Разговори с бръснаря Хабиби

Споделете статията:

Тази сутрин посетих арабския си бръснар-фризьор. От доста време не бях ходил и все отлагах и аз не знам защо – заради вируса, защото ме мързеше, защото не се организирах, но той с влизането ме посрещна с думите:

–        Хабиби, отдавна не си идвал. Всичко наред ли е?

–        Да, пътувах няколко месеца – директно излъгах аз – Знаеш, работа…

И директно седнах на стола, а той почна да ме привежда във вид…

Може би точно сега е моментът да ви разкажа малко повече за моите бръснарски приключения. Преди няколко години целенасочено реших, че трябва за прическата и брадата ми не може да се грижи роден в България човек, а трябва да е някой от Близкия Изток. Беше година-две след бежанската вълна и тогава го виждах като моя начин да направя нещо.

Даже се чувствах герой. Всеки път, когато пристъпвах в салона, все едно бях израелския министър председател, който пристъпва на ливадата край Белия дом, за да преговаря за мир (разбира се в главата ми бях Ицхак Рабин, а не Биби Нетаняу). И като всички важни и изключителни преговори, човек не можеше да разкрива всичките си тайни и жокери – особено на човека, който минава с бръснач през врата ти. Затова за моя бръснар аз бях един обикновен учител по история в едно обикновено софийско училище.

–        Слушат ли те децата, сега след пандемията – попита ме той докато минаваше с машинката през тила ми.

–        Е как – те са чудесни деца. Я ми кажи, гледа ли вчера мача? – смених темата, за да не се налага да измислям неслучили се истории от въображаемата ми класна стая.

С „Хабиби“ винаги си говорехме за футбол. Минавали сме набързо през различни теми – финансови въпроси, музика, история (нали все пак ми е специалност), даже веднъж му помогнах да обясни на момиче, с което се беше запознал в дискотеката предишната вечер, че не иска да се виждат повече, защото „Хабиби, ти си учител, владееш ги думите по-добре, я й го напиши ти“. Но правилото ми беше – никога да не говоря за политика. Да не си разваляме отношенията. Затова някак най-лесно ни беше да си общуваме за футбол.

Смятам, че има нещо магическо в тази игра. Може би след десетилетия на конфликти, две световни войни и хиляди спорове, сме осъзнали, че е по-добре тези битки да ги водят 11 младежа (или девойки), докато ние от безопасно разстояние, наблюдаваме и изливаме националната си гордост или разочарование към резултата. Може би светът щеше да е много различен, ако вместо Първа световна война, имахме Първо световно първенство, и да България пак щеше да загуби и да е Национална катастрофа, но може би последствията биха били много по-различни…

Това си мисля аз всеки пък, когато подхващам да си говорим с Хабиби за футбол. Той не знам какво си мисли. Аз дори не знам как се казва моя бръснар – само знам, че е от Ливърпул, защото там играе Мохамед (Сала), на който той иска да прилича. Аз пък съм от Арсенал, който той не харесва, но уважава Месут (Йозил) – така че обикновено докато бръсначът прави трансформацията на лицето ми от йети( хипотетично човекоподобно създание – б.ред.) в човек, всички детайли, резултати и новини са обсъдени. Но днес е по-различно. Вчера играха националните отбори и аз нямам идея той дали изобщо гледа български футбол:

–        Е, Хабиби, гледа ли мача? – питам го.

–        Срещу кой играхте? Унгария нали? Бихте ли ги? Аз не харесвам Унгария.

–        Не. Загубихме 3:0 – отвърнах. Защо не харесваш Унгария? – някак бях учуден, въпреки нашите дълбоки анализи на бръснарския стол, че той, имигрант от Сирия следи средно ниво национални отбори от Източна Европа.

–        Не, не отбора. Не харесвам страната. Ти бил ли си в Унгария?

–        Да, не е лошо. Будапеща е много красива. А ти? – питам го, без да се замисля.

–        Не. Унгария не ме обича мен – отвръща той.

Осъзнавам, че съм на път да наруша правилата си за политиката, но няма как да оставя разговора.

–        Е, не мисля, че унгарците не те обичат. Там има много добри хора.

–        Президентът им не ме обича. Той не обича такива като мен. И не иска да ги пуска. Така са ми казвали.

–        Хах, той и мен не обича – не се притеснявай, Хабиби – отвърщам аз.

–        Е теб защо? И българи ли не обича, както не обича араби?

Не знам какво да отговоря. Прикритието ми се е изпарило. Усещам острието на бръснача, който довършва лицето ми. Измънквам нещо неразбираемо.

–        Може би не обича историята. Аз не знам дали Унгария е била голяма държава, както България навремето и може би затова не ви харесва. И може би затова и вие българите, защото сте добри хора и искате да се чувствате добре, сте загубили мача. По-добре да загубите един мач, отколкото да мразите. Нали така, Хабиби!

Мълча си. Плащам и тръгвам. Но да, Хабиби, прав си – как ли щеше да изглежда светът, ако най-лесният начин да пребориш омразата, е да загубиш на футбол. И колко хубаво щеше да е тогава, да си последен. Вместо първи.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: