Горещата точка, в която хората лесно се заразяват и бързо умират

Споделете статията:

 

 

 

Тази статия е написана от нашата авторка адв. Анета Генова с подкрепата на Таня Петкова, която е помогнала със събирането на информация и нейното синтезиране, за случаите на заразяване с COVID-19 в социални институции на територията на България. Авторката казва: “Но мерките за ограничение ме тревожат- както тези, които бяха наложени и после отменени, така и тези, които има потенциал да бъдат наложени и неизвестно дали – отменени. Защото при определени ситуации те могат да бъдат необходими, но независимо от тази необходимост, те биха могли да съдържат в себе си необходимия респект към човека и неговите права.

 

 

Социална изолация и социална дистанция, или за правата и насилието по време на пандемия

Мисля, че големия проблем, пред който сме изправени и който се налага най-после да признаем е, че и преди COVID – 19 и след него, положението с човешките права в България не е добро. Може би не само в България, може би то се оказа по-проблематично отколкото очаквахме и на други места. Но ние живеем тук, в тази страна и за нас значение има какво е тук. И какво може да бъде поправено тук.

Че положението не е добро се вижда, през пропукващите се шевове на много системи.

А тези пропуквания, които къде бавно, къде с шеметна скорост се превръщат в пропасти, са ту видими, ту не чак толкова, но като правило се прикриват с мълчание или пропаганда.

Да започнем с така добре познатите ни ограничителни и предпазни мерки. Които на моменти изглеждат смислени, но често – нелогични и противоречиви. Но да кажем, всичко това е така заради шока от кризата, заради многото неизвестни. Да приемем това като условие на задачата, която имаме да решим. А тя не е проста – уравнението съдържа всичко което знаем и изисква отговор на въпроса – какво наистина се случва? Не какво се случва с измислените проблеми, а с реалните, човешки съдби? Хората и техните съдби, извадени от статистиката, манипулациите и конспиративните теории.

Далече съм от мисълта да отричам сериозността на положението. Напротив, дори съм разтревожена от ентусиазма и лекотата, с която предпазливостта се загърбва.

Но в същото време мерките за ограничение ме тревожат- както тези, които бяха наложени и после отменени, така и тези, които има потенциал да бъдат наложени и неизвестно дали – отменени. Защото при определени ситуации те могат да бъдат необходими, но независимо от тази необходимост, те биха могли да съдържат в себе си необходимия респект към човека и неговите права. Не съм сигурна, че този респект го има сега.

Ограниченията и предпазните мерки могат да се използват с разбиране и дисциплина, ако има дисциплина, предсказуемост и логичност и от двете страни – от властта и от гражданите. Но властта и преди, и сега, демонстрира липса на последователност и липса на грижа за правата на човека. На всеки човек. И ако преди имаше хора, които разбираха идеята за правата на човека като права на определени малцинствени групи, днес внезапно всички, струва ми се, осъзнаха, че

правата на човека са на всички.

Защото по отношение на всеки от нас могат да бъдат нарушени, особено в ситуация на криза.

Мерките за изолация поради заболяване са се съдържали от много години насам в българското законодателство. Извън обхвата на тази статия е историческия преглед на тази ограничителна мярка. Законът за здравето, който е в сила от 1.01.2005 г., предвиждаше още от самото си приемане задължителна изолация и лечение на болни и заразоносители от редица опасни болести. В списъка на заразните болести, считано от 14 май тази година влиза и COVID-19. Редът за налагане на тази изолация е еднакъв и преди и сега. Ново е легалното тълкуване на понятието „извънредна епидемична обстановка”, която може да бъде обявена от Министерски съвет, по предложение на Министъра на здравеопазването.

Измененията в закона обаче предизвикаха вълна от страх и безпокойство.

Защо, ако целта е по-добър отговор на световната криза?

              Защото ситуацията с правата на човека в България не е добра.

Никак не е добра.

Мерките за задължително лечение, например, пак регламентирани от Закона за здравето, но осъществявани по съдебен ред, са били, а със сигурност продължават да бъдат твърде често едно средство за разправа с неудобните. Аз самата съм работила по случаи, в които са използвани именно по този начин, за прикриване на измами и злоупотреби, за да бъде накарана жертвата на домашно насилие да мълчи, за да бъде присвоен бизнес и т.н. Още по-отдавна, задължителното лечение в психиатрична болница бе използвано „за защита на обществения интерес”, способ за политическо елиминиране на неудобни, за репресия. Неудобните можеше да потънат безвъзвратно с психиатрични клиники, където „за тяхно добро” да бъдат лекувани с променящи съзнанието лекарства.

Един от големите въпроси, на който няма отговор в настоящата ситуацията на здравна (и не само здравна) криза е:

как едновременно да се постигне предпазване и да се дадат адекватни гаранции за правата на човека?

Този въпрос стои пред правителството и обществото ни от 2012 г., по отношение на хората с увреждания. С приемането на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (КПХУ), възникна, например, задължението на държавата да промени законодателството така, че да гарантира защита и подкрепа на хората с увреждания, но без да отнема правото им да вземат самостоятелни решения (имам предвид разпоредбата на чл. 12 от Конвенцията). Осем години това не можа да се случи, въпреки дългогодишни работни групи, проекто-закон (имам предвид проекта за Закон за физическите лица и мерките за подкрепа), критики от Комитета за хората с увреждания към ООН и т.н. Запрещението (мярка, която се налага от съд и като последица човек никога не може да взема самостоятелни решения, някой друг решава вместо него) и до ден днешен е единствената мярка за защита и подкрепа, много спорна, много критикувана мярка, но… единствено възможна според закона (не наистина, в света са разработени множество добри системи, които да я заместят, като една от най-иновативните и добре работещи е българска, но…не е законодателно уредена).

Защо е важно да се вгледаме в тези исторически факти?

Защото ако преди март тази година това беше за някой друг, с който можем да си представим, че не сме свързани, то сега мерките за предпазване и защита, за лечение и изолация, засягат всеки от нас. Някои ни засягат безусловно. Други – биха могли да ни засегнат. В ситуация на криза, всички може да се окажем от страната на уязвимите. За това, нека всички, дори и тези от нас, които не се вълнуват обичайно твърде много от правата на хората с увреждания, сега нека се вгледаме и да си позволим да видим онова, което се случва с тях.

Докато светът приема изолацията и понятието „социална дистанция” става обичайно, част от най-модерната история, докато усвояваме правилата с които да живеем дистанцирани, има хора, за които изолацията не е ново понятие. Тя беше ежедневие за тях много преди коронавируса да стане част от световната реалност. Днес обаче за тях дистанцирането е невъзможно, въпреки изолацията.

Хората в институции.

И тук нямам предвид само големите институции от стар тип, тук имам предвид тях и новите малки къщички, приютили по 10, 12 или 15 души (деца или възрастни). В края на миналата година спорехме дали тези малки резидентни услуги (ЦНСТ, защитени жилища, центрове за грижа) имат характера на институции или не. Дали процесът на де-институционализация се е случил или се е превърнал в процес на транс-институционализация. Днес не спорим, днес сме социално дистанцирани. Всички се тревожим, макар и за различни неща.

Една от тревогите е тревогата за случващото се в институциите (разбирани в този разширен смисъл, посочен по-горе).

Те се оказаха гореща точка, в която хората лесно се заразяват и бързо умират. В световен мащаб, това се оказа огромен проблем.

Къде сме ние в тази печална статистика?

Изглежда, че в България процесът едва сега се разгръща.  Припомням някои данни, които достигнаха до българските граждани чрез медиите:

Заразени хора в Дом за възрастни в гр. Кула,[1] огнище на -19 в дом за деца във Видин,[2] положителни тестове в Дома за медико-социални грижи за деца “Вяра,Надежда и Любов,”[3] коронавирус в Благоевград, в Дом за възрастни хора в Благоевград, където освен заразата се разрази и пожар,[4] заразени членове на персонала в дом за стари хора в гр. Радомир,[5] починали от Дома в Гара Орешец[6] и т.н. и т.н.

Наред с многото слаби звена на социалната и здравната система, институциите от всякакъв тип, се оказаха в огромен риск. Това е предсказуемо. Това вече се е случвало. За съжаление, в едни по-добри времена, в които обществото извън стените на тези места не беше така засегнато, независимо от пиковете и спадовете на вирусните инфекции, това не беше толкова видимо.

Приживе, Руси Станев, който преживя 8 години в институция и спечели дело пред Европейския съд по правата на човека, често разказваше за една зима, когато хората гинели като мухи от пневмония. Разказваше как се събуждал през нощта и човека на съседното легло вече не дишал. После човекът от следващото легло спирал да диша… Едва преди няколко дни осмислих, че Руси винаги посочваше 2003 г. като най-страшната година в институцията. Година, в която също върлуваше друг вирус и причиняваше усложнения под формата на пневмония. И когато осмислих това, осъзнах аналогията с това, което се случва сега. Че заразите се разпространяват лесно в затворена среда, е повече от очевидно. През годините, това се установи и от разследването, осъществено от Български Хелзински Комитет, съвместно с Прокуратурата на България за състоянието на институциите за деца. Разкриха се данни за множество епидемии – локални огнища на различни зарази. Сигурна съм, че не цялата истина беше разкрита тогава – само онази, която беше установена чрез доказателствата за налагани санкции на персонала и предписания за повишаване на хигиената.

За съжаление, всички тези смъртни случаи не доведоха до инсайт.

Не доведоха до разбиране, че

самата природа на институцията причинява масирани заразявания и висока смъртност.

Хората в институциите са заложници на пандемията.

Те са изолирани от външния свят, но вътре в институцията, те нямат лично пространство. Не могат да се хранят насаме, дори да поискат. Споделят стаи с други хора. Непрестанно около тях има персонал, хора, които се сменят, идват и си отиват, общуват с външния свят. Дори да приемем, че всички мерки за безопасност са предприети, тази опосредствана връзка с външния свят е налице и не може да бъде избегната. Знаем, че вирусоносители може да са хора, които изглеждат напълно здрави. И дори да бъде направен тест на всички в една институция, няма никаква гаранция, че на следващия ден ситуацията няма да е променена.

В същото време хората от институциите са ограничени повече от всеки друг във възможността си да излизат навън, извън стените на институцията. Малките радости, които преди имаха – кратки екскурзии, разходка – това вече не е съществува. Ограничени са дори от възможността да се самоизолират! Дори нямат правото да приемат или откажат лечение, защото много от тях са поставени под запрещение. И ако не искат да им бъде поставена ваксина или ако желаят да се изследват- това няма да бъде чуто, докато някой друг не реши, че това е добро за тях.

Техния собствен усет за правилно и полезно за тях самите, е напълно отречен.

Така те лесно и предсказуемо стават лесна жертва на заразата, на различни форми на злоупотреба, лесно стават жертви.

 Защо е нужно да се фокусираме върху именно върху тези три проблемни зони, свързани с липсата на защита на хората с увреждания: задължителното лечение, отнемане на дееспособността (запрещение) и институционализация?

Защото те разкриват степента на увреждане на системите на здравеопазване, право и социално подпомагане.

Системи, които години наред не намериха подход за разумен, зачитащ правата на човека начин на отговор на криза, засягаща уязвими хора.

Здравната система, която използва насилие, вместо информирано съгласие.

Правната система, която не познава друг начин да защити уязвимия, освен да ограничи правата му, включително правото на достъп до справедлив съдебен процес.

Социалната система, която не познава индивидуалния подход (не става въпрос за формалното разпознаване на понятието, а за изпълването му със съдържание), а предпочита да унифицира грижата, като така превърне всяка социална услуга в институция – сегрегираща и изолираща, но не подкрепяща, а увреждаща още повече.

Давам си сметка, че не мога в рамките на една статия да кажа всичко, което трябва да бъде казано за задължителното лечение, запрещението и социалната институционализация. Също така, разбирам, че може би звуча крайно.

Мисля, че днес е време да бъдем крайни. Защото кризата засяга всички ни. Защото тя отваря широко възможността за прилагане на правилото на изключението, което правило определени управленски режими са способни да разширят

отвъд всяка разумна граница.

 И за да се върна към един по-умерен поглед към реалността, бих призовала за създаване на мерки на защита и предпазване, но в същото време, за стриктно спазване за правата на човека.

Това означава хората с увреждания, а и всеки от нас, да бъде подходящо и обективно информиран за всяка медицинска интервенция, която му се налага да предприеме. Правото, въпреки възможността за ограничения по медицински причини, съдържа абсолютно задължение за информирано съгласие с всяка процедура. То обаче е изпразнено от съдържание и превърнато във формалност. И това създава възможност за създаване на една от онези пропасти, в които правата изчезват, а насилието избуява.

 

Това би означавало, хората с увреждания, а и всеки от нас, да има достъп до правосъдие. Без съмнение, в положението на криза, хората с увреждания, особено тези в институциите, са напълно изолирани от възможността за достъп до правосъдие. Това спешно трябва да се поправи. Тук правото дори не съдържа норми, които да помогнат рискът хората с увреждания, а и не само те – да бъдат изключени от правото, било то физически – чрез изолация и липса на физическа възможност за достъп или правно- чрез отнемане на възможността да поискаш нещо в своя защита от съда.

 

Това означава хората с увреждания, а и всеки от нас, да има достъп до разнообразна социална подкрепа – такава, от каквато се нуждае, тогава, когато се нуждае. Независимо дали се касае за подкрепа за отглеждане на дете, място за живеене, подкрепа за разпределяне на финанси и т.н. Вместо това, днес хората с увреждания са изолирани в малки къщички или големи институции, в дневни центрове или центрове за рехабилитация и интеграция, където срещат само хора със сходни проблеми и рядко някой забелязва потенциала и силните им страни. По време на сегашната криза, те са още по-изолирани, нямат право да излизат навън, нямат право да имат свиждане, нищо, животът им окончателно е затворен зад стените на услугата, която са принудени да ползват, поради липсата на онова, което наистина им е потребно, за да живеят като всички други. Те (по правило, с малки изключения) нямат достъп до интернет, онлайн срещите не са опция.

Те са все повече вън от света, но в същото време – все по-уязвими.

Това разбира се няма нужда да е така, то може да бъде поправено, чрез прости действия, свързани с осигуряването им с достъп до интернет и обучения, осигуряване на жилища и лична помощ. То, обаче, не се случва. Както не се случва приемната грижа за деца с увреждания, достъпните жилища – архитектурно и вътрешно достъпни, но и достъпни като наем и наличност, не се случва подкрепеното вземане на решения, не се случват подкрепените работни места и т.н. и т.н.

За това, със съжаление, трябва да завърша не особено оптимистично. Историята показва, че на правата на хората с увреждания се гледа формално или по-скоро – те въобще не се забелязват. Така е и с правата на всички уязвими.

И ако имаме порив да си кажем, че това не ни засяга, нека този път не го правим, а да помислим пак. Защото в ситуация на криза с мащабите на тази, която сега се разгръща, рискът да попаднем в групата на уязвимите е по-голям от всякога. И ако друго не предизвиква съчувствие и желание за промяна, дано поне това осъзнаване ги предизвика.

 

 

 

 

[1] Виж тук: https://dariknews.bg/regioni/vidin/21-sa-novite-sluchai-na-zarazeni-s-covid-19-vyv-vidinsko-2224459, Новината е съобщена на 04.05.2020 г.

[2] Виж тук: https://nova.bg/news/view/2020/04/30/286621/%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE-%D0%BE%D0%B3%D0%BD%D0%B8%D1%89%D0%B5-12-%D1%81-covid-19-%D0%B2-%D0%B4%D0%BE%D0%BC-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%B2-%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D0%B8%D0%BD/

Новината е съобщена на 30.04.2020 г. и касае 12 положителни проби. Осем от тях са на деца и тийнеджъри,а останалите 4-ма-членове на персонала,като най-младият заразен е 13-годишен.

[3] Виж тук: https://dariknews.bg/regioni/burgas/chetvyrti-sluchaj-na-covid-19-v-burgas.-dom-majka-i-dete-e-pod-karantina-2217982. Новината е съобщена на 30.04.2020 г.

[4] Виж тук: https://btvnovinite.bg/bulgaria/gori-starcheski-dom-v-blagoevgrad.html. Новината е от 11.05.2020г.

[5] Виж тук: https://dariknews.bg/regioni/pernik/chetiri-zheni-raboteshti-v-doma-za-stari-hora-v-radomir-sa-s-covid-19-2224514. Новината е от 05.05.2020 г.

[6] Виж тук: https://bnr.bg/vidin/post/101274608/vav-vrachanskata-bolnica-pochina-vtori-pacient-ot-doma-v-gara-oreshec. Новината е от 12.05.2020г.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.