Горчивият вкус от забравен паметник на българската гордост

от -
785
Визитата на президента Румен Радев в Израел по покана на президента Реувен Ривлин. Посещението е в контекста на 75-ата годишнина от спасението на българските евреи и 75-ата годишнина от създаването на държавата Израел.

 

Преди президентът Румен Радев да отлети за Тел Авив на важна конференция по въпросите за антисемитизма и във връзка с честванията на спасението на евреите, в МВнР настана жега.Току що правителството бе подало сигнал до прокуратурата срещу шефката на Държавния културен институт към външното ни ведомство. Причината е,че то, ведомството, платило като поп, поръчания от държавата през 2013 година паметник за спасените от българския народ 48 хиляди евреи. Този паметник трябвало да бъде поставен в столицата на Израел. Платили, но после забравили да си го вземат и изпратят по предназначение.

Не ми се ще да бъда на местото на скулптора Момчил Цветанов. По договор с Държавния културен институт той си свършил съвестно работата. Предал на съответната структура на МВнР паметника и – кой откъдето е. Не подозирал Момчил, каква ще бъде съдбата на творението му!

Защо когато през 2013 година Министерството на външните работи, възложило художественото изделие и надлежно го бюджетирало за хубава сума,след това напълно го забравило? Нали паметникът е посветен на 70 годишнината от спасяването на българските евреи от нацистките концлагери! Нали българският народ се гордее със спасителна си роля! Колко такива примери имаме да показваме на света, та да забравим пластичния им израз? Или…тържественият месидж на скулптурата е бил просто протоколен!

Когато в МВнР се усетили ,че в леярната се търкаля платена скулптура, вече настъпвала 75-годшнината от спасяването на евреите у нас. Подготовката на посещение на делегация от България на най-високо равнище предполагало усърдна комуникация с колегите им от Тел Авив. От общината на израелската столица се хванали за главата, когато разбрали и видели на какво прилича забравения паметник. Поискали много спешно от София да оправи нещата, като отпусне още пари и нанесе съответни корекции. Зъбите на ръждата били изгризали паметната плоча, а поправянето на щетите щяло да струва на данъкоплатеца още 36 хиляди лева. Дребна работа, свикнали сме с къде по-внушителен харч за държавно нехайство!

От срам, затърсили виновника. Намерили го в лицето на директорката на Държавния културен център и я дали на прокуратурата за безстопанственост. Извинили се на домакините от Тел Авив, но те, домакините, вече били свикнали с двойните стандарти в София. Белята е, че амбициозните среди у нас се надяват да бъдат прибавени още имена на български „праведници“ в музея на Холокоста Яд Вашем, но – както ще видим после, не само тя е камъчето в обувката на високата ни дипломация!

Нека се запитаме сериозно дали тези амбиции в  българската политика, съчетана с  еврейската признателност за спасяването на 48 хиляди техни братя и сестри през войната, би могла да успее?

В тази връзка, да се вгледаме в картината на колективната ни памет за падението и възхода на Царство България по време на Вт. Св.в. и еврейския въпрос. Можем пък и  да прочетем важни знаци, които да прояснят лежерното поведение на висшите ни чиновници днес!

Една група от населението и в Израел и в България, таи в колективната си душа легендата за добрия цар Борис, за величието на българския народ, спасил с негова помощ от лагера на смъртта евреите от софийския Ючбунар и Пловдив. Тази група упорито пропуска, че сме придобили земите си срещу расистки закони, завършили с частична депортация на евреите от Македония и Тракия. И още нещо. И треторазредният историк знае,че цар Борис Трети е подписал споразумението с Райха за споменатата депортация и грам възражение не е отронил при изпълнението й. Също така известно ,че само промяната в международната обстановка кара Негово величество да спре по-нататъшното изпълнение и то с аргументи, които са звучали извинително пред самите хитлеристи.[1]Но, да продължим с описанието на народопсихологията и избирателната  памет.

Друга група, и там, в Израел, и у нас, помни друго. Че не е работата само в цар Борис, който като голям хитрец изтъргувал така ловко обединението на изгубените ни земи от лошия Ньойски договор. Тържественият разказ на тази група се свързва с героичния подвиг на 39 депутати, и най-вече на Димитър Пешев, както и на още именни и безименни членове на българското общество. Този разказ е особено консенсусен, макар и твърде конструиран и музеен.

