Голямото куче в парка и неговият урок

Не знам дали със захладняването или с влошаването на вирусите, но напоследък основният ми социален живот на открито се случва в парка до нас всяка сутрин. Но и той, като всяка една обществена форма, има своите постоянни обитатели – спортуващи, разхождащи себе си (като мен) или домашните си любимци (като повечето хора) и обикновени преминаващи. Дотолкова са постоянни тези хора, че няколко седмици след първата ми обиколка на парка,  дори и да не съм разменил и дума с нито един от тях , сякаш вече ги познавам добре. Като например младата двойка по спортно облекло, която пристига в парка няколко минути след мен. Момичето е изключително мотивирано да спортува, момчето – не толкова. Но щом тя започне да тича, той сякаш, притеснявайки се от нейната реакция, се затичва след нея. Но във всеки момент, когато тя не гледа или говори по телефона, той спира с изтощена физиономия.

Или пък възрастната жена, която говори с дъщеря си през интернет. И понеже не чува добре, се налага дъщеря да й повтаря по няколко пъти така, че всички в парка да разберем, че внуците скоро отново ще са на училище.

Та, както усещате паркът напоследък става „малко тесен за мойта душа“ и имах нужда от разнообразие. И сякаш по поръчка то се появи.

Онзи ден, влизайки в парка имаше необичайно оживление. И не – не беше от поредния разговор за внуците на жената по телефона. В парка беше дошла бригада.

Задачата на тези хора беше да съберат падналите листа от пътеките и поляните, да ги съберат на големи купчини, които купчини впоследствие да бъдат закарани някъде. И бързо и чевръсто, въоръжени със специални гребла и машини за продухване на листа, тези хора почистваха парка. И понеже бяха започнали от средата на тревните площи и пътеките, много скоро той заприлича като телевизионна реклама на почистващ препарат – едната страна добре подредена и изчистена, а другата затрупана с листа.

Трябва да си призная, че бях впечателен и вместо да се разхождам и движа,  стоях и гледах как листата се събираха и как малко по-малко паркът ставаше все по-чист и приятен. Имах много въпроси, които не смеех да задам. Какво ще стане с всички тези листа? Къде ще бъдат закарани? Дали ще бъдат сортирани по цвят и вид и ще станат един голям хербарий на някой съвестен ученик…. Но вместо да питам тези детински неща, аз симулирах разходка, или просто стоях и гледах.

И тогава се появи един от старите ми познайници – човекът с кучето. Знам, това не е най-доброто определение за някой, но в него няма нищо запомнящо се. Всяка стурин той се появява, пуска кучето си да тича и в някакъв момент се прибира.

И както всяка сутрин той освободи кучето си от каишката и както всяка сутрин, то се затича. И не като всяка сутрин спря пред една от купчините с листа. Погледна я. Вдигна лапа да пробва да стъпи и после погледна очаквателно към човека. И зачака. А той свъси вежди и каза – тичай си спокойно и да събориш нещо – това им е работата на тия, те ще ги съберат.

Като че ли в този парк всичко застина в този момент. Аз в моята разходка, кучето пред листата и неговият собственик. Но най-вече работниците, които вече виждаха трудът им от сутринта как си отива.

Казват, че кучетата могат да подушат страх. Сигурно е така, но в случая кучето подушваше нещо друго. То подушваше унижението на работниците. Подушваше и моя срам. То погледна още веднъж собственика си и подмина купчината и отиде да играе в неподредената част на парка.

След този миг, паркът продължи невъзмутимо своя живот. Младата двойка тичаше, възрастната жена се караше по телефона с дъщеря си, работниците събираха листа, а кучето тичаше някъде там.

Взех едно листо от земята и го поставих на купчината. И продължих бавно по пътя си, мислейки си за всички онези пъти, когато съм си казвал, това не е моя работа или някой ще го оправи след мен. И за всички купчини листа, които съм събарял и оставял, защото все някой, на който това му е работата – ще бъде там да ги събере.

И така е и в нашия непочистен и неподреден житейски парк. В който все още чакаме бригадата да дойде и да подреди. А може би вместо да я чакаме, можем да хванем 1-2 листа и да започнем малката ни подредена купчина. Която никой, дори и голямото страшно куче, няма да посмее да ни бутне.

Шабат Шалом.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика