да повдигат планини, да излъчват лазер от очите си и да чуват на стотици метри разстояние, как биха погледнали на скромното човече от Земята?

Могъществото им не би струвало и пукната стотинка, и микроквант енергия дори, ако те го изгледат високомерно, и не го забележат.

Защото това ще означава, че няма да притежават

най-голямата суперсила – силата да обичаш и да приемаш.

Ние, хората я притежаваме. Независимо какви недостатъци или ограничения ни гонят –

от тази сила имаме в изобилие –

помислете само колко топло ни става отвътре, когато вдигнем падналата играчка на някое дете на улицата, или упътим залутал се възрастен човек. Помощта и даването е това, което ни прави значими за себе си, което ни прави

 годни за обичане.

Човешкият модел означава да видим недостатъка не в самия човек с увреждане, а в препятствието пред него.

Седящият в инвалидна количка не може да изкачи стълбите, незрящият не може да пресече кръстовището, и човекът с ментална травма не може да напусне дома си, не защото не са достатъчно годни за това, а защото липсват достатъчно подходящи средства, достатъчни улеснения за това – като асансьор, звуков светофар или куче-водач, например или иначе казано, различни форми на

подкрепа.

Ние хората сме премахвали стотици недостатъци и препятствия пред себе си. Помислете – не сме можели да летим, но вече имаме самолети. Някога не сме можели да палим огън, а днес имаме всякакви запалителни устройства.

Силата на Супермен би била напразна, ако не бъде използвана. Човешката също.

За да премахнем стигмата, трябва да използваме своята

 сила на приемането.

Първата стъпка е да се обърнем към невидените хора.

Да ги погледнем и да ги разпознаем.

Да ги видим не през призмата на увреждането им. Да ги видим

като хора,

на които можем да помагаме, но можем и да се учим от тях.

Може би се чудите как ще стане това на практика?

Първата стъпка всъщност вече е започнала. Да извадим хората с увреждания от местата на които са скрити, прибрани далеч от очите ни – така наречените „домове“ и „лечебни заведения“, или най-общо наречени институции,

които фактически представляват особен вид затвори, изолатори, а в крайна сметка се оказват места за екзекуция.

Първата стъпка е да не изолираме, а да приемем тези хора навсякъде – в градовете, в парковете, на пазара и насреща ни. Да ги извадим от институциите. Да задействаме този отдавна спряган процес на деинституционализацията, който гръмко е обявяван за отдавна извършен и приключен в нашата страна, а всъщност се е превърнал в инициатива, която премества хората с увреждания от едни институции в други.

За тази цел е нужно да създадем редица неща, наречени „разумни улеснения“.

Да сътворим редица изобретения, които да подпомогнат свободния живот на хората с увреждания. Споделения живот в обществото.

Не казвам, че ще е лесно. И да проходим не е било лесно.

Но сега сме една стъпка по-напред, защото знаем, че вече сме

 Годни за обичане.

 

______

 

„Годни за обичане“ е първата от поредица статии за правата на хората с увреждания, деинституционализацията и приемането на същите в обществото с подкрепа за равноправен и пълноценен живот.

[1] В подобни отделения, по силата на съдебни решения, се настаняват хора, които имат психиатрична диагноза и за които е преценено, че може да са опасни за околните. Обикновено не е задължително този риск да е манифестиран, достатъчно е психиатър да заяви пред съда наличието му.

[2] Думата „инвалид“ е използвана умишлено, поради популярността и в българския език. Авторът си дава ясна сметка, че това е етикет, прилепян към хората с увреждане, който ги поставя в една изолирана категория, за потенциала и да уврежда допълнително.

Avatar

Мирослав Моравски

Мирослав Моравски е адвокат, който работи в сферата на защитата на човешките права. Съвместно с това той пише книги и пиеси и композира музика, свързана с българското народно творчество. Първата му книга "Невидена река" излиза през 2018 г., заедно с албум с авторски музикални композиции."