Съществува и трета група. Тя е доста голяма в България. Тази група съвсем не мисли нито едното, нито другото. Тя пет пари вече не дава какво се е случило през Втората световна война. Най-вероятно, от тази група ще да са някои чиновници от МВнР. Можем да си представим с каква досада поръчали на Момчил да направи паметничето, да му дадат едни пари и да мирясат онези от Тел Авив. Нещо обаче в комуникацията се прекъснало, някой не бил на телефон, на друг му хакнали имейла, трети – друго, но резултатът е какъвто то описахме – и паметникът  за загиналите, и благодарността за спасените евреи,започнали да ерозират и загниват вече 5 години в двора на леярната.

През 2013 година външен министър беше Николай Младенов. Той подготви цялата тържественост за отбелязване на 70 годишнината от спасяването на евреите. Днес Николай Младенов е представител на ООН за Близкия Изток. Той впрочем, е и част от подготовката на участието на тазгодишното участие на президента Радев в Шестата глобална конференция за борба с антисемитизма. Иронията в случая е,че половината от онези, дето забравили паметника в леярната, вече не са в МВнР. Един в ООН, друг – другаде, само Людмила Димитрова като директор на Държавния културен институт, оставала да опере пешкира.Можем да си представим  и гримасата на обида у кмета на Тел Авив Рон Хулдай. Същият онзи, който получи Сребърна статуетка на музикант и вино от нар, като личен дар от пловдивски лекар, преди концерта на „Тел Авив Младежки оркестър“. Оркестърът, сребърната статуетка и виното от нар, бяха част от все същия масраф от 2013 година: честването на 70-годишнината. Топло и сърдечно от нашенци, протоколно и отчуждено от държавата.Или по-скоро, мърляшки – нехайно от правителствените чиновници.

Все в духа на тази мърлящината, се случва и следната президентска история.Тя представлява един от онези „детайли“, които чуждестранните вестници отбелязаха.

Преди да замине за Тел Авив държавният глава трябваше да се яви на мемориална церемония. На 9 март ден пред паметната плоча в градинката на Парламента традиционно се събира граждански и политически елит. През 2018 година обаче, честванията на 75 годишнината са замислени извън протоколното клише. Освен представителите на дипломатическия елит, в градинката се събраха генералният директор на Фондация „Аушвиц – Биркенау“, Н.Пр. Йован Теговски – ръководител на делегацията на Република Македония в Международния алианс за възпоменание на Холокоста, представители на Американ Джойнт, Американския еврейски комитет, представителна делегация на организации на българските евреи в Израел,представители на еврейските общности в Македония, Гърция, Турция. В предварителния сценарий е записано,че президентът Радев поднася цветя.Събраното множество трептеше от възбуда ще дойде ли държавният глава, или не! Но, Радев така и не идва… От дипломатическа и политическа гледна точка пропуснатата церемония от държавния  ни глава ,е чист гаф! Сам по себе си, но и  предвид предстоящи чествания в Израел на годишнината, плюс участието му в престижна конференция по проблемите на антисемитизма!И разбира се, дали значително не ни отдалечи от онази амбиция за още едно българско име в Яд Вашем!

Посветени шушнеха,че президентът  бил внезапно заангижиран със съдбата на  преливащите от буйните дъждове язовири. Ядосана от тази безсмислица, написах в социалните мрежи статус, с адрес съветника на президента Радев Иво Христов :“Откога президентът ни се занимава с язовири!“ На което Христов любезно отговори: „Г-жо Методиева, статусът ви е, ако не манипулативен, то поне прибързан. А спрямо институцията и президента, е неприемлив. Има ситуации на фактическа невъзможност. Да се внушава зла умисъл, недооценка и прочее е некоректно. Впрочем излизам от среща с еврейските организации, на която имаше истинско, живо, човешко общуване и единение около ценности. Мога само да благодаря на хората за вдъхновяващите думи и за подаръка, който получих, за скромните си, но последователни усилия на това поле през годините“. Стана ми смешно от този съветник, Иво Христов. Пиенето на кафе с еврейска делегация и коленичене в знак на скръб и почит, са две различни действия и жестове. Много различни. Писах му това, но той нещо се обиди.

Както глупостта с преливащите язовири и неглижираната от президента мемориална церемония, така и захвърленият и забравен в леярна паметник, съвсем не са само смехотворни сюжети. МВнР, заедно с управляващи, историци, журналисти и всякакви националистически  персонажи от елита ни, творят все по-често срамни по този повод случки.

В крайна сметка Румен Радев отлетя за Тел Авив. Сведе чело където трябва пред признателните погледи на еврейските ни приятели пред Стената на плача. Каза и думи по повод годишнината. На тези думи ще се спра специално. Засега ще направя още едно кратко пътуване в историята, за да премина от сатиричната история с паметника, към онази история преди 75 години, от която е тръгнало много от днешното ни горчиво битие.

