Грешката на Тацит и паметта за Холокост

Споделете статията:

“11 години мълчание. Поне толкова ще останем безмълвни, ако почетем с по минута всеки евреин, загинал по време на Втората световна война.” С тези думи е представена инсталацията „Седмият милион”, с автори Фелия Барух и Момчил Алексиев, включваща фотографската сесия на Ф. Б. „Минута мълчание”. Арт проектът, подпомогнат от Министерството на културата и програма Творчески инициативи на НФК, e открит  на 27 януари (Международният възпоменателен ден на Холокоста) и може да бъде посетен до 27 февруари 2021 г. в Регионалния исторически музей – София, Експозиция за национално помирение.

Настоящето ни държи толкова здраво със своите екстремни прояви, че обсъждането на миналото и бъдещето неусетно се превърна в лукс. А това си е модерна форма на отказ от историческо мислене и връщане към едно предцивилизационно съществуване, ограничено в тук и сега, и оцеляване ден за ден. Реших да не позволя на Ковид-19 да победи и в тази битка, и организирах присъствено посещение на инсталацията „Седмият милион” на три деца. Не крия, че бях много развълнувана от темата й. Въображението ми чертаеше драматични ефекти и потресаващи образи, неминуемо повлияно от филмите и книгите за Холокост, заели се с тежката задача да увековечат случилото се преди 76 години, за да не бъде никога забравено. Но сгреших. Бях се подготвила за сърцераздирателна елегия, а попаднах на изчистено хайку, с ясно послание:

Път, тел, тишина.

Смъртта говори с мълчание,

а негативите са празни.

Хората ги няма.

Разминаването между очакваното и реалността, особено за едно арт произведение, не е проблем, а доказателство, че безграничността на изкуството позволява и авторът и зрителят да станат творци. Всеки със своята гледна точка и подход към темата, защото тя може да е една, но пътищата до нея – безкрайно много. Отидох, видях и преживях трактовката на една млада и талантлива еврейка за случилото се с нейните предци. За кратко се почувствах като глобален европеец, който, благодарение на красноречиви фотографии, се присъединява към общата памет на един трагичен континент, в който няма различни държави, а еднакви съдби на милиони избити хора. Когато се върнах в действителността обаче, ме обзе усещането за провинциална обреченост и ограничено локално битуване. Техни основни черти са шумът и крясъците; прекалената експресия на мнения и пристрастия, която иска да скрие липсата на познание и памет; отсъствието на състрадание и съпричастност, защото е по-лесно да си вечната жертва, чието многовековно страдание е по-голямо от това на убитите в газови камери.

Инсталация “Седмият милион”, автори: Фелия Барух и Момчил Алексиев

За пореден път си напомних, че злото не може да бъде победено с мълчание. Не трябва да се бяга в него. Както каза веднъж друг изключително талантлив евреин в своя статия, конфликтното говорене е агресивно и невъзпитано, и, ако искаме да го победим, не е работещо да се държим като благочестиви девойки насреща му.

Изкуството има право на абсолютна свобода и в това е неговата магия. Но образованието не може да си го позволи. Към него има ясни и строги изисквания: убедително, умно и подробно излагане на факти, подкрепени с всички възможни доказателства, примери и източници на информация. Колкото по-въздействащо, толкова по-добре. Защото, представете си какво е нужно на един самотен учител, който иска да говори за Холокост, а пред него надъхани тийнейджъри безразборно подпяват нацистки и съветски маршове (да, заедно!). В учебниците темата е мината повърхностно, а в съседната стая (все едно виртуална или истинска) млад колега неприкрито привлича участници за поредния забранен, но все пак осъществен Луковмарш.

Настоящето на антисемитизма, екстремизма и ксенофобията превръща хайку-то в невъзможна и неработеща поетическа форма. И елегиите вероятно ще бъдат победени, но, поне за кратко, имат шанс да привлекат нечие внимание и да доведат до размисъл, а не до мигновено отхвърляне.

Дълбоката причина за нуждата от непрекъснато, гласовито и възможно най-подробно говорене за миналото се корени в грешка, направена от Тацит още в едно от първите произведения, описващи способите на тайната полиция и диктаторския режим на управление. В произведението си „Агрикола” историкът пише, че, ако на човек може да му се отнеме свободата да говори и слуша, то не може така лесно да му се забрани да помни. “Защото щяхме да сме погубили паметта си, заедно с гласа си, ако можехме да забравяме, както да мълчим.”

Грешката на Тацит се състои в предпоставянето, че паметта или способността за съхраняване на миналото в съзнанието е толкова присъщо на човека, че не може да му се отнеме дори по насилствен начин. Но какво да кажем за факта, че много хора съвсем ненасилствено и самостоятелно избират да забравят, да не се занимават с миналото, да не вадят скелетите от гардероба?! Разбираемо е. Помненето на миналото може да е трудно и дори непосилно бреме, усилие и отговорност. Защо му е на човек да си го причинява? Отговорът, „за да не се повтори”, може да убеди само онези, които го познават и описват добре, без замъгляващи преценката гняв и пристрастие. Останалите могат да си тънат в блажено неведение и да се радват, че са се родили с правилната раса, произход и сексуална ориентация.

Макар и с провинциалния привкус, за който споменах, съм щастлива, че България не е толкова отдадена на ревизионизма, колкото Полша и инсталации като „Седмият милион” не са подложени на преследване и осъждане от държавата и ревностните защитници на националните й интереси. Но тази радост е доста измамна, защото се основава на съзнанието, че на изкуството може да се прости, освен ако не е твърде агресивно в посланията си. Но, както и на полската, така и на българската историческа наука не се дава милост, а и самата тя не гори от желание да влиза в конфликти. Би предпочела да е на правилната или „националната” страна. Ако изложбата не беше с фотографии от Аушвиц, а с кадри от музея в Скопие, съхраняващ случилото се с евреите от вардарска Македония, щяхме да станем свидетели на разгорещен скандал, в който именно учени и патриоти щяха да заклеймяват творците, позволили си да покажат влака на БДЖ, на който вдигнатите евреи от новоприсъединените български територии били пратени в Треблинка.

Инсталация “Седмият милион”, автори: Фелия Барух и Момчил Алексиев

Така отново се връщаме към образованието и горчивия размисъл за неговото качество и смисъл. От една страна би трябвало да искаме да научим учениците да мислят самостоятелно, да са оригинални и смели, да проверяват източниците си и да се осланят на повече от един от тях; да търсят знанието и да не се поддават на непроверени мнения и предразсъдъци, да са добре информирани, за да не стават жертва на пропагандата. От друга страна, когато завършат и изберат да се занимават с наука професионално, разбират, че много от добрите принципи, на които би трябвало да са били научени в училище, се нарушават, защото има по-важни неща от тях. Запазването на доброто реноме на държавата замества задълбоченото и безпристрастно научно изследване на мрачните периоди от историята. Официалната истина е единствената и всеки, който си позволи да я оборва, рискува да бъде обявен за предател и публично заклеймен.

Отново добрата новина е, че засега българската държава не праща на съд за научни изследвания, подобно на полската. Но докога? Колко далеч е българският народ от това да избере правителство, което не само няма да забранява и осъжда Луков марш, а ще гледа на него като на възхвала на героизма на страната ни и тотално отхвърляне на „педагогиката на срама”. И както управляващата партия в Полша, ще кара чрез съдебно решение историците да се извиняват, ако изследванията им оскверняват нечия памет[1].

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[1] Вж. статията в Гардиън ‘A gift for Holocaust deniers’: how Polish libel ruling will hit historians

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години. От края на октомври, 2019г., е доктор по Теория и история на културата към ИБЦТ на БАН.