Гражданските права са за всички

Междувременно, на 5 април, Министерство на правосъдието оттегли инициативата си, а по високите политически етажи се разрази скандал за това, кой е внесъл конкретното предложение за ограничаване на избирателните права на българите в чужбина. В прессъобщението на Министерство на правосъдието обаче се посочва, че “Първоначално готвеният проект от експертите на Министерството е предвиждал в нормите за уседналост изрично да залегне възможността за упражняване на избирателни права на български граждани, живущи на територията на всички държави-членки на Европейския съюз“. Не става ясно доколко предложените промени ще засегнат българите, живеещи извън ЕС, напр. в САЩ, Канада, Турция, Швейцария, в бъдеще време Великобритания, както и живеещи в държави от Латинска Америка, Азия, Австралия.

Марина Лякова.

Трябва ли българските граждани, живеещи в чужбина, да имат същите права, както сънародниците ни в България? Категорично да. Гражданските права са за всички. Наличието на различни категории граждани, имащи различни права, е нещо напълно несъвместимо както с принципите на демокрацията, така и с конституционните норми.

Модерната идея за гражданство

възниква в контекста на Френската буржоазна революция. Тя равно-поставя гражданите във взаимоотношенията с държавната власт (институциите), и то – независимо от пол, възраст, етнос, имущество, образование, способности, гени и т.н. Това институционално равнопоставяне няма нищо общо със социалното (не)равенство, което, поне в духа на меритократичната теория, е резултат от различни способности, дарби, положени усилия, придобити умения. Принципът на представителната демокрация “един човек – един вот” се базира на допускането, че колкото и да сме различни, в политическото си участие, в правото да изразим мнение за бъдещото развитие на страната сме равноценни и равностойни.

Ако в Антична Гърция гражданството е било привилегия на образованите и свободните (непоробени) мъже, то в модерната епоха ясно откроима е тенденцията към разширяване на обсега му. Все повече хора биват включвани в “ексклузивния клуб на гражданите” – премахват се образователният и имущественият ценз, половата и расовата дискриминация. Отделни държави допускат дори мигранти, които нямат гражданство, да гласуват – в Швеция такава възможност съществува още от 1975 г., понастоящем гражданите на ЕС могат да гласуват на местни избори в друга държава членка на съюза, дори да не са с нейната националност, а в Испания и Португалия право на глас имат и гражданите на бившите колонии. Немалко социолози и политолози считат, че политическото участие допринася за по-добрата обществена интеграция. Затова един от индикаторите за качеството на представителните демокрации е делът на политически ангажираните граждани. Стремежът е той все повече да се разширява – актуалните дискусии са за намаляване на възрастовата граница, така че млади избиратели между 16 и 18 години да могат да гласуват.

В обществените науки съществуват

две концепции за гражданството – етническата и политическата

Етническата концепция (ius sanguinis) определя гражданската принадлежност посредством произхода (кръвта). Тя не се придобива, не е плод на избор, или на съзнателно решение. Човек е гражданин по “съдба”, по “ген”, по кръвен произход. Тази концепция е разпространена предимно в държави, които исторически са губили територии и са оставяли “свои” етнически малцинства извън пределите си. Малцинствата се мислят като част от “националното тяло”. Тяхното приобщаване е стратегическа задача. Емблематичен пример за утвърждаването на тази концепция е Германия. Дълги години немското гражданство се придобива единствено по произход. Деца на германци, родени в чужбина, са германци по силата на немските закони, но деца на мигранти, родени в Германия – не. Точно това е дефицитът на тази концепция – тя не е добре приложима в имигрантски общества. Нарастването на броя на мигрантите, разширяването на ЕС на изток постави Германия пред предзвикателството да промени етническата концепция и да я разшири с аспекти от политическата. Реформите в немското законодателство от 2000[1] и 2005[2] г. маркират тази промяна.

Политическата концепция (ius soli) предпоставя, че гражданството е резултат от свързаност с определена територия. Етническият произход на отделните индивиди е без значение. Гражданин не се раждаш, не си по произход и по кръвна линия, гражданин ставаш. Гражданството се придобива не чрез произход, а чрез участие, обучение, образование. Затова и процесът на натурализация (придобиване на гражданство от чужденци) е ключов при тази концепция. Той е съпътстван с определени условия – трайност на престоя, познания за страната, езикови умения. Не произходът (“кръвната обвързаност”), а местопребиваването е решаващ фактор за гражданската принадлежност. Тази концепция е работеща в имигрантски общества, които искат, при определени условия, да отворят вратите за новоидващи граждани. Класически пример са САЩ. Тя обаче е нечувствителна спрямо проблемите на емигрантските общества, както и на държави, които имат външни малцинства.

Пиша тези азбучни редове по два повода от последните дни – интервюто с Александър Андреев, публикувано на 3 април 2017 г. в “Маргиналия” и инициативата на Министерство на правосъдието от 4 април 2017 г.[3] Макар и различни по своя характер, и двете се застъпват за

ограничаване на избирателните права на българите в чужбина

В интервюто за “Маргиналия” Андреев твърди:

“Според мен българите, които ТРАЙНО живеят в чужбина, не бива да имат право на глас на парламентарни, президентски и местни избори. Ако един човек в рамките на годината живее повече от 6 месеца и един ден извън България, той не би трябвало да гласува на избори в страната. Може да се вземе и по-дълъг срок, например – четирите години нормален мандат на парламента, от които поне две години и един ден съответният човек трябва да е живял в страната. Знам, че това мое мнение ще ядоса хиляди хора като самия мен, които от дълго време живеят в чужбина, но въпреки това смятам, че човек е редно да практикува активното си избирателно право в държавата, където си плаща данъците“.

Намирам тази теза за, меко казано, проблематична. Изключването на определени български граждани от правото на политическо участие означава формиране на различни категории гражданство. С това се нарушава както равнопоставеността ни като граждани, така и принципът на представителната демокрация “един човек – един вот”.

Обвързването на избирателните права с престоя на определена територия е изискване, достойно за епохата на буржоазната публичност – за салоните, за медиите с регионален или национален обхват, за пощите. В епохата на интернет и на нискотарифните авиокомпании, физическото присъствие на дадена територия не е решаващ фактор нито за степента на информираност, нито за участието и включеността в едно общество. Предлагащите такива промени трябва да обосноват защо живеенето в Копривщица ме прави повече български гражданин, отколкото престоят в Мюнхен. Мнозина от по-младите поколения работят, учат, дискутират, участват граждански, правят дарения предимно виртуално. Това превръща ли ги във втора категория граждани? Прави ли ме повече българин това, че  вися два часа в задръстването на Цариградско шосе, а не на околовръстното на Кьолн? И как в Шенгенското пространство, член на което България толкова се стреми да стане, ще доказваме кой от нас къде и колко време пребивава? Студентите, хората със свободни професии, журналисти, компютърни специалисти, работещите от дома, сезонните работници ще бъдат изправени пред абсурдната ситуация да обосновават пред всевиждащата държава кога са напуснали страната, за да упражнят правото си на глас. Който прави такова предложение, освен че не е запознат със съвременните изследвания в областта на транснационалната миграция и мобилност, отваря вратата пред създаването на гигантска бюрократична машина, която управлява адресни регистрации и изборни книжа. Всичко това – за сметка на данъкоплатеца. Възникват и много други въпроси: От кога започва “трайното” живеене в чужбина? Кой ще го регистрира и на какъв принцип? Какво е състоянието на адресните регистрации в страната, а и в ЕС?

Обвързването на избирателните права с плащането на данъците е сложен проблем. Немалко са хората, които плащат данъци в различни държави – на мястото на местоживеене и месторабота, и на мястото, на което имат собственост. Кои данъци ще се считат за “меродавни”? И когато плащам данъци в Германия, а българската държава получава по силата на членството си в ЕС пари от еврофондовете, които не са нищо друго, освен данъчни пари на данъкоплатците от ЕС, нямам ли право на политическо представителство? А нима финансовото подпомагане на близки и роднини не е достатъчен “данък”, който българите в чужбина плащат? И какво ще правим с тези български граждани, които, поради социална слабост, никъде не плащат данъци? Ще ги лишим ли от право на глас? Изискването да се обвърже плащането на данъци с правото на участие в избори не е ли скрит имуществен ценз? Дори ако приемем за водещ принципа, че не може да има данъчно облагане без политическо представителство (“no taxation without representation“), то означава ли, че автоматично е валидно и обратното – че не може да има политическо представителство без данъчно облагане („no representation without taxation“)? По тази логика българският гражданин трябва да може да гласува навсякъде, където плаща данъци. Това фактически не е така, именно защото гражданството е много повече от плащането на данъци. Гражданството е и идентичност, която не може и не бива да бъде свеждана до покриване на данъчни задължения.

Отнемането на правото на глас на практика е отнемане на българско гражданство

Какво ме прави български гражданин? Да рипам Дайчовото на мегдана? Да приготвям шопска салата? Не, разбира се. Точно политическото участие е есенцията на гражданството. То ни прави българи. Отнемането на правото на глас на практика е отнемане на гражданството. Нека не забравяме, че лишаването от гражданство е практика единствено на тоталитарните режими.

Сигурна съм, че Ал. Андреев не апелира за това. Предполагам, че той се застъпва за утвърждаване на политическия модел на гражданство – право на глас да имат тези, които пребивават трайно на определена територия. Ако действително е така, то нека да кажем изречението докрай: Приемем ли политическия модел на гражданство за водещ, то право на глас биха имали тези, които, независимо от произхода си, пребивават достатъчно дълго в България. В това число биха попаднали, след определен брой години, както сирийските бежанци, получили убежище, така и “английският съсед”, но и руснакът, закупил апартамент във Варна. При условие, че пожелаят да бъдат натурализирани и че изпълнят условията за придобиване на българско гражданство.

Ако приемем етническия модел за валиден, то право на глас биха имали всички български граждани, независимо от това, къде са родени и къде пребивават – в Западните покрайнини, в Македония, в Бурса, в Банат и Бесарабия, в Ню Йорк, в Сингапур или в Сидни. Дали обаче децата на мигранти от, примерно, трето поколение, които не могат да четат на български и посещават България веднъж на три години, трябва да имат това право, и при какви условия? И не са ли именно познанията по български език ключът към политическото участие? Как обаче те могат да бъдат тествани е сериозен въпрос, особено в държава, чието население има не съвсем пренебрежими проблеми с грамотността. Това са въпроси, които със сигурност трябва да бъдат зададени при една сериозна дискусия на проблема.

Очевидно нито етническата, нито политическата концепция могат да предложат рецепти за българското общество, в което има както силна емиграция, така и нарастваща имиграция, както малцинства, живеещи в страната и в чужбина, така и закупуващи имоти в България чужденци. Нужни са сериозни дискусии за същността на гражданството и за моделите, които отговарят оптимално на конкретните национални специфики. Лошата новина е, че вместо да водят основаващи се на принципи дебати, политиците стават заложници на амбициите си да бъдат преизбирани и да управляват. Партийните интереси очевидно са по-значими, отколкото трайното приобщаване на българските граждани, живеещи в чужбина, към България. Въпросът за българското гражданство и за правата на българите зад граница е и ще продължава да бъде залог на дребно политическо сметкаджийство.

[1] Въвеждането на възможността, респ. задължението за избор на гражданство, т.нар. „Optionsregelung“, с § 29 Abs. 1a StAG от 2000г.

[2] Gesetz zur Steuerung und Begrenzung der Zuwanderung und zur Regelung des Aufenthalts und der Integration von Unionsbürgern und Ausländern, In: Bundesgesetzblatt Jahrgang 2004, Teil I, Nr. 41, ausgegeben zu Bonn am 5. August 2004.

[3] Междувременно, на 5 април, Министерство на правосъдието оттегли инициативата си, а по  високите политически етажи се разрази скандал за това, кой е внесъл конкретното предложение за ограничаване на избирателните права на българите в чужбина. В прессъобщението на Министерство на правосъдието обаче се посочва, че “Първоначално готвеният проект от експертите на Министерството е предвиждал в нормите за уседналост изрично да залегне възможността за упражняване на избирателни права на български граждани, живущи на територията на всички държави-членки на Европейския съюз“. Не става ясно доколко предложените промени ще засегнат българите, живеещи извън ЕС, напр. в САЩ, Канада, Турция, Швейцария, в бъдеще време Великобритания, както и живеещи в държави от Латинска Америка, Азия, Австралия.

Avatar

Марина Лякова

Марина Лякова е доктор по социология, заместник-директор на Института за трансдисциплинарни социални изследвания в Карлсруе (Германия). Преподава "Миграционни изследвания" и "Социални изследвания на пола" в Образователния университет в Карлсруе. Изследователските й интереси са в областта на миграцията, малцинствата и човешките права.