Хайде да си поговорим за Eл буено джидьо(добрият евреин)

Не е много известно как са се чувствали евреите в Османската империя. Мнозина подчертават положителните разлики на онова време по оста толерантност/нетолерантност и откровено негативните междуетническите отношения  столетия по-късно, когато във военния период евреите са третирани като инородци и със специален закон им забраняват почти всички права. Но за началото на нашето повествование е добре да кажем фактите такива каквито са. А те са, че, да, като цяло евреите заселени по българските земи след изгонването им от Испания, са били сравнително добре интегрирани в Османската държава и ислямизационният натиск върху тях е неголям. Е, признаци за дискриминационно отношение към тях все пак е имало! Това се е случило в края на 16 в когато Султан Мурад YІІІ- и издал заповед за най-тежко наказание на евреи. Не знаем какво е предизвикало тази  репресивна заповед, но знаем това, че тя  нямала особен живот. Защо ли? Отменянето й станало благодарение на влиянието и застъпничеството на техния сънародник Соломон Ешкенази. Соломон Бен Натан Ешкенази  заемал висок пост в Османската държава и опитвал всячески да помогне на евреите да се завърнат в други, немюсюлмански, земи, например във Венеция. Ако питате обаче антисемитите по време на кабинета на Богдан Филов, нещата не били съвсем така. Евреите, казват те злорадо, са се радвали на „ексклузивни“привилегии!

Неприятно. Да видим обаче, дали е така!

През никое време идилия между етносите не съществувала. В различни справочници[1] има данни и за гонения на евреи от мюсюлманските турци. Гонили са ги  включително и от гръцкото православно духовенство. В още  по-късно време кърджалиите нападали еврейски домове и дюкяните им по градските чаршии. Кой не знае за тези размирни времена! Щом си по-заможен, разбойниците те нападат! Много историци намекват, че има еврейски фамилии, които както Соломон Ешкенази, са се издигнали при двора на султана. Дори ставали техни кредитори!  Според други документи, след кърджалийските безчинства, евреите започнали да обедняват. И двете твърдения са относително верни. По-нататък в нашето разделено на две части четиво, фактите стават по- ясни.

Извън българските историографски среди, или в издания (вестници, Годишници, изследвания, мемоари), на еврейската общност у нас, малцина се интересуват какво точно са евреите. Още по-малко си задават въпроса какви са степените на интеграцията им с българоезичното население. Намират се хора, които твърдят, че еврейската идентичност напълно се е размила, или по-точно, евреите били асимилирани от мажоритарния(български, православен) етнос. Покръствали се, или се секуларизирали както е било модно по време на комунизма. Не ходели в Синагогата и не почитали ревностно Шабат. Почти както набожните българи, които за да угодят на комунистите, прибрали иконите в шкафовете.

Рисунка с туш и акварел. В центъра е еврейската Синагога, над която е покровителката на българската столица (от двете страни да християнския кръст и звездата на Давид)

 

Обобщенията често скриват истината, затова е добре да се избягват. Във всички случаи, незнанието какво точно са евреите в българските земи е създало предпоставка за разпространение на куп конспиративни теории със световен или ендемичен характер. Много интересни в това отношение са „фейковете за евреи“ на Осман бей/Фр.Милингин/. Осман бей е един от най-скандалните примери за вирулентните прояви на антисемитизъм. В нашия контекст обаче, той е интересен с влиянието си върху възрожденския писател Любен Каравелов[2]

Но да не бързаме. 19 век е още далеч. Дотогава…

В Търново еврейският квартал се намирал на южния склон на хълма Трапезица. Някои твърдят, че по-точно се намирал в местността „Черничака“ на старопрестолната столица. По-любопитният факт е, че през 1093 г. главният равин г. на Одрин Товия Бар Елиазар[3], пише там най-старата еврейска книга от българските земи – „Lekach-tov“. В една друга хроника през 1185 г. написана от някой си  Бенямин, се цитират сведения за еврейски общини по българските земи. Във всички случаи, в продължение на няколко века сред еврейското население имало както много богати, така и бедни и отритнати. Броят му в тогавашната българска столица е бил значителен[4]. Една от най-дълбоките изследователи на историята на евреите по българските земи, проф. Олга Тодорова[5]разказва как стояли нещата през ранните векове: „На еврейството щедро са отпуснати някои права и привилегии, които по принцип “не се полагат” на немюсюлманите в една ислямска държава… Те са избавени от кошмарния “кръвен данък”…а на строителството на еврейските синагоги се гледа през пръсти, докато строежът на нови християнски храмове се преследва…” С други думи, ислямизационният натиск върху изповядващите юдаизма е слаб. В същото време османската власт се старае да защитава поданиците си с юдейско изповедание от християнския фанатизъм, в частност – от т. нар. “кръвна клевета” (т.е. от приписваните на евреите ритуални убийства на християни) . Така става напълно разбираемо защо Османската империя се превръща във втора “обетована земя” за евреите и защо примерът на сефарадите(идващите от Испания) се оказва заразителен. Обстоятелството, че евреите са първата, а вероятно и единствената немюсюлманска общност, поставила се доброволно под османско поданство, сам по себе си е достатъчен, за да настрои зле към пришелците християнската рая, която и без друго е възпитавана от своята религия във враждебност и подозрителност спрямо “юдействащите””.

Цитатът е дълъг, но си струва. Олга Тодорова е брилянтен историк. Наскоро изнесе лекция върху спецификата на българския антисетимизъм пред учители в еврейския дом. Слушателите й бяха потресени. Най-вече, защото професорката говореше за устойчивите разклонения на расистко отношение към това малцинство, дори и сред интелектуалния елит на предосвобожденска България.

Много важен за нашия разказ е наличието на междуетническата завист. Завистта е нездравословно чувство, казват съвременните психолози. Когато обаче тя поражда негативни емоции и реакции като агресия, спорове и междуличностни конфликти, положението става много неприятно…И така, в онези векове българинът традиционно се е препитавал от изнурителен и по правило нискодоходен земеделски труд. Той гледал  на заможните си съседи-евреи през кривото огледало на завистта[6]. Не можел да прости на “еврее тежки сарафе” и на “чифутчетата базиргянчета” (от тур.-търговчета), че притежават непостижимото за него умение да трупат пари без много пот на челото. Спасителното за гордостта на бедняка обяснение е, че евреите са богати най-вече благодарение на своето безчестие и на склонността си към измамничество.

Познато, нали! Тъкмо на „безчестието“ на евреите(юдомасони по правило, според вестниците в годините преди Втората световна война)и умението им да печелят пари, традиционно се изгражда образа на „врага“. За тези психологически и расистки „евъргрийни“ ще прочетете по-нататък в нашия труд.

Специфичен отзвук във фолклора намирал и крайно болезненият за християнското самочувствие реален исторически факт, че по време на османското владичество редица църковни средища и отделни православни духовници, притиснати от тежките данъци, наложени им от държавата, изпадат в мрежите на евреи-лихвари. На тези богати евреи народният певец приписва пъклени помисли. В някои песни от Крали Марковия цикъл например се пее как юнакът спасява “чиста Света гора” от попълзновенията на “жълта еврещуга” (“желта базиргяна”), която, според един вариант на песента, искала да изкупи “белите манастири и черните калугери”, а според друг вариант – възнамерявала да изгори “сички вангелия” и да обърне християнските храмове на “хаври” (т.е. – на синагоги). В последна сметка българският безименен творец без колебание причислява евреите към (вече споменатия) “лагер на врага”. За него турци и евреи стоят “от едната страна на барикадата”.

В оскъдната етнографска и чисто историческа книжнина съществуват немалко песни с паралелни сюжети. В тях мястото на турци и евреи е взаимнозаменяемо. Има песни, в които турци и евреи действат “рамо до рамо”… По подобие на “турската”, например, еврейската вяра в нашия фолклор се квалифицирал като “мръсна” и зловонна. Приравняването на евреи към мюсюлмани добре проличава от онези народни песни, в които е разработена темата за брак с друговерец. Момите, насилени да се омъжат за евреин, реагират точно както и посестримите им, които са принудени да отидат в харема на някой турчин – прилагат всички възможни хитрини, за да осуетят нежелания брак или в краен случай се самоубиват. В известен смисъл, казва историчката Тодорова, по своята уродливост образът на евреите в нашия фолклор, дори засенчва(!) този на мюсюлманските господари. Докато турците се явяват просто олицетворение на грубата сила, чиято бруталност обаче поне е откровена и открита, то на евреите се гледа като на един също толкова хищен, но подъл и потаен, и затова може би още по-опасен враг. Пеят се песни, в които на “чуфутчетата” е отредена ролята на издайници на юначните български хайдути пред турските паши. Или пък народният певец вплитал в основния текст мотива за обредните еврейски убийства на християни, убеден, че на еврейските сватби се поднасят гостби от “дребни дечица” и че от кръвта на тези невинни християнски жертви евреите си правят “чифутски комки”. 

