И те са плащали същите данъци и изпитвали същите тежести на обитателите на българската земя

Хайде да си поговорим за Ел буено джидьо(добрият евреин) – втора част

 

 

В първата част разказахме за достойните евреи, участвали в Руско-Турската война. Повреме на войната и преди това им се случвали несравними жестокости. В Карнобат например, отстъпващите черкези разграбили града, като проявили особена жестокост към евреите. В Русе пък, докато траела обсадата на града от руските войски, русите превърнали невероятно красивата синагога в…конюшна. После я подпалили. Тези събития са отразени в еврейската песен”За вярата”. С освобождаването на редица градове от турците местните евреи са подложени на жестоки преследвания. Селяните от Свищов ограбвали, изгонвали и дори убивали евреи. Защо?  

 

 

 

 

Както ви разказахме вече, след като Изабела Кастилска прогонва евреите от Испания, онези, които не приели предложението й да се покръстят, тръгнали по белия свят. Те биват относително радушно приети във владенията на султана.  Част от тях се заселили из всички по-големи центрове на Османската империя, включително из градовете на територията на днешна България. С присъщия си практицизъм имперската власт не пропуснала да оцени по достойнство, пък и да се възползва и от респектиращи качества и умения на евреите: техническите им познания (включително и на огнестрелното оръжие), лечителското майсторство, богатия търговски опит, широките делови контакти с Европа и не на последно място – внушителните парични капитали на имигрантите, които вливат живителна струя в османската икономика[1]. Така пишат малцината вещи у нас по въпроса. В тази част ще основаваме разказа си на фактите, поднесе освен проф.Олга Тодорова и от младата историчка Сузана Хазан.

Как изглеждали от птичи поглед еврейските общности в малките градчета на тогавашна България? Трудно е да се каже… Имало ли е обособени кварталчета(гета), или са населявали само улици? Заселвали ли са се по селата. Колко са били реално синагогите? Имали ли са училища? Казват, че за евреите е било свръхважно детето от малко да може да научи буквите. Разбира се, за да чете Тората(съответства на първите пет книги на Библията – б.а.). Неслучайно им казват “народа на книгата”. Интересно е да се знае, че от най-ранна възраст еврейчитетата говорят 3 – 4 езика. Воля за интеграция с управляващия етнос, както и със съседите си!

Ако искаме да опознаем евреите като част от нас, трябва да знаем всякакви факти и детайли от всекидневието им, техната кулинария, вестниците, списанията им. Как са се обличали? Откъде са взимали платовете за тези красиви сефарадски рокли?

 

 

В наверечието на 19 век нещата изглеждат по-достъпни. Със сигурност можем да твърдим, че през 1895 г. 80 процента от евреите сочели шпаньолския за свой майчин език. Това се дължало на обстоятелството, че децата били обградени от баби и дядовци, родители и роднини, които постоянно разговаряли на шпаньолски. С други думи, те още в най-ранна възраст научавали между другото и шпаньолски. Еврейските младежи в България първо научавали  български, а после и шпаньолски. Интересно е да се знае, че в най-малкото градче където имало не повече от 400 евреи, те веднага изграждали синагога и…училища. Като цяло шпаньолските евреи рядко се радват на по-добро образование от своите съграждани неевреи. В края на 16 в. в Никополь например имало едва няколкостотин евреи. Веднага обаче направили синагога, училище, прют за бедни. Във всички големи и малки градове и следосвобожденска България правили същото – да изградят мрежа от благотворителност, между които и амбулатории. В амбулаториите лекували бедните хора, в това число и българи. Това било интензивно и мотивирано сътрудничество между българи, евреи, арменци, цигани по линия на хуманността. В онези години “жълтата гостенка” покосявала бедността, без значение дали се кланя в църквата “Свети Седмочисленици”, или чете параши в Синагогата.

 

Любопитството ни за повече и сигурни знания няма как да бъде твърде задоволено.Трябват ни източници.  В  Института по балканистика се съхраняват над 10 000 тома на еврейски език. Това са старопечатни книги и книги от малко по-късно време. Трудна работа за четене. Във всички случаи можем да задоволим глада си за по-задълбочени познания с помощта на хебраисти в т.нар. респонси“ – това са били юридически консултации на равините и библейските коментари. Куп отговори можем да получим! Но… засега ще оставим настрана хебраистите. Ще тръгнем по друга следа. След дирята оставена от самите книги.  Откъде са получени те?

За начало ще изберем семейство Арие от Самоков, град, който до 1907-ма е бил център на епархията.  От тяхната библиотека са взети голяма част от книгите, съхранявани в БАН.

Но преди да ви разкажем за Арие, нека да се спрем на един отново слабоизвестен факт.

Това е случаят Моше(Мошоначи).

Този случай  е разказан от Бенямин Ардити, уважавана личност. След задомяване с дъщерята на Нисим (някой си) Моше се преместил да живее в Кюстендил. Там бил назначен от турската власт за съдия в местния областен съд.  Властта подгонила чорбаджи Манол и чорбаджи Димитър Друмерски за подривна дейност. Строго наказание ги очаквало, но…Мошоначи им издействал помилването! Истински Ел буено джидьо!

На добрината му българите отговори с добро. И то не кой да е!

Илия Марков Поппгеоргиев(Ильо Войвода)

 

През Освободителната война Моше се канел да избяга в Солун, но (!) по внушение на чорбаджии българи и на Ильо войвода(онзи същия, хайдутинът, поборникът за свобода!)останал в града. Имал надеждна защита в него, един вид. Защото къщите на редица кюстендилски евреи били ограбени, но неговата останала непокътната. Може да допуснем, че над имота на Моше бил “разпънат чадър”от славния Ильо! И за хепиенд съвсем по американски, след Освобождението назначили Мошоначи за общински съветник. А през 1891 г. кариерата му съвсем процъфтяла! Започнал да изпълнява длъжността  главен равин и участвал в акцията по оправдаване на обвинените в ритуално убийство във Враца евреи.

Ритуално…какво?

Ще трябва отново да преговорим  контекста за една от най-важните теми на този текст.  Кога се е зародил антисемитизмът в България и каква е рецепцията за евреина във фолклора, възрожденската ни литература, във вестниците? Защото, обвиненията  на евреите в  извършване на ритуални убийства има много дълга история, дребна част от която разказахме в първата ни част.

Да дадем думата отново на професор Олга Тодорова. Дръжте се здраво!

Ето какво пише тя за стереотипа за външния облик на евреите в онези времена.  “Един на пръв поглед второстепенен, но в действителност твърде съществен детайл от техния портрет, като се има предвид подчертаният вкус на епохата към прийомите на физиогномиката[2].“ Външният вид на евреина в българската възрожденска проза не събужда друго чувство, освен погнуса. Евреинът е не само грозен, но и мръсен. В този смисъл можем да констатираме един силен континюитет с християнската полемична книжнина и с фолклора, в които евреите също са представени с отблъскващи физически черти, съответстващи на “мръсната” им вяра.

 

 

 

Както вече бе казано в първата част, във фолклора ни битувала нелицеприятната представа за евреите като “келави”, “шугави”, “лунави”, “дупчени” и пр. Ето сега едно красноречиво описание на епизодичен герой-евреин, което намираме във втората, непубликувана част на повестта на Васил Друмев “Ученик и благодетели, или чуждото си е чуждо”: “Лицето на евреина беше отвратително. С едно око, разрязана устна, с черни зъби, дълъг, извърнат нагоре нос, със сбръчкано“.

Сред многото шокиращи неща, които могат да “научат” за юдейската религия читателите на този тип литература е и това, че евреите “убиват християни с ритуална цел”. В “Служение еврейско”, проф.Тодорова обяснява мейнстрийм убежденията “как евреите хващат християнски деца на своя празник Пурим и ги държат затворени до Пасха, когато ги принасят в жертва. От така получената “християнска кров мучена” се слагало в еврейските пасхални хлябове; от нея равините давали да пият на новообрязаните еврейски деца; с нея евреите пръскали своите покойници и захранвали новобрачните. 

Сефарадски евреи представени в характерния ключ за сайта Anonymous

Ето какви неща се напластявали във времето. Ако мислите, че подобни „обвинения“ са забравени, лъжете се. Те могат да се прочетат и в днешните антисемитски и националистически сайтове. Е, не става дума за ритуални убийства. Не. Трансформациите на верските и етнически предразсъдъци са тема  за социологически и антропологически изследвания. Да има само кой да ги напише! През 1898 в Le Courier des Balkans пътешественикът и журналист Oscar Iskender публикувал текст, в който се отразяват антисемитските „кампании“ на съществуващите в освободена България вестници като „Отзив“ и „Поща“. Ето какво казвал авторът, полемизирайки с враждебните обвинения към израилския народ:“ Евреите са български граждани, наравно с останалите в страната. Те плащат същите данъци и изпитват същите тежести, които лягат върху плещите на всеки обитател на българската земя.“

Да се върнем обаче към по-приятните неща.

Стана вече дума за прочутата самоковска фамилия Арие. И не само. Ще говорим и за българските чорбаджии, но не според интерпетациите за тях от Христо Ботев или Каравелов!

Кърджалийските размирици са прокудили членовете на голямото семейство Арие да се заселят в София. Разправят, че Моше Арие дошъл в бъдещата столица благодарение на Самоковския аянин(първенец, влиятелен гражданин в Османската империя -б.ред) Ахмед Емин Ага. Агата го подпомогнал с пари и му отстъпил една от своите къщи. А по това време в Самоков  нямало кой да търгува с манифактурни стоки. Наследниците на стария Арие започнали бизнес с желязо, шаяци, кожи. Историята разказва как отишли във Виена, закупили 100 чарка за гайтан и правили стока каквото била нужна. Печелели добре, даже много добре. От всичко най-много обичали да дават пари под лихва. Затова от 1844 година започнали да ги наричат „сарафите“.

 

Къщите на Арие приличали на дворци – с водоскоци и зимни градини. Днес единствено запазената от всички техните къщи е най-малката, „интимната“. Иначе „Сарафската къща“ на Арие е ярко доказателство за приликата с удивителната градска симетрия на пловдивските къщи(по-нататък ще ви кажем и за други взаимолияния). По-нататък Арие си купил търговска къща в Цариград, както и кредит в много европейски страни. Разбира се, само след няколко години построили и Синагога, а къщите им били грамадни и  всички имали  градини, чешми и дървета. Това разказвали очевидци.

Как ли са се вписвали еврейските „чорбаджии“ Арие в картата на българските чорбаджии? Например, съпоставими ли са с  хаджи Николи Димов Минчооглу или Христо Тъпчилещов? Христо и братята му се занимавали със закупуване на евтини шаяци от Калофер  и Казанлък шаяци, изработвали ги на дрехи и през есента  ги пращали в Цариград.  През 1854 вече  Христо Тъпчилещов се е превърнал в най-влиятелния българин, известна е забележителната му комуникация  със свещеници, общини и с видни  люде от всякакви етноси! Натрупал много, много пари. Уви, българските разкази и интепретации за чорбаджиите винаги „левеят“. Наричат ги експлоататори,  спекуланти, лихвари. Великият революционер Ботев им посвещава едни от най-силните си стихотворения, та децата от ранна възраст да научат да ги мразят. Работата обаче е в това, че както Моше Арие, така и Минчооглу  освен останалото (строители на къщи, модерна търговия, финансово дело)били особен вид трансмисия между българските провинции от Султаната и Европа. Децата им учели  в Германия или Франция и донасяли западен дух. Виждаме го в архитектурата на построените от тях сгради най-вече. Съвременните любители на предразсъдъци и религиозни стереотипи  все още обичат да използват по адрес и на етническия богаташ(евреин) и на  българския чорбаджия думи като „изедник“, „кръвопиец“, „гешефтари“. Е,  трябва да се примирим: категориите от доскорошната историография  в голяма степен са неадекватни за живота на прадедите ни отпреди векове. Хубаво е обаче,  човек  да се запита дали без еврейска и българска буржоазия бихме имали материалното и духовно наследство от манастири, църкви, синагоги, библиотеки…

 

От фамилията Арие останало такова архитектурно разкошество, за което изкуствоведи и историци имат книги да изписват.  Като стана дума за изкуствоведи, ето една история. Тя показва възпалените  места, пречещи на общия разказ за евреи и българи от „онова“ време. Николай  Койчев не е много известен историк, но е първият изследовател на Новозагорския край. Правил е опити за изработване на археологическа карта на района, в която отбелязвал  селищни и надгробни могили, антични и средновековни обекти. Койчев написва  монография за еврейското изкуството и влиянието му върху българското. Хванал се  за хексагона (Давидовата звезда). Открил, че тя присъствала като елемент в произведенията на родопските резбари! Хексагонът ( шестолъчната звезда, образувана от два равностранни триъгълника, е символ на юдаизма – б.а) , идва от Месопотамия  и го има в повечето култури като декоративен елемент. Но за Койчев хексагонът е  безспорно  елемент от култовата пластика на евреите, в този смисъл – исторически е по–стар!  Следователно, той се е „промъкнал“  в родопската резба. Дали е така, трудно е категорично  да се каже.  Друга изследователка, Анна Рошковска, е една от малцината учени, изследвали приноса  на установилите се по българските земи евреи от сефарадската диаспора. Тя доказва  тяхната роля във формирането на възрожденската градска култура – жилищна и култова архитектура. Непрестанно подчертава в книгите си, че това е неизследвана област – как са си взаимовлияели  и обогатявали българскатата  и еврейската духовна и материална култури и затова трябва да се изучават. Непременно.

 

Да ги изучаваме, съгласни сме, нали! Защото, докога ще си затваряме очите пред фактите! Между нас казано, нито чорбаджиите, еврейски или български, са бели ангели или черни дяволи в историята ни от времената на Османската империя! Нито „турското робство“ е само три синджира роби, рая и безправие. Пък и…нали Сенека е казал „робството държи малцина, но  мнозина се държат за него!“Но…това е друга тема!

А нашият разказ за евреите из българските земи ще продължи следващия месец.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[1] Олга Тодорова, Балкански идентичности – https://balkansbg.eu/bg/content/b-identichnosti/141-evreite-v-balgarskata-slovesnost-ot-nachaloto-na-hih-vek-do-osvobozhdenieto.html

[2] Judaica Bulgaria – Книгите са от 3 периода: издадени до 1540 (инкунабули), старопечатни книги и книги от ново време. Институтът по балканистика не притежава еврейски издания от преди 1500 г. По-голямата част от колекцията е с научен и богословски характер. Книгите на ладино са с нравоучителен характер и художествена литература.

 

[1] Олга Тодорова – Балкански идентичности – https://balkansbg.eu/bg/content/b-identichnosti