Когато през първите дни на март 1943 година евреите от Скопие виждат германски офицери, дошли заедно с българските чиновници в тютюневите складове, преди да бъдат натоварени на влаковете за пристанищата на Дунав и оттам за лагерите, те казват помежду си: „Гвай ди мозотрос“- в смисъл „Свърши се! Ще ни откарат в Полша или Германия“. Краката им се подкосили[2].

Защо над 7 хиляди „македонски“ евреи са откарани в концлагера Треблинка? Защо и как още 4 хиляди „егейски“ евреи, пропътуват от южната ни граница в смърдящи вагони, без вода и с обща кофа за нечистотии, за да ги натоварят на шлеповете край Лом и отпътуват за газовите камери? Лошите германци ли са виновни за смъртта на тези всички 11 343 евреи от новоприсъединените земи?

Много домашни историци и политически аматьори твърдят така. Не е било „българско“ управлението в Скопие, та затова нацистите с черните униформи прибрали бедните евреи. Мистификацията с „германската юрисдикция“ напълно владее медиите и широкото любознателно човечество, от падането на комунизма до ден днешен. Характерно за виновните за дадено деяние е да се оправдават. Хващаш първото, което спасява честта и достойнството ти и оправдаваш виновното поведение. Земите не били „наши“, защото били ни дадени само проформа, казват  хитреците. Такива хитреци ги има и сред политиците, има ги сред историците. Има ги и сред евреите,някои от които търгуват с истината за своето спасяване от концлагерите. Един от тях  например е Самуел Ардити, обвиняващ всеки негов сънародник в „родоотстъпничество“ ако пророни дума наопаки на неговата версия. Другият е прословутият писател Михаел Бар Зоар. Те пълнят главите на хората с уж проверени факти, дават интервюта и пишат книги, които по-скоро са откровени бизнес планове. Достатъчно е човек да види преиздаването на книжката на Бар Зоар, ритмичните му гостувания и участия в конференции в България, за да се убеди в това! Достатъчно е да посети една пресконференция на Ардити, за да схване коя му е опорната точка на вдъхновение…

Нека да помислим: как Скопие, Битоля, Щип, Пирот, Ксантис, Кавала, Драма, да са под германска юрисдикция, след като там и полиция, и банки, и кметове са прилагали българските закони? Нали затова цар Борис Трети се хвалел,че е „Обединител“! Хайде пак да си припомним как на 22  февруари 1943 г. Теодор Данекер, специалният пратеник на Айхман, и Александър Белев, ръководител на новосформираното Комисарство по еврейските въпроси, сключили споразумение за депортацията на 20 000 евреи от България – 14 000 от управляваните от България територии в Македония и Тракия и 6000 от “старите граници“!  Ще рече, земите са придобили българска власт, съответно българската полиция и кметове „вдигат“ еврейското население на 8 март 1943 година, концентрира го в тютюневите складове и на всичко отгоре си плаща на Третия Райх за вагоните на БДЖ да извозят евреите от Скопие за Треблинка!

Фалшивото твърдение,за „немската юрисдикция“ напълно пренебрегва истината. Пак да подчертая: с установяването на българската власт в новите земи е въведено българското законодателство, възроден е българският национален дух, изградена е широка мрежа от просветни и културни институции – университет в Скопие, училища, читалища, библиотеки, кина, вестници, списания. Започнато е строителството на нови шосета и жп линиите Гюешево – Крива паланка и Симитли – Демир Хисар. За периода 1941 – 1944 г.а българската държава е вложила няколко десетки милиарда лева в новите земи.

Но нека се върна отново върху невежеството на днешния български президент Радев, демонстрирано в Тел Авив през март 2018 година.

Фалшивата теза, проговорена от него, е :“Съжаляваме за жертвите, но евреите от новите земи не са български поданици!“. Това е може би още по-широко използвана от медийния и политически мейнстрийм теза. Повече дори от мистификацията с „германската юрисдикция“!

Ето каква е истината. Наредбата за поданството в новите земи е публикувана на 10 юни 1942 г в „Държавен вестник”, бр. 124. Тя дава право на всички лица от български произход в новите земи да получат автоматично българско поданство. Лицата от небългарски произход могат да получат българско поданство, но по избор може да запазят старото си гръцко или югославско поданство. Ако пожелаят, могат да получат и поданство на някоя неутрална държава – Турция, Португалия, Испания, но тогава трябва в 6-месечен срок да напуснат нашите нови територии. Важното за нас е отчетливо да разберем:  От действието на тази наредба са изключени напълно евреите! Как ли? И защо въпросният мейнстрийм на историографите от последното време, както и политическите влъхви около президента Радев, мънкат относно този факт!

