Христос би ли се ваксинирал?

 

Доц. Румен Петров, преподавател по социална работа в НБУ анализира високия процент антиваксъри срещу Ковид-19 по света и в България. Ето някои акценти:

Антиваксърството стъпва на самата епидемология на болестта ковид. Тя маргинализира определени групи, основно старите и болните хора

Живеем във виртуален Хайдпарк ,  ако говориш против ваксините, привличаш вниманието

 

 

Доц. Петров, след новината за новата мутация на Ковид-19 някой написа: „Моля ви, ваксинирайте се! Нямам желание да науча цялата гръцка азбука!“ Дали Омикрон ще промени нагласите?

Доц.Румен Петров: Може би, но не бързо и рязко както би ги променило разбирането, че смъртна заплата, с висока смъртност, като например – чумата, чука на вратите. Вероятно, новият вариант на коронавируса – Омикрон, няма да доведе до повишаване на смъртността, той  ще уязви сегашните уязвими групи. А най-уязвимите са неваксинираните хора!

Израел затваря изцяло границите си, Япония също, САЩ се готви за задължителна ваксинация, в Европа ще настана вероятно същото – това не е ли свръхмобилизация?

Р.П. Има свръхмобилизация, но тя, засега, е повече политическа, превантивни публично-здравни мерки се предприемат, отколкото научна – защото малко се знае какво точно е Омикрон. Това не е свързано с някаква рязка промяна на смъртността от него, а със заболяемостта. Заболяемостта е едно от нещата, които притесняват всички правителства защото е свързано с болници, с човешко страдание. Страданието не се измерва само със загуба на живот. Пък и Омикронът е вече тук! Оказва се, че тук – в Европа – в не южноафрикански популации, като в Белгия, например, без задължително да има връзка с Южна Африка, мутациите на вируса може би правят възможно Омикрон и друг нов вариант да възникне и на други места. И те възникват. Не непременно по-вирулентни. Като в Япония, както се счита напоследък.

В контекста на силна съпротива у нас към имунизациите срещу Ковид-19, нека да обсъдим един очевиден проблем. Каква е връзката между образованието и разума? Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка. На какво се дължи това?

Р.П.  Нашето образование отдавна не възпитава разум. Образованието ни, много отдавна, възпитава други ценности, например – социалната стратификация („всяка жаба да си знае гьола“!), или социално-инженирана национална идентичност (авторитарно митотворчество).  Както и че „гьоловете“ са много различни. И че митовете могат да минат за знание. По отношение на ролята на образованието в този конкретен тип просвета, свързана с публичното здраве, имаме вторичен дефект. Той е свързан с това, че публично здравни, социално-политически проблеми на колективния живот свързан със сигурността, с конфликтите, с бедността, просто не са част от училищния живот и програма! Учителите, до голяма степен и поради начина, по който образованието се самомисли и се самопроизвежда, много отдавна не са въвеждащи в ценностите на доброто съвместно живеене, хора. Каквито са били много по-преди, когато са били лидери на разума „открити врати към света“ както се казваше в едно тоталитарно ТВ-предаване в неделите. Били са, бих казал, когато разумното съвместно живеене е било местен проблем. Сега вече не е. И това е жалко. Доколко учителите в края на 19 век са се справяли с тази задача е друг въпрос, но със сигурност са били доста по-свободни, макар и жестоко регулирани от държавата. Този процес на загуба на разум в училището е отдавна и не се забелязва само в България. Все пък тук е по-остър, определено. Сега разбираме много острите проблеми в обезумяване, не толкова на лудост, колкото на загуба на здрав разум и морал, каквито случаи виждаме в САЩ, например, с атаките срещу критическата расова теория. Тук имаме наши си морални пропадания, от времето на „Аз съм българче“ до днешните гонения на деца с увреждания от банди загрижени родители.

Това ли е причината, един дванадесетокласник от НГДЕК да стане лидер на кръстоносен поход срещу ваксините, а социалните мрежи да бъдат заляти от призивите му, учители дори го подкрепят?

 Р.П. Не мисля, че тази е причината в точно този случай. Ученик –  плод на  интелектуална елитарност, готвен за, или поне привиждан като бъдещ управленски кадър, да се изяви на това поле е разбираемо. Това поле е отворено за лидерски жестове. От подобни гимназии произлизат и други подобни жестове – националистически включително, дори фашистки. Не и във връзката, че образованите хора не знаят за ролята на ваксините. Става дума, много повече, за властови амбиции в условията на аномия, в каквато се намираме. По същия начин образовани хора са ставали националсоциалисти, без изобщо да се са вярвали в евгениката, в расовото превъзходство, арийския произход и всичко останало. Много умни хора са били фашисти по политически, а не по рационално-научни основания.

Бяхте написал в профила си за връзката между крайно-десните движения в Европа и анти-ваксърството в контекста на тази пандемия? Ще доразвиете ли тезата си?

Р.П. Антиваксърството в своята морално-психологическа основа е много близко до и дава допълнителни основания на дясното! Подхранва го. Това дясно произвежда опасности: „джендърът“ е опасност, ислямското е опасност, черното е опасност, педофилите изведнъж станаха напаст … защо още една риск да не експлоатира? Особено ако този риск ще увеличи недоверието, включително и това към държавата, което е нещо ценно за дясното. То живее, паразитира и експлоатира такива позиции. Помните реакциите на нашите десни либерали към Грета Тунберг?  Към Тръмп?

Няма ли връзка с типичното пренебрежение към живота?

Р.П. Аз не мисля, освен ако не разглеждаме различни идеи за живота: животът като колективна ценност, като принцип на съвместно съществуване и животът като индивидуален избор. Но много от десните, бързам да отбележа, са завладяни и от есхатологични картини – за края на света, края на белия човек, края на християнството, края на българщината, края на едно или друго нещо. В известна степен, бих казал, че те са по-скоро певци на края на света! Някои от тях.

Посланията „ваксинирайте се“ срещат стена от антиваксърско отрицание „не, няма да се ваксинирам“. Защо?

Р.П. Позицията им се съчетава по един особен начин със слабите гласове в подкрепа на ваксините. От една страна слабото лидерство по въпроса носи несигурност. От друга – тяхната позиция се преживява като победа над държавата. Кое е първо, кое е второто и къде е антиваксърската вълна, не знам. Вярно е,че ваксиниращите се сме доста по-тихи, макар и не само защото сме малцинство. Но мисля, че и антиваксърите също са малцинство в своята самооценка. А пък относителната тежест на антиваксърството в отделните общества отразява авторитета на лидерството, на всички нива, да защити публично-здравни политики. Това е свързано с една хронична, и дори увеличена, слабост на публичното добро, видяно като задача на управлението! Имаме 30 години дупка в публичното добро, то се мисли в традицията на тоталитарната държава, която пък преекспонираше проблема с „общото добро“. В известна степен, дневният ред на тоталитарната държава имаше много силни публични цели и институции. С разрушаването на тоталитаризма си отиде и идеята за колективно добро. Дойдоха либертарианците. Светът стана частен. И частичен.

Това ли е причината една млада социоложка да каже иронично, че ако живеехме в социализма националният план за ваксиниране щеше да бъде изпълнен на 120 процента?

РП. Вероятно. Това показва, че вече 30 години ние нямаме друго мислене и можем да мислим публично-здравните политики само с речника на Живков. Дистанцираме се от него с пародия. Не сме изградили новия език на публичното здраве след тоталитаризма! Говоренето за ставащото днес изразява бедността на категориалния апарат, с който мислим колективното.

Не Ви ли се струва,че активните членове на антиваксърските групи в социалните мрежи наричат имунизираните като „оваксани” и „сиропирани” с надменността на хора, постигнали някакво висше познание. Играят с това, че думата ваксината идва от vaxa, тоест крава…Откъде идва превъзходството им над ваксинираните!

РП. Подобно поведение може да бъде разбрано в традицията на обичайните политики на търсене културното и морално превъзходство на определени групи. Това, което казват, ако се опитаме да открием критичната рационалност при тях, е, че ваксърите са примитивни колективисти, докато антиваксърите са много trendy  индивидуалисти! Либералът се оказва „всеки за свой крак“ и мисля, че в основата си антиваксърите реагират с погнуса на нещо, което са пренебрегнали. Става въпрос за ценността, в етичен план, да сме добре заедно! Тази ценност, която иначе се въплъщава във всичко, което правим, и индивидуално и политически, е почти грях. Новите начини, по които да бъдем добре заедно още не са измислени, но старите начини са отхвърлени. Ковид – 19 открои много невидими сякаш неща. Петнадесет години мечтаехме да влезем в ЕС и смятахме, че заедността ще се реши някак си без да се постави под въпрос. Като влязохме, видяхме, че заедността допълнително се влоши! Но продължаваме да не я разглеждаме като проблем. Така е и в Румъния, както и в много други бивши социалистически страни. Парите продължават „да следват ученика“, грижата се е превърнала в стока.

Тоест, заедността е само един плакат?

Р.П. Говоря за нея като етичен принцип, а не като призив за публични политики за увеличаване на заедността, по подобие на политиките за насърчаване на раждаемостта. Става въпрос за разбиране на аномията, за нейните много лица, но общ произход – престъпността, тийнейджърската бременност, ниското ниво на продължителност на живота, всички тези публично-здравни фактори – и не само публични, които адресираме само институционално: тук ни е виновно МВР, тук – циганите, ще направим още един инспекторат, комисия или агенция за контрол, Министерство срещу педофилите, регистър на едикакво си … Това са все институционални решения, търчане след проблема.

Но не можеш да отречете, че недоверието към ваксините е особено силно в страните от Източния блок?

РП. Напротив, това за мен е ключ. Всички тези страни  – от бившето ГДР до Румъния и Полша, носят белезите на аномията като активен процес на продължаване на социално разделение след Травмата наречена тоталитаризъм.

Бихте ли интерпретирали вътрешните съпротиви срещу ваксината на човека от малкия град и големите комплекси на големите градове. Твърде много хора, все едно от какъв етнически произход и с какъв образователен ценз не искат да се ваксинират!Включително и ревностни християни, които ходят в събота на църква и споделят как няма да се ваксинират!

РП. Като се опитвам да разбера профилите на близките ми, които отказват ваксините, мисля че има една обща характеристика. Наричам го „избягване на социалното“. Това е една обща черта по-скоро на затваряне, на недоверие. Избягване на онова, което в живота носи свързването, любопитството, срещането с другите, спора и оставането заедно. Знам, че много антиваксъри изваждат фалшиви сертификати, за да пътуват, да работят в чужбина, но мисля, че това не променя общата нагласа на недоверие към света. За мен лично това поведение се родее с по-тежките параноидни социално-психологични конструкции на нациоаналсоциализма и тоталитарния комунизъм във вихъра на аномията от началото на века. Споменавате „големия квартал“, „малкия град“, които са топоси на едно социално-психологическо странене, на отчуждение. Малкият град е „забравен“ от метрополията, големият краен квартал носи белег и идентичност на забравеност, отстояние от центъра. Към тази вечна отдалеченост от центъра на взимане на решения се прибавя и култа към индивидуалния успех и успешността на индивидуалния  човек. Тази допълнителна страна направи ултралибералният капитализъм в постсоциалистическите страни да води до социална аномия в много високи размери, бих казал – в размери, които са изненадващи!

Говорите за социална аномия на хората отдалечени от центъра, но живеем във време на свръхскоростен интернет. Роми, селяни, тийнейджъри, са непрекъснато с мобилните си телефони и веднага си осигуряват от Гугъл справка за ваксините!Това е глобален свят!

Р.П. Мобилните комуникации не променят човешката природа! Човек използва тези комуникации според нагласите си. Тоест, аз намирам в океана от комуникации и информация това, което съм аз. Антиваксърите намират антиваксърски основания, а ваксърите – ваксърски! Разликата не се променя от достъпа до информация. Социалните мрежи, в тази връзка, нито са много мрежи, нито са много социални! Механичният достъп до информация не премахва индивидуалната избирателност, която имаме. Грубо казано, разумното мислене е разумно, независимо от количеството информация, до която достига. Защото знанието и незнанието са въпрос на емоция, преди всичко. Не само към това, което знаем, но и към това, което не знаем.

Свещеник от малка енория, сподели как две семейства починали, макар и ваксинирани и без съпътстващи заболявания. Той беше много натъжен и от смъртта от ковид на един духовник, известен интелектуалец, учител на много хора и насърчаващ доброто у хора – отец Ангел. Този свещеник разказа също, че едно ромско дете живеещо наблизо до църквата, се парализирало от кръста надолу след като му поставили ваксината Пфайзер. По тази причина той обобщи „не, не мога да въздействам на хората, мога само да им казвам „Вярвайте в Бог“. Как бихте коментирали?

Р.П. Всякакви епидемии могат да се превърнат в пир за много религии! В несигурността на Вярата и на Надеждата, практиките на институциите, които предлагат бустерни дози надежда, процъфтяват! Това е най-циничният отговор, който мога да дам. Има религиозни дейци, не само в християнски, които знаят, че колективната несигурност може да засили потока от хора, които в хаоса търсят утеха! Това не е същото като търсенето на решение! Бих попитал този свещеник, това, че той не може да говори с хората по въпроса за или против, означава ли, че той не иска да насърчава ваксинирането защото е вярно? Или, че за него е по-важно противопоставянето на ежедневието на тялото (ваксината) на религиозността? Иначе казано, Христос би ли се ваксинирал?! Не знам дали има разговор в църквата, дебат. Наистина, ортодоксалното християнство е по-медитативно и в известна степен, по-елитарно. Като че ли то, по-малко, разчита  на съвместния разговор по текстовете – по нормите, въплътени в свещените текстове, но и по ежедневните проблеми? Не знам. Какво казват вярващите? Доколкото чувам, гръцката православна църква също не се представя много добре по отношение на Ковида? Тя е също доста скептична, не навсякъде, разбира се, свързано е с определени социални места – градски урбанизирани общности, по-богати и по-бедни…

На второ място, църквата у нас няма системно участие в  здравни и социални политики на публичния ред в нашите общности. Нейното странене и едновременно с това – оцеляване, вероятно става възможно благодарение на един общокултурен консенсус там за присъствие извън днешното социално с неговите задачи!  Църквата ни люби властта, като дали тя  Божествена, клерикална, светска или икономическа е друг въпрос! Във византийско-православната традиция няма много гражданско самоуправление и дебат. За някои антиваксъри, вероятно, Ковидът е Божие наказание и праведните (индивидуалисти?) ще го избегнат?

Какви са българските измерения на антиваксърството срещу Ковид-19?

Р.П. Антиваксърството стъпва очевидно на самата епидемология на болестта ковид. То маргинализира определени групи, кохорти, да речем – старите и болните хора. Младите, здравите, богатите, добрите консуматори, героите на либералното общество и на рекламите по телевизията, са от друга планета. За тях, очевидно, проблемите на старите и болните не са толкова близки. Ако си кисел не купуваш, не посещаваш царството на Алибегов.  Радостният консуматор – това е героят нашето време. Ако Ковидът косеше като чумата – всичко наред, нещата със сигурност щяха да бъдат много по-различни. Вижте какво става с еболата – тя убива наред. Този профил на засягане съвпадна с непукизма не толкова за собствения живот, но има и генерален непукизъм към живота на хората, които не са ми близки! Скоро се разболяха двама старци, единият от тях почина, в помещение, съседно на това на внуците им – големи хора. Те не ги посещавали, защото старците били болни. От Ковид. Всички били неваксинирани, разбира се.  Ковид е нещо, което не ме засяга лично! Млад съм, мога да се разболея, но не и да умра от него. Е, умират, но много по-малко, а и те не са около мен. Те са от друга планета. Което мобилизира антиваксърите, чисто поколенчески, в една специална кохорта, те са много повече млади. С власт. Много от старите, които са зависими от тези млади са в трудна позиция. Защо младите не се кахърят за старите, е вече социален въпрос.

Другата причина за  антиваксърството е, че то даде възможност да се постига видимост, да се намери трибуна, на която ще привлека вниманието. В този виртуален Хайдпарк , в който живеем, ако говориш против ваксините, ти привличаш вниманието. Много хора изведнъж като антиваксъри станаха важни. И изведнъж получиха обещание за принадлежност – за значимост, видимост и влияние. Колкото си по-алиениран, толкова повече важност търсиш. Профилът на Хитлер какъв е? Един самотен алиениран мъж, който е гениален оратор защото отговаря на необходимостта на други алиенирани хора някой да им говори неща, които организират разбърканите им умове. И на неговата необходимост да бъде оратор, сред хора. Това не намалява неговата самота, но му дава усещане за връзка. Така че, антиваксърският активизъм задоволява и индивидуални потребности на антиваксърите. Какво друго са Мангъров, Чорбанов, Костадинов? Задоволяват нуждата, колективните потребности на недоволството от света да се изразят. Дават възможност на недоверието да получи рационална форма: вече се боря с видим враг какъвто е правителството, или каквото е колективната загриженост, която ми изглежда цинична, защото никъде досега не съм я видял и сега се появява отникъде. А досега не се е появявала, сигурно няма да я има и след Ковид! Антиваксърството ни помага да си представим как е живял преди това антиваксърът и как си представя живота в бъдещето.  Ако ще отговаряме на антиваксърството системно, а не само броейки и изучавайки индивидите поотделно и колективно, трябва да гледаме на антиваксърството като на симптом на колективно състояние. Нещо, което повечето от произнасящите не правят.

Остават поне още два проблема за мен.

Вторият е хроничното пренебрегване на публичното здраве като задача, като елемент от политиките. Обърнете внимание и на дискусиите по повод съставяне на правителството (които вероятно трябва да бъдат много по-редовни в своята публична отвореност)! Как присъства публичното здраве в тях! Никак! Това е сериозен проблем.

Третият важен въпрос е: какви са добрите политики по Ковид? Нека поне да са формулирани на български език, дори и да не са осъществени. Веднъж е Мутафчийски, веднъж е Кунчев, Кантарджиев е уволнен, неясно защо, Кожухарова – наградена…? Тази прозрачност върви с изследване на профила на антиваксърствотои прецизира подходи и политики.

Държавата с висока степен на имунизиране, очевидно е държава в общество, което цени живота, а не го оставя само на индивидуалния избор, т.е. на оцеляването. А, недоверието в света около нас е процес, който в България има забележително дълга, много дълга история.

Въпросите зададе Юлиана Методиева

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.