Грешката е вярна

Ина Белчева е завършила история на изкуството и социални науки в Париж 1 Пантеон-Сорбона. Магистърската си теза защитава във Висшето училище по социални науки (EHESS). В момента е докторантка по изкуствознание в Париж 1 Пантеон-Сорбона и работи върху съвременните проблеми на паметта и естетиката в постсоциалистическото публично пространство.

На 29 декември 2016 г. Министерският съвет обяви датата 21 февруари за Ден на оказване признателност към лицата, съпротивлявали се срещу нацизма в Република България. (Решение №1091, Държавен вестник, 6 януари 2017 г.)

Изборът на 21 февруари беше аргументиран по следния начин от г-н Николай Ненчев: „[Това е] датата, на която през 1941 г. в дома на лидера на Демократическата партия Никола Мушанов се събира за първи път обединената опозиция, която се противопоставя срещу присъединяването на България към Тристранния пакт“. Бившият министър на отбраната настоява: „Ежегодното отдаване на почит на опонентите на нацизма ще спомогне за утвърждаването на демократичните ценности“.[1]

Закъсняло, но полезно решение. Което обаче, въпреки своята краткост, изисква корекции и нявява нерадостни мисли.

Периодът, който очевидно се визира от депутати и ексминистър Ненчев, е този между 1941 и 1944 г. Но тогава Република България не съществува, има Царство България. Тази грешка, допусната в решението, е показателна не за незнанието на историята от управляващите, а е по-скоро свидетелство, че подобен акт е твърде формален и записаното „оказване на почит” едва ли ще се случи.

Неизбежна е и асоциацията на тази формулировка с познатата от времето на социализма „активни борци против фашизма”, въведена в употреба през 1959 г. И това едва ли е случайно. Избирането на датата 21 февруари и връзката ѝ с официалната опозиция в лицето на Никола Мушанов може да се тълкува като опит да се изземе най-важният капитал на лявото в България, а именно въоръжената антихитлеристка съпротива, както и да се неглижират участници и жертви във финалната фаза на Втората световна война. Процесите на делегитимация на комунистическия режим в България преминават през делегитимация на идеологията. Това е естествено и характерно за цяла бивша Източна Европа, но у нас то е и агресивно, и специфично, твърде специфично. Докато други общества носят в себе си травмата или вината от Втората световна война, в нашата страна те са почти несъществуващи. Както знаем, България се съюзява с нацистка Германия на 1 март 1941 г. и по този начин осъществява, макар и временно, мечтата си от Берлинския конгрес 1878 г. насетне – „да направи България отново Велика“.

Три са основните аргументи, които използват изследователи, политици и националистически настроени граждани за достатъчно, според тях, извинително обяснение за тази българска позиция:

1) България не участва в бойни действия срещу Съюзниците и на 13 декември 1941 г. обявява само „символична война“ на САЩ и Великобритания. Тази „символичност” оправдава възмущението ни, когато бомбардировките над София и други градове стават реалност.

2) България спасява евреите си, отказвайки да ги изпрати в нацистките екстерминационни лагери. Разбира се, в публичното говорене често деликатно се пропуска фактът, че са приети антисемитски закони и българските евреи в старите територии на България са тежко репресирани. Пропуска се и да се спомене, че от „новите“ територии, тези, дадени ни от Хитлер, са изпратени всички евреи, от които 87% са убити в лагерите.

3) Българските управляващи през онези години и още по-малко населението не са симпатизирали на нацистката идеология и всичко, което са правили, е било заради реализирането на националния идеал. С обявяването на специален ден за почит на борците против нацизма обаче тази теза би могла да бъде оспорена, тъй като не е възможно да си се борил против нещо, което в България не е съществувало.

filov

 

В продължение на последните 17 години това логическо противоречие имаше своето решение. На 18 февруари 2017-а за пореден път в столицата се състоя Луковмарш в традиционната си церемониалност – облечени в черно мрачни хора с горящи факли в ръце. И колкото и да ни се иска да кажем, че това са една малка група хора, която голяма част от гражданите осъждат, те са симптом за тревожна тенденция в българското общество, това на Република България.

Следствие от жалбата по неосъществения до днес национален идеал за „Велика България” е нещо повече от тениските „България на три морета“, които могат да се купят от сувенирните магазини. То е влязло в учебните програми и се е превърнало в единствената вярна интерпретация на колаборацията на българското правителство на Богдан Филов с нацистка Германия. То провокира реторичния въпрос „Какво лошо в това да имаме излаз на Бяло море и да си вземем отново Македония? Та това са изконно български земи, които Западът ни е отнел от страх да не се появи прекалено голяма сила на Балканите и да се наруши балансът в Югоизточна Европа.”

По тази логика някак реторично звучи и актуалният днес въпрос относно анексията на Крим: Русия в позицията на окупатор ли е или пък си е върнала изконно руски земи?

Още повече, че новоприсъединените към България територии, макар и с временен статут, не са принадлежали изконно на Хитлер, за да се разпорежда с тях. Тези земи са нещо повече от територия – те са хора, чиито съдби биват объркани по един груб начин, за да се задоволят националистическите претенции на една или друга държава и се осигури „победоносния” ход на хитлеристките войски. И много от тях заплащат за това с живота си.

Как почитаме днес паметта на противниците на идеята за присъединяването на България към Оста, на невинните жертви на бомбардировките, на загиналите в антихитлеристката съпротива и в заключителната фаза на Втората световна война? Как се отбелязва краят на тази война в България? И къде? Всяка година спорим за датата – 8 или 9 май, Паметник на Незнайния войн срещу Паметник на съветската армия. И в крайна сметка самото честване е вяло, няколко гвардейци и няколко венци.

Отказваме да приемем, че в периода 1941 – 1944 г. България на цар Борис III е на страната на агресора. С гордост наричаме цар Борис III единствено „Обединител“, паркове и булеварди са кръстени на негово име, негови бюстове и паметници са издигнати из цялата страна.

И това е само една от рефлексиите в Република България към случилото се в Царство България.

Днес, в централни столични книжарници (а и из страната – става дума за верига на голяма издателска къща) има специални неонацистки рафтове. „Моята борба“ на Адолф Хитлер е книга, която е важен документ за времето, но тя трябва да се чете изследователски внимателно и с професионални пояснения към съвременните читатели. Вместо това българското издание с гордост носи червена лента „БЕЗ ЦЕНЗУРА“ на корицата, а краткият параграф, който служи за увод, е повече от притеснителен с нерешителността си да коментира критично написаното в следващите страници. За да отговори на пазарния интерес или от небрежност до фюрерската книга са поставени и други, с не по-малко смущаващи заглавия: „Тайният произход на древните българи“, „Българите са в основата на човешката цивилизация“, „Тайни общества и подривни движения“, „Интернационалните евреи”…

Как при този книжарски и не само пейзаж да очакваме, че два месеца след като 21 февруари е обявен за Ден на оказване признателност към лицата, съпротивлявали се срещу нацизма, той ще бъде отбелязан. От българските институции или от българските граждани. На сайта на президентството нямаше събитие, предвидено за отбелязване на тази дата. Народното събрание е разпуснато, служебното правителство мълчи. Партията, която гласува този ден, ГЕРБ, не го отбеляза. БСП и АБВ, двете основни леви партии в България, както и българските антифашистки съюзи, пропуснаха.

Резултатът

Само през последните десетина дни видяхме колко силен е страхът от другия. Как сме способни да забравим традиционното си българско гостоприемство и да обърнем гръб на хора в беда, защото са различни от нас, защото изповядват друга религия, защото не говорят нашия език. Затваряме ги в бежански лагери в смущаващи условия, третираме ги като врагове и им казваме да си вървят там, откъдето са дошли, защото не могат да се интегрират сред нас – нашето общество е традиционно християнско и, не на последно място, бяло. Различните нямат място тук. И виновни са не само хората, които мислят така, основната вина е на политици, историци, философи, политолози и социолози, всички тези експерти, които публично не задават достатъчно настойчиво друг модел на поведение или мислене. Оказва се, че Република България не е далеч от Царство България в годините на Втората световна война като преобладаващи нагласи и че май грешката при публикуването на решението е вярна…

 

[1] в. Сега, „Горещи новини“, 28.12.2016 г. (http://www.segabg.com/article.php?id=836211 консултиран на 28.12.2016 г.)

Avatar

Ина Белчева

Ина Белчева е завършила история на изкуството и социални науки в Париж 1 Пантеон-Сорбона. Магистърската си теза защитава във Висшето училище по социални науки (EHESS). В момента е докторантка по изкуствознание в Париж 1 Пантеон-Сорбона и работи върху съвременните проблеми на паметта и естетиката в пост-социалистическото публично пространство.