Хилъри Шелтън: Не можем чрез забрани да се борим със „словото на омразата“

Хилъри Шелтън е виден американски правозащитник, старши вицепрезидент на една от най-влиятелните правозащитни организации в САЩ – Националната асоциация за напредък на цветнокожите (NAACP). Той беше в България миналата седмица. „Маргиналия“ и Посолството на САЩ бяха организатори на срещана студенти и преподаватели от Факултета по журналистика и масови комуникации към СУ “Св. Климен Охридски” с него. Повече за личността и визитата на г-н Шелтън можете да намерите тукГостът беше любезен да отговори на въпроси на „Маргиналия“.

Г-н Шелтън, първия ми въпрос е за нещо, за което вие говорихте публично вчера – за представянето на расата и етническата принадлежност в медиите. Първата поправка към Конституцията на САЩ гарантира свободата на словото в страната ви. Но как в САЩ вие и приятелите ви се борите срещу „словото на омразата“, има ли там закони, които регулират публичното слово, както е например в много страни в Европа?

Ние силно вярваме в свободата на словото. Хората следва да се чувстват свободни да изразяват това, което мислят, независимо какво мислят другите за това, което те говорят. Свободата на словото ни позволява да се противопоставим на „речта на омразата“. Ние можем да се борим със „словото на омразата“ не като го забраняваме, а като му противопоставяме словото на истината и полагаме усилия то да е по-ефективно от дискриминиращите изказвания. Би трябвало, и част от свободата на изразяване е вие да казвате това, което говорите, а не просто да ви затворят устата.

За презентацията е нужен JavaScript.

Добре, но какво да правим с „речта на омразата“? Знам, че положението в САЩ е различно от нашето тук, в Европа. Не дава ли твърде голям простор пред дискриминационната реч това, което правите в САЩ?

Мисля, че езикът на омразата е нещо, което е достойно за презрение. Но аз бих желал най-рационално да прекарам времето си, като използвам моето право и моята свобода на изразяване, за да обясня защо е така. Това, което казват тези, които практикуват „език на омразата“, аз бих го ползвал за назидание, за да дам пример какво не бива да се говори и как не бива да изглежда една нация. Ако някой ползва свободата си на изразяване, за да посочи с пръст една конкретна социална или етнокултурна група и да каже „Те всичките са лоши хора, защото са например цветнокожи“, то бих ползвал това като възможност покажа, че този, който говори така, е тесногръд и не е прав. Бих го ползвал като повод, като възможност да заявя публично и да обясня, да се аргументирам защо този човек е дълбоко неправ и защо никой не бива да говори като него.

Мисля, че като краен изход един пряк дебат може да има много по-позитивни последици. По този начин мога да го ползвам като пример и да кажа на някой млад и лесно впечатляващ се човек: ето какъв лош пример дава този, който използва подобен език и ти никога не бива да бъдеш като него. Така можем да си представим какво ще стане, ако човек, който говори по този начин, придобие властта, за да приложи като политика това, което проповядва. Мога да ползвам това като повод, ако действително има колебаещи се, ако някой не е напълно сигурен дали аз съм прав, или опонента ми, който говори с езика на омразата. Тогова аз с моите доводи мога да „натежа“ и да го тласна внимателно в правилната посока.

Има немалко хора, които слушат този език на омразата и е възможно да се повлияят от него, хора, които не са напълно сигурни дали е прав или не този, който мрази разни групи хора. Тогава, когато аз развивам моята аргументация, когато публично оспоря казаното от него и най-вече когато обясня на слушателите какво би се случило ако опонентът ми се сдобие с власт, за да приложи на практика „теориите“ си, тогава въздействието върху тези, които ме слушат, гледат или четат, е много по-силно и по-положително, отколкото ако просто му забраня да говори.

В България най-дискриминираното малцинство са ромите. Нашите политици не искат да се занимават с проблема за дискриминацията на ромите. Вие и вашите приятели имат голям опит на борба срещу дискриминацията на чернокожите в САЩ. Основното средство за преодоляване на дискриминацията там бяха т.нар. „affirmative actions” или както на български ги наричаме, „позитивна дискриминация“. Бихте ли обяснили каква е същността на тази „позитивна дискриминация“?

Обратната дискриминация беше един механизъм, който имаше за цел да осъществи политиката на даване на равни възможности за всички американски граждани. Основните области, в които беше насочена тази „обратна“ или „позитивна“ дискриминация, тези „утвърдителни действия“ (affirmative actions) са образованието, заетостта и наемането на хора на държавна служба. Това е една възможност, една гаранция всички да разполагат с еднакви шансове, с еднакви възможности да получат качествено образование, да си намерят работа или да бъдат наети като държавни служители или доставчици на услуги за правителството. Това е даване на една справедлива, честна възможност за реализация или това, което образно се нарича „изравняване на игралното поле“. Но „обратната дискриминация“ не е предвидена само за да подпомага етническите или расовите малцинства. Най-големият бенефициент от тази политика в САЩ са американските жени.

За презентацията е нужен JavaScript.

Наистина ли?

Да. Може би звучи странно, но наистина белите жени са много силно дискриминирани у нас в миналото. Затова се е наложила тази „обратна дискриминация“, за да може да им се дадат еднакви възможности с тези на мъжете. Често в миналото, когато бяла жена се стремеше към някаква професия, например лекар, ѝ казваха „ти си жена, по-добре стани медицинска сестра“. Или ако жена в недалечното минало се стремеше да стане адвокат в адвокатска фирма, ѝ казваха „жените не стават за адвокати, по-добре стани там чиновник в кантората, секретарка някаква, това е работа за жена“. Или да иска жена да стане ректор на университет – „е, можем да те вземем като преподавател, но чак пък ректор – не е възможно“.

Нещата винаги вървят по-добре, когато на хората им се дават равни възможности, равен старт в живота и възможност да се състезават свободно за заемане на дадена позиция в обществото. Когато в образованието има дискриминация, когато не всички имат достъп до качествено образование или когато има сегрегация по расов или по етнически признак, това значи, че „игралното поле не е изравнено“, че дискриминираните нямат еднакъв шанс с другите да се стремят към реализация и към усъвършенстване в живота; и от това страда цялото общество. Ако някой работодател иска за някаква конкретна длъжност да наеме най-добрия, защо трябва да ограничава възможностите на етнически групи, малцинства или пол да кандидатстват за предлаганата работа? По същия начин, ако властите – местни или централни – искат някой да им построи магистрала или да им оправи оградата, образно казано, или да наемат някого за каквато и да е обществена поръчка, те би трябвало да се обърнат към всички фирми, които са квалифицирани да извършат дадената услуга, а не предварително да ограничават участието на някоя от тях в състезанието. „Обратната дискриминация“ далеч не означава, че трябва да дадеш съответното работно място или да наемеш на работа или да възложиш поръчката непременно на жена или на чернокож или на представител на малцинствата. Тя означава, че трябва да им дадеш – за определен период – нужните възможности за изравняване на „игралното поле“, т.е. за изравняване на стартовите позиции.

Какви предимства имате предвид?

Не, не става дума за предимства.

За презентацията е нужен JavaScript.

Но не трябва ли дискриминираните да получат някакви – ограничени по време – преференции, за да се получи това изравняване на шансовете?

Под „позитивна дискриминация“ не се разбира, че на мен трябва да ми дадеш предимства, а че не можеш да ме изключиш от списъка на състезаващите се само защото съм чернокож или жена. Чувал съм хора, които са противници на „обратната дискриминация“ да казват, че това са преференции. Пак казвам – не, не са, това са мерки за изравняване на възможностите, които може би на някои изглеждат като незаслужени предимства, но те нямат нищо общо с такава представа.

Тук има проблем, той е езиков и произтича от термините. Думата „дискриминация“ не бива да присъства, когато говорим за „утвърдителни действия“, не е правилно, защото те са тъкмо обратното на дискриминацията. За съжаление в някои езици не може да се предаде правилно това, което на английски означава „affirmative actions”, и затова на български, а и на други езици, например на френски, неправилно казват „позитивна дискриминация“. Така че, ако не искате дадено нещо да проработи, му дайте такова наименование, което да предизвиква объркване. И в САЩ има хора, които не могат да приемат „утвърдителните действия“. Мога цял списък с такива да ви изредя.

Лесно ли е да бъдеш правозащитен активист в САЩ? Как, вие, правозащитниците във вашата страна, правите така, че управляващите възприемат позициите ви?

Не е лесно. Това е борба. Но още нашите големи водачи в миналото – Мартин Лутър Кинг, Малкълм Екс, Дороти Хайк и други са казвали, че няма как да е лесно. Но не си спомням кой беше казал, че трябва да се научим да извличаме радост и от борбата, да й се наслаждаваме. Всяко нещо, което води към подобряване на живота, към подобряване на съдбата на нашите деца, към осигуряване на едно по-добро бъдеще, за тях може да е борба и мъка, но е нещо, което си струва да се изживее.

Въпросите зададе: Емил Коен

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.