Законодателните актове и административните мерки, предприети през 1942 г. спрямо евреите в България, включително в новите територии, целят изселването на евреите и предаването им на германците. Връхна точка в тези мерки е приетият от ХХV ОНС и публикуван на 9 юли 1942 г. Закон за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки за уреждането на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси. Създаденият по силата на този закон административен орган, наречен Комисарство по еврейските въпроси, има правото да променя закони, а разпоредбите на този орган имат силата на закон и не подлежат на обжалване. Фактически законодателната власт прехвърля свои правомощия на изпълнителната власт и на един неин второстепенен административен орган.

В Наредбата за дейността на печално известното Комисарство по еврейските въпроси се видоизменят целево текстове от Закона за защита на нацията, така: „Браковете и извънбрачното съжителство между лица от еврейски и български произход се забраняват”. Чиновниците от Комисарството дори пишат нов текст: „Лицата от еврейски произход не могат да встъпват в брак или полови сношения с лица от български или сроден произход; такива бракове, сключени след влизане на закона в сила, се считат несъществуващи”.

Наредбата за поданството в новите земи е публикувана на 10 юни 1942 г в „Държавен вестник”, бр. 124. Тя дава право на всички лица от български произход в новите земи да получат автоматично българско поданство. Лицата от небългарски произход могат да получат българско поданство, но по избор може да запазят старото си гръцко или югославско поданство. Ако пожелаят, могат да получат и поданство на някоя неутрална държава – Турция, Португалия, Испания, но тогава трябва в 6-месечен срок да напуснат нашите нови територии. От действието на тази наредба са изключени напълно евреите!

Ясно ли е?

Третираме евреите от новите земи като „безстопанствени хора”, казва големият демократ Никола Мушанов. „Лишили сме ги от поданство, с което сме ги превърнали в „апатриди“ – ничии лица“, казва на свой ред големият изследовател на антисемитизма в България 1940-1943 година Румен Аврамов[3]. Оставени в това висящо положение, те стават лесна плячка на нацистите.

Премълчаването или игнорирането на реалните исторически факти или тяхната фриволна интерпретация само ще държат отворена кървящата рана. Тази рана няма да бъде затворена, докато не намерим в себе си смелост да застанем с лице срещу истината. Длъжни сме да направим това за днешните и идните поколения, настояват малцината историци и общественици. Тяхната битка с лъжата, фалишификациите и употребите със съдбата на евреите през войната е неравна. Въпреки известни проблясъци.

Казано другояче, онази шефка на Държавния културен институт е невинна! Няма как въртеливите движения на политическия и елитен мениджмънт по кардиналните въпроси за светлината и сянката в миналото ни, да не са я хлъзнали, горката.

Но в Тел Авив през март 2018 година не се е случил такъв проблясък. Настойчивото изтъкване на Румен Радев „не ги спасихме 11 343 евреи, защото за съжаление те не бяха български поданици“ е същинската причина за изоставения в леярната скулптура. Какво е виновна шефката от МВнР, след като с паметта за Холокоста си играем като в играта „тука има – тука няма“? Държавната политика и нейните персонални носители се губи между тънките сметки, грубото търсене на дивиденти от спасяването на 48 хиляди евреи от старите земи и консуматорското отношение към благодарните ни съграждани евреи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

От Йерусалим президентът Румен Радев подчерта, че приятелството между двата народа е доказано със спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. Той добави, че страната ни споделя скръбта на Израел за загиналите в концентрационните лагери евреи от Беломорска Тракия и Вардарска Македония, които не са били български граждани и които България не е била в състояние да спаси, съобщи пресцентърът на президентската институция. А израелският президент Реувен Ривлин отговори, че еврейският народ никога няма да забрави смелия акт на българския народ.

[1] Илчо Димитров, „Между Мюнхен и Потсдам. България, август, 1943“,Изд. „Св.Климент Охридски“,1998

[2] Борислав Дичев – http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/borislav-dichev/2012-11/za-nespasenite-evrei-ili-cenata-na-dlgoto-mlchanie/

[3] Румен Аврамов, Надя Данова – http://www.marginalia.bg/knigi/biblioteka-marginaliya-deportiraneto-na-evreite-ot-vardarska-makedoniya-belomorska-trakiya-i-pirot-mart-1943/