Засега ще оставим настрана и тази важна тема. Обещали сме да говорим за добрите евреи – като описание, като рецепция, дори когато е съвсем бледа(!) сред българите. Има такива свидетелства, при това – съвършено изненадващи!

Един от тези разказвачи е Софроний Врачански. Той ни е оставил първите литературни следи за „ел буено джидър“ в прочутото му „Житие и страдание …“ писано в ранните години на 19 в. В това пълно с истории в жанра „екшън“ повествование, Софроний разказва,че бил спасен от поругателството, на което искали да го подложат шляещи се турски хулигани, “благодарение на двама непознати евреи“. Те единствени му се притекли на помощ[7]. Софроний не бил съвсем последователен в нагласите си към евреите. Няма да изненада никой фактът, че при друг повод той твърдял, че  както гърците, така и евреите, обичат да живеят без труд, без мъки и без голямо безпокойство”!Интелектуалец за своето време, Софроний Врачански отрано изразява „покерджийски“ синдром на елитите. Когато му е угодно, твърди едно, после пък – друго. Този синдром  е особено силно изразен в ужасните времена след 1939-та година дали начало на държавния антисемитизъм у нас. Имало достатъчно писатели, журналисти и поети, които изразявали симпатии към евреите в София, Пловдив или Видин. Но когато отивали на приеми при цар Борис Кобурготски, обръщали палачинката…

Да видим какъв e случаят с Любен Каравелов. И не само с него.

Авторитетен за времената на българското освободително движение, известният ни писател и журналист написал някъде:“ Те(евреите) са честни и трудолюбиви хора“. Времената в Османската държава са били сложни за малобройния писателски елит в тия години. Писатели като Петко Славейков направлявали старателно чувствата за равноправие на своите читатели към различните етноси. Славейков написал дори стихотворение за тях! А в предосвобожденския печат се появила статия за историята и съдбата на евреите, в частност и в българските земи. Положителна статия!На свой ред Г.С. Раковски заявявал в програмните си текстове:“ Българите искат  всички народи в Османската империя – българи, гърци, евреи, арменци – да имат равни права и свободи.“Но, както вече бе отбелязано, Любен Каравелов(както и Христо Ботев, уви)често се възмущавал от еврейския магнат Ротшилд(пак според историчката Олга Тодорова) и изписвал ядни  думи към “шепата  израилски барони, “жидове”, “христоубийци”. В скоби само да отбележим, че “внос” на юдеофобията имало по това време от Югославия, Сърбия и Русия. Откъдето дошъл и въпросният Осман бей, между другото! Каравелов се влияел от тези страни. Русофилството му е важна тема, във всички случаи знакова, но за разказа ни – това е друга история!

 

 

В тези Записки Любен Каравелов пропагандира в духа на класически антисемитизъм:”Стреснете се събудете се…доста сте падали с главата надолу в чуждите ями, доста се били чифути..”

Евреите отвърнали със същите(по ПеткоРачовСлавейковски) чувства на симпатия към българите. Не отвърнали със същата мера обаче на Любен Каравелов. Никога. Важното е да се отбележи, че доминиращият национализъм и копнеж по свобода не им останал чужд. Затова и имало немалко случаи, когато влиятелни евреи са помагали на българските революционери[8].Успели дори да свалят някои от тях от бесилките. На други – да им намалят присъдите. Макар и слабоизвестен като име, в тесни исторически кръгове се знае за Елияу Криспин. Той не вземал участие в заседанията когато трябвало да се вземат тежки решения за българските бунтовници. Криспин записал в бележника си:“ Нито правителството би трябвало да бъде поддържано, нито от българите би трябвало да се отдалечим!“.

Интересна личност е Елиезер Моше Калев от Пловдив. Той бил член на областния съвет и на турския съд. Успява да спаси много българи, обвинени в революционна дейност, за които прокурорът искал смъртно наказание. Е. Моше Калев дава гаранции пред турския съд, а понякога и подкупи, за освобождаването на арестувани българи. Калев по време на Априлското въстание спасява от бесилката българи, обвинени в бунтовничество![9]

Сред тези лица е и внукът на Моше Калев

 

Друг забележителен евреин е Х.Мошон Гарти, адвокат. Той също спасявал българи от смъртно наказание преди Освобождението. Х.Мошон Гарти в продължение на 12 години непрекъснато е избиран от български граждани за общински съветник.Съвсем не между другото споменавам и факта, че когато съгражданите му искат ул.Цар Калоян да бъде преименувана на неговото име, Гарти възразява и отказва да приеме високата чест. Въпреки че по-голяма част от имотите по същата улица са били негово притежание…

Много интересна е историята с кюстендилеца Моше Таджер. Той спасява от смърт видните революционни дейци Манол и Димитър Дробраски, Христо Гребенаров.

Ето че е време за една изключително интересна фактология!

Още Васил Левски е познавал добре евреите и е знаел, че сред тях няма предатели. Той самият е предпочитал да се укрива в къщите на богати евреи, известни на турската власт. В Пловдив Левски често е намирал убежище в голямата двуетажна къща на споменатия вече Мошон Гарти, намираща се в квартал „Орта Мезар”. Когато Левски се появявал в този дом, жените си предавали една на друга паролата: Ел папаз я еста ен каза! ( татко е вече вкъщи – ладино)[10]

Да видим защо един евреин ще отваря вратата на двуетажната си къща. Накратко, има ли нещо в неговата религиозна традиция, която го подтиква към този – откъдето и да се погледне – опасен жест на човечност!

„Акнасат орхим“(да посрещаш гости – иврит) е изключително важна заповед за всеки евреин. Когато някой научи за хора, които са гладни и няма къде да отседнат, автоматично според юдейската вяра, този човек получава задължението да се погрижи за тях. Такава проповед наскоро прочетох от младичкия равин на Софийската Синагога Йоел Йифрах на Шабат. Тълкувайки седмичната параша(част от Тората)той  постави съвременен акцент на ветхозаветните думи. За първи път такова гостоприемство, казва Йоел Йифрах, се говори в Тората, когато Авраам посреща гостите в своята палатка. Той е държал и вратите на дома си отворeни във всички посоки, за да може да посреща гости. На най-големите еврейски празници – като Песах – има традиция да се отвори вратата, така че всеки, който е гладен и има нужда от подслон да може да празнува с нас.

Еврейска му работа…

 

 

На мястото на старата синагога „Ахава и хасед“ през 1909 издигнали Софийската синагога

И така, Васил Левски се е укривал и в други еврейски домове. В София отседнал при Челебон Фархи, близък приятел с игумена на Драгалевския манастир хаджи Авксентий.  В Кюстендил пък намерил подслон при местния равин Таджер. Разказват как във Видин, богатият търговец  Пинхас също е приемал Апостола на Свободата.  В Русе Апостолът бил при дядо Рахамим, близък приятел на Ангел Кънчев. Кой е Ангел Кънчев знаят и децата. Хубаво е обаче да се припомни, че Ангел Кънчев е онзи, който публикувал във в. „Дунавска зора“ Възвание до българския народ. С това Възвание той призовавал народа си на борба против османските завоеватели. С една дума, беля си е взел дядо Рахамим като е приютил този радикален български поборник!

Левски е завързвал добри приятелства еднакво с цигани, българи, евреи.  Гостоприемството на отделните етноси, умението да се дели хляба с непознатия гостенин, общуването  без значение на вяра и религия, накрая –  да се запазят в  тайна срещите , когато Султанската държава е пуснала агенти да слухтят навсякъде, без съмнение са задали на Апостола на Свободата важен политически  опит и „алгоритъм“.  Този опит ще оформи идеите му за равенство. Всички знаем ненадминатите му думи „българи, турци, евреи…”

“В Българско няма да има цар а “народно управление” и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата, и законно ще се съди както българинът, така и турчинът, и евреинът и др”

И още нещо.

Може би най-знаковата история свързана с Васил Левски, е тази с евреите Самуел Фархи и Арие. Те били двама от съдебните заседатели в турския съд в София, осъдил на смърт чрез обесване Апостола. За разлика от българския съдебен заседател Иванчо Пенчович, Фархи и Арие не се явяват по време на процеса! Техните подписи НЕ СА ПОЛОЖЕНИ в съдебното решение. Подвигът им бил потулен във времето. Потулвачите си знаят защо…

Впрочем, няма никаква информация  за евреин-агент на турските тайни служби…

Дойде време да се потопим в един от най-травматичните периоди от историята ни: Априлското въстание. Да си припомним касапницата, която отмъстителната официална османска власт извършила в Панагюрище, Копривщица и други градчета – огнища на бунта.

След потушаване на Априлското въстание евреите са сред тези, които първи се отзовават с благотворителни акции за подпомагането на хиляди сираци и останалите без домове българи. Непознато, нали!

Български евреи дават своя принос и в освободителните Руско-Турски войни през 1877-1878 г. Евреи има и в състава на Българското опълчение[11].

И не само това. Те са награждавани с ордени за храброст. Между тях Леон Крудов е един от по-известните. Ето защо:

Леон Крудов е роден в Самоков. На 23 август 1877 г една турска граната пада в окопите на опълченците. Той я взима в ръка(!) и се хвърля срещу настъпващата турска войска по време на боевете край Шипка. Останалите опълченци го последват. Ранен е тежко. Шест месеца се лекува в руските болници, където получава Георгиевския кръст за храброст.

 

Надписът е нeясен, но името Леон Крудов личи

 

Подвигът му е описан от руския кореспондент Немирович-Данченко.  Освен, че бил по това време журналист, Немирович- Данченко е  голям руски писател. Написал е военни романи „Гроза“, както и „Плевна и Шипка“. След края на войната останал в Княжество България и в нова книга описал възобновяването на Българската държава. В паметта на българите Леон Крудов ще остане със забележителния си подвиг – да хванеш с ръка гранатата и да се затичаш към турците, това е голяма работа. В Самоков дори кръстили улица на негово име. През Вт.св.в. настъпил моментът  българите да сторят на свой ред силен жест към потомците на Леон Крудов. „Когато се издала заповед евреите да не напускат своята махала и да им се носи дневна дажба хляб  – разказва пред 16 годишната Десислава Харизанова[12] престарелият й дядо – дошло време баща ми да върне дълга на своя дядо. Всяка нощ им носел хляб и бучки захар, за да не стоят гладни. Месеци наред се криел вечер от стражарите и ходел в еврейския квартал. Даже веднъж го хванали, но той се престорил на пиян и казал, че объркал пътя“. С други думи, направил онова, което преди Леон Крудов направил за опълченците – спасил ги!

Има и още една причина за самоотверженото поведение на евреите в края на 19 век. Това са масовите антиеврейски погроми. Из гетата на различни страни на Европа тътнел расизмът срещу „жидовете“. Четири десетилетия по-късно расизмът ще стане доктрина на Третия Райх, а в царска България ще приемат Закона за защита на нацията. В православна Русия по това време обаче, погромите били наистина свирепи с размаха и зверството на извършителите му. Това е още една причина по време на Руско-турската война 1877-1878 г. българските евреи да се включват в Опълчението. Те са били силно обезпокоени от евентуалното присъствие на руски войски в освободена България. Бегълци и роднини от  Украйна разказвали потресающи истории. Предусещането за етнически преследване и чистки било завладяващо, страхът – разбираем.

Трябва да споменем участието и на Арон Голдберг от Хасково. Засега сведенията за него са оскъдни. Но обещаваме да проучим въпроса.

