Хайде да станем венецианци!

Знаете ли какво е „Ала Венециана“? Не няма нужда да го проверявате в гугъл, ще ви излезнат картинки на дробчета по венециански. И съм сигурен, че това е и първата мисъл, която ни хрумва като чуем този израз – някаква храна, ако не е пица, ще е паста, в краен случай – дробчета по венециански.

Но всъщност „Ала Венециана“ е метод за водене на счетоводство, познат ни в последните 500 години, който – поне така твърдят венецианците и поколения счетоводители след тях – не дава грешки – а именно като вкарваш всяко нещо по два пъти. Така венецианците създали огромни пергаменти с цифри, които би следвало да са идентични от двете страни. Тези пергаменти се превърнали в книги, тефтери, а днес в компютърни таблици. И както всеки счетоводител ще ви каже, при Ала Венециана трябва да има пълна симетрия от двете страни и равенство. И тогава всичко е наред.

Сигурен съм, че познавайки ме, се чудите – какво прави Максим в чудния свят на сметките и счетоводството, след като той цифрите ги чете все едно са на арабски?

И не, това няма да е история, в която аз откривам колко невероятно е да си счетоводител. Не съм сменил попрището си през последните дни – все още нищо не разбирам от сметки и все още допускам грешки в почти всяко изчисление…

Всъщност, говорейки за симетрия и красота, искам да ви разкажа за изложбата, на която се озовах днес. Изложба на съвременно изкуство. Което е една почти толкова непозната територия за мен, колкото и воденето на счетоводни книги. И докато се опитвах да се съсредоточа и да разбера различните произведения, се заслушах и в гласа на кураторката на изложбата, която каза:

– Може би част от вас са ме виждали в другото ми амплоа – аз съм преподавател в университета по счетводство.

Вдигнах поглед от картината, която гледах с неразбиране и погледнах кураторката със също такова неразбиране:

–        Защо? – попита я някой, преди аз да мога да задам въпрос.

–        Вижте, аз толкова обичам работата си и съм доктор по счетоводство и много обичам красотата, че реших, че трябва да развия и другото си хоби, свързано с красивото – не само красивите цифри, но и красивите изображения.

И абсолютно я разбирам. Има логика. Най-вероятно древните венецианци са гледали по същия начин на своята професия. Може би пред всяко едно рененсансово дете е стоял въпросът – дали да изографиса Сикстинската капела или да изпише страници с цифри, които в крайна сметка да оформят същата красота и симетрия, каквато има и на платното.

Тръгнах си от изложбата леко разочарован. От себе си. Че не успявам да видя нито красотата в цифрите, нито красотата в картините. Явно не ставам за венецианец. Най-много едни дробчета да сготвя, но дори и тях най-вероятно няма да ги направя така привлекателни, красиви и симетрични.

А всъщност искам да съм венецианец. Или поне да правя нещата Ала Венециана – когато видя нещо, което е грешно, не просто да го поправя, а да го направя и красиво. Като че ли именно това е стъпката, която винаги забравяме. Поправяме, залепяме счупеното, ама то остава едно такова – поравено и счупено. И не че е грозно. Но не е и красиво.

Скъпи приятели, днес искам да ви поканя да станем венецианци. Да сме хем счетоводители, хем художници. И да поправим всичко около нас – от счупената чаша, до счупените ни отношения по техния, венецианския начин – така че накрая те да са хем красиви, хем истинни.

Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика