Хибакуша: „Виж този облак. Отрова има в този облак, казвам ти!“

 

Какво съдържа уникалната книга „Оцелелите“?

Един поглед към нея ни предлага социалният психолог Румен Петров, сам изследовател на травмата и автор на книгата „Объркани в болката“. Книгата съдържа 200 рисунки на оцелелите от Хирошима и Нагасаки, повечето от които са дело на непрофесионални художници – хора, преживели ядрените покушения над Хирошима (на 6 август 1945 г.) и над Нагасаки (на 9 август 1945 г.). Създадени са най-малко 30 години след атомния погром над цивилното население на двата японски града. Те се явяват визуален израз на травми, които времето не е заличило.  Паметта за абсолютното зло – унищожаването на повече от 140 000 невинни човешки същества – би вдъхнала нова сила на такава универсална добродетел, каквато е състраданието. Тази добродетел ще прокара мост между сърцата на два отдалечени народа и ще докаже за пореден път, че душевната солидарност е предпоставка за истинското духовно общуване.

 

„След като бях свършил с чертежите на различните уреди в рамките на задълженията си към Оръжейния склад, където вече проникваше дневната светлина, аз реших да отида на сутрешната сбирка. Те нали имах време…Този миг раздели завинаги късмета от нещастието…“

Това е текстът към рисунката на Кавата Йошио, на която той рисува себе си във въпросния склад на 6 август 1945 г. към 7:50 ч. на 4790 м. от епицентъра, Минами, Уджина поделение 2953 Акацуки, Служба към оръжейния склад.

„…О-о! Самолетът Б-29! Пусна нещо бяло“, каза един колега и като вдигнах очи към небето през прозореца в момента, в който видях сянката на самолета и на онова нещо, усетих остра болка, сякаш някой ме шибаше с все сила с мокър камшик. Когато дойдох на себе си, бях изтласкан над свлеклия се таван и пропаднал под. Измъкнах се, но не се виждаше нищо. В нивите край пътищата обгорели и ранени хора с подути червено-черни тела падаха едни върху други. От разнасящия се пушек и от прахоляка изникваха постепенно хора.“

 

 

Текст към рисунката на Ватанабе Акие. Рисува я на 74 години. През 1945 г. е на 17.

„И този ден яркото слънце от средата на август гореше в ранното утро и ослепяваше земята с яркия си блясък. Бях в 6 клас на прогимназията и все още чаках вкъщи, защото ни бяха разрешили да отидем на работа в във военния завод по-късно от обикновено. Изведнъж ослепителни лъчи пронизаха като стрели пространството около мен. Тъкмо щях да изляза от къщи, когато бях пометен да стената заедно с цялата покъщнина. После развалините ме затрупаха. Загубих съзнание, докато не се събудих от гласа на мама, която ме викаше.“

Текст към рисунката на Фукамаши Рикуо, 70 г. През 1945 е на 13 и на 2200 м. от епицентъра, в Ушита, близа до гарата на Хирошима.

6 август е делничен ден и градът е пълен с хора.  След светкавицата идва облакът. Всъщност

„Облакът не беше бял. Беше многоцветен. Един възрастен каза: „Виж този облак. Отрова има в този облак, казвам ти!“ Червен, жълт, лилав, прасковен – многоцветен. Хората казваха: „Дойде ли насам, лоша работа.“

Спомен към рисунката на Окияма Кацухиде. По време на бомбардировката е на 6 години. Намира се на 3400 метра от епицентъра в квартал Йошиджима, Фунаири, Кан’он.

Атомната гъба си спомня и Мацумото Такеши (на 6 години на 6 август и също в Йошиджима) както и

„ударната вълна, от която се разлетяха керемиди, стъкла и врати.“  

 

 

Следва огънят:

„Полуголи хора тичаха към местата, където пламъци не се виждаха. С изключение на техните колани, дрехите им висяха като водорасли, лицата им бяха подути досущ като плондери, трудно беше да се отличат очите от носа и устата. Бягащите протягаха напред двете си ръце по един и същи начин. Ръцете с увиснала надолу кожа бяха червени и обгорели.“

Спомня си, докато на 44 г. рисува, Такеда Хацуе, който е на 15 по време на бомбардировката и на 710 метра от епицентъра. В квартал Хондори, на трамвайната улица срещу магазина Фукуя.

„Направи ми впечатление един опечен от огъня трамвай, спрял в Тенма-чо. Вътре и по земята отвън имаше хора. Те всъщност бяха овъглени – човешки въглени.“

Това е споменът към рисунката на Кихара Тошико от сутринта на 7 август 1945 г. На 17 години е тогава и я рисува на 46 г.

Други агонизират по-дълго пред очите и в ръцете на оцелелите:

„Момичето каза: “ Търсите ли някого?“ Така разбрах, че е живо. Видях, че каишката на часовника й нараняваше кожата и се опитах да я разхлабя. На като пипнах кожата на ръката й, тя се отдели и разбрах, че с нищо не мога да й помогна. Исках поне да я извадя на слънце, но нямаше нито трева, нито дърво. Само натрошени тухли. Тя беше неподвижна и безпомощна под знойното слънце.“

Мястото е на 300 метра от епицентъра, на следващия ден преди обяд, спомня си Харада Гитай докато рисува през 1974 г.

Живите се опитват да помогнат както могат:

„Около хиляда души бяха налягали върху близо километър от речния бряг. Повечето от хората, бягали дотук, изглеждаха полумъртви. Използвахме червено-бели пердета за официални случаи като превръзки, а изгорелите места намазвахме с олио. Съседите приготвяха от своите запаси варен ориз за жертвите.“

Викаи Кийоши е на 39 г. на 7 август 1945 г. Рисува и рискува да помни 29 години по-късно в  инициативата на Японската национална телевизия, както и много от авторите-жертви сред оцелелите (Хибакуша) с сборника с около 200 рисунки, повечето аматьорски.

„Помощ, моля, помощ! Дайте ми лекарства! Хайде! Дайте ми бързи лекарства! Тя имаше дупка от 5 см на главата. Докторът: „Свършено е с вас, тъй че няма да ви даваме лекарства! Не можем да ги хабим за пациенти без шанс да оживеят! Няма достатъчно лекарства за всички! Това е проблемът!“

 

Текстът към по детски наивната рисунка на Ямамото Тадайо, с която си спомня 10 август 1945 г. през 1974. На 24 години и на 2 200 м. от епицентъра – Мисаса, квартал Гион, Учикоши-чо.

Нареждам албума „Оцелелите“ до книгите на Примо Леви, на Виктор Франкл, на Варлам Шаламов и Евгения Гинзбург и съм съгласен с тях и с Хиракава Тошико, че

 

„Всичко не може да се покаже“

както озаглавява тя своята рисунка-спомен за жертвите на взрива с червеи в раните.  На „18 или 19 август 1945 г.“ тя е на 14 години.

„Пътят беше свободен. Имаше колиба от изгоряла калаена ламарина. Един тъжен човек събираше от развалините оцелели чинии. В далечината се виждаше Ниношима. Миризма на трупове ме блъсна в носа. Няколко стълба дим се издигаха. Околностите бяха спокойни. Стоях безмълвен. Човекът от колибата също не каза нищо. Този ден по обяд войната свърши.“

 

Танигучи Шодзо, на 23 гозини и на 1500-2000 метра от епицентъра, на 15 август 1945, към 10 ч.

Албумът приключва с фотография на Стивън Килън в Хирошима от април 1946 г. На разчистена от развалините площадка под небето и пред останки от две кооперации и от една къща двайсетина деца седят на чинове. Пред тях стои учител:

 

„Първият ден от новата учебна година в началното училище в Набори-чо, април 1946 г.“

 

Оцелелите. Рисунки на оцелели от Хирошима и Нагасаки.

Превод и увод на Стоян Атанасов.

Предговори на Бернар Есмен, Рене Пиниес, Макс Кон.

Издателство „Изток-Запад“, 2020.

 

 

 

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.