Със смъртта на храбрите загива опълченецът Салтиел Пизанти от Видин – прадядо на Мими Пизанти- Петкова. Също слабо известен факт. Нуждата от проучване е задължителна. Още повече, че правнучката му Мими Пизанти-Петкова е участвала доброволка във Вт.св.в. И тя получила Орден за храброст – история, която Мими разказва с много хумор. Спасила хора от…страх от германците!  Но за прадядо си тя  разказва как е загинал на Шипка. Как е участвал в онези кървави боеве за освобождаването на България“. Не е за пропускане, че и дядото на Мими е участвал в Първата св.в. и бил носител на орден за храбост. За героите от тези войни ще отделим специално място в следващата част на това повествование.

Заслуги за опазване на София от пожара и грабежи по време на тази война има и равинът Габриел Алмозино. Той се обявява против намерението да се опожари града след изтеглянето на турските войски.[13]Предприема редица постъпки, за да предотврати надвисналото над града злодеяние – когато башибозушките  банди, създавали опасност за живота и имота на софийските граждани. Това не е всичко.  Голям брой еврейски младежи се въоръжават, като взимат  оръжие от един изоставен турски военен склад. Складът се намирал на мястото на днешната Триадица. Младежите образували своеобразна еврейска милиция под ръководството на Габриел Селиктар. Искали да пазят денонощно града в продължение на една седмица до навлизането на руските войски. Набързо сформирали и пожарна команда, която постоянно загасява избухването на много места в града пожари. Разкази на очевидци свидетелстват как те гасели стихията и не допуснали огънят да обхване градските квартали.

Историята им отвърнала с…мълчание за храбростта им.

Не така стоят нещата обаче с Александър Батенберг. През 1878 година той издава Указ, по силата на който първата пожарна команда в Княжеството се съставила именно от тези младежи и техния командир. При всеки официален повод , по протокол Пожарната команда е трябвало да стои редом с най-висшето офицерство.

Когато ген. Гурко навлязъл със своите части в София, за да освободи града на 6 януари, сред групата посрещачи, съставена от най-видните граждани на града, рамо до рамо с българските първенци били Софийският равин  Х.М.Алмосино, първият главен равин на България[14]. Заедно с френския пратеник Леанърд льо Ге и италианският пратеник Вито Позитано, убеждава турския управител Сюлейман паша да не опожарява града.Когато някой отстъпници не се подчиняват на заповедта на Сюлейман, Алмонсино заедно с Позитано повежда пожарникари да гасят пламъците. И накрая, Алмонсино е сред официалните делегати, посрещнали руската армия в София. По-нататъшната му кариера също е забележителна. Той участва в Учредителното народно събрание от 1879 г.  Всички знаем как тази новоучредена за Освободена България приема Търновската конституция, в която се  гарантират равни права за всички българи, независимо от религията и етноса им.

Като участници в тези величави събития  през 1880 г.  са и Самуел Яшер Леви, Шемуел Рубин, Хаим Искак Ашкенази. Те са почти неизвестни. Онзи, който зачита смисъла да открие биографични данни, летописи, мемоари, съхранили памет за  тях, ще стори важно дело. Историята се прави от хора. Повече от хора, отколкото от генерали.

А какво се случило вече по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, както вече обещахме, ще прочете в следващите ни броеве.

 

 

 

 

 

 

[1] Жак Ескенази, Алфред Криспин, Евреите в България, справочник, 2000 г.изд. Международен център за изследвания на малцинствата

[2] Олга Тодорова, Кети Мирчева, Фамилията Милингин, Маргиналия

[3] По това време най-големите еврейски общности са тези в Охрид и Костур)

[4] Най-голямото заселване на евреи по българските земи датира след изгонването им от Испания. По времето на Баязид II по българските земи се заселват сефарадите. Тези евреи говорят ладино и съставляват впоследствие над 90% от българските евреи. По-късно по време на османското владичество по българските земи се преселват и евреи-ашкенази, които идват предимно от германските земи, а езикът им е диалект на немския – идиш – Уикипедия

[5] Олга Тодорова, “Балкански идентичности”https://balkansbg.eu/bg/content/b-identichnosti.html

[6] Пак там

[7] Стоян Райчевски,“Българските евреи през вековете“, изд.2008

[8] Пак там

[9] Пак там

[10] Йосиф Илел, Евреи, участници във войните

[12] Център Алеф, Десислава Харизанова, 18 г. Пловдив

[13] Стоян Райчевски, ,“Българските евреи през вековете“, изд.2008

[14]Справка- Sofiasynagogue.com

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).