И нека Силата бъде с теб, джедай!

 

Хиляди души в САЩ, Евроха и България гледат тази седмица новия, седми епизод от фантастическата сага “Междузвездни войни”. Детската публика е луда от радост да се срещне с любимите джедаи. По време на американската премиера журналисти, кинокритици, известни режисьори и актьори, изиграли главните роли в предишните серии  като Харисън Форд (Хан Соло), Марк Хамил (Люк Скайуотър) и Кари Фишър (принцеса Леа) дефилираха пред публиката.

За повечето фенове на „Междузвездни войни“ джедаите са най-страхотното и най-героично нещо в сагата. Днес в съботната ни поредица „ Истории за хора пред Коледа и Ханука, разказани от български и еврейски сладкодумциМаксим Делчев  също ни предлага свой „джедайски“ разказ. Насладете му се!

 

 

 

Аз съм джедай. И го казвам не само защото сега излиза поредната серия на Междузвездни войни, а защото е самият факт. Осъзнах, че искам да съм джедай от момента, в който за първи път гледах първия филм. Или полу проспах, защото бях малък, а киното, на което брат ми ме заведе беше прекалено късно вечерта. Но от това, което видях със сигурност бях най-впечатлен от джедаите. И не заради това, че имат лазерни мечове или специални изисквания. Не – бой с шпаги (макар и светещи) никога не ми е било в кариерните планове. А заради това, че можеха да контролират предмети с мисълта си.

Което е едно от най-чудесните умения, когато мързелът те завладее. И затова след този филм насетне отделях време да тренирам моите джедайски умения, легнал на дивана гледайки дистанционното за телевизора кога ще успее само да дойде до мен.

Днес моето джедайство е специално. Само кимам и вратите с фотоклетка в магазините се отварят. Само кимам и лампите в коридора на блока се запалват. Но най-е силна Силата в мен, когато стъпя на пешеходната пътека при басейн Спартак. Всеки ден, минавайки оттам, в момента, в който кракът ми докосне бялата ивица и джедайството ми (съчетано със Закона за движение по пътищата) кара иначе летящите около мен коли да се заковат пред пътеката и да изчакат моето преминаване.

Но този вторник усетих малки смущения в Силата си. Както пресичах и както колите се бяха подредили в шпалир около пешеходната пътека, за да поздравят своя Джедай, един нов червен лъскав автомобил (аз да си призная въобще не разбирам от коли. Затова за мен тази кола беше едновременно Ферари, Порше и може би Ламборджини и затова ще я нарека просто Колата). не спря на пътеката. Спря веднага след пътеката и отвътре се показа един сърдит господин, който извика

– Глупако, защо пресичаш, като преминавам.

Аз се вцепених. И не знаех как да реагирам. И някак просто изтърсих:

-Аз не съм глупак. Аз съм Джедай.

-Какво каза?

-Аз съм Джедай – все по-неуверено повторих аз, чудейки се какво казвам.

-Абе я се разкарай глупак такъв – отвърна той и Колата излетя.

А аз бях разочарован. След толкова години и надежди за това, че в мен има необикновена Сила, явно съм се лъгал. Явно не съм Джедай. Явно човекът с Колата е прав. Явно съм глупак.

Което вгорчи някак следващите ми дни. Изведнъж лампите в коридора спряха да се светкат като им кимам, фотоклетките в магазините замръзваха щом ме видят и колите почнаха малко по-рядко да спират на пешеходната пътека. Силата беше изчезнала.

И така вчера вървейки по пътя си – видях Колата. Беше спряла на една малка уличка и реших да я снимам. Да имам моя враг, който ми отне Силата и възможността да съм Джедай. И както небрежно (ужасно неловко всъщност – аз съм най-неподходящият човек за шпионин в историята) я снимах, се появи и сърдитият господин, който се качи в колата и след малко излезе още по-ядосан и почна да рита Колата.

Приближих се да видя какво се случва и го попитах:

-Извинете, какъв е проблемът?

-Няма проблем. Просто не тръгва. Голям боклук ще излезе тази кола.

-Имате ли нужда от помощ – отвърнах – случва се да разбирам малко от коли.

Което е огромна лъжа. Аз нищо не разбирам. И дори не знам кое ме накара да го кажа:

-Ако наистина разбирате, да – ще се радвам, че доста бързам.

-Ами добре – отворете капака, ако обичате – отвърнах аз, знаейки че това правят монтьорите във филмите.

Надвесих се над колата и пред мен видях една чудесна система от различни метални части, тръби, двигатели и неща, които нямах никаква идея какви са.

-Тц, Тц, Тц – зацъках с език – Така си и мислех. Делкото ще да е – отвърнах авторитетно аз с единствената по-засукана част на колата освен карбуратор, която знам – като име. Нямам никаква идея дали тези коли имат тази част и какво е делко. Човекът ме погледна с учудване:

-Това лошо ли е?

-Не – само да я запалим и ще е наред, но ще минете през сервиз. На този модел много се поврежда. Това е заради италианците – допълних аз и му намигнах съзаклятнически.

Моят враг ме погледна облекчен. Явно нивото на знания за автомобили между нас беше нулево и той вярваше на всяка дума. И попита:

-А сега как ще я запалим?

-Ще бутаме – отвърнах и видях учудения му поглед – Спокойно, израснал съм с Москвич (което може би само по себе си е първото вярно нещо, което казвах днес). Ти само запали, аз ще бутна отзад.

Застанах отзад, а човекът натисна бутонът за запалване и колата тръгна. Той се показа, искрено благодарен и ми каза:

-Прав беше. Благодаря ти.

-Не забравяй да отидеш в сервиз. И нека Силата бъде с теб – отвърнах му, но той вече беше отпрашил надалеч.

И така открих, че все още имам Силата в мен. Все още съм Джедай. Но вече вратите с фотоклетка и пешеходните пътеки не са ми предизвикателство. Вече е да бъда в помощ на другите. Дори на тези, които не харесвам и са ме обидили. Това е най-голямата сила и искрено вярвам, че всеки един от нас я притежава. Само трябва да затвори очи и да каже магическата дума: „Според мен е Делкото“.

Пожелавам ни в тези празнични дни, които ни предстоят по-често да намираме Силата да помагаме на другите без значение какви са в нас. Защото тогава ще успеем да отворим всички врати и да запалим всички светлини. Дори тези без фотоклетка.

Шабат Шалом, Хаг Ханука Самеах и весели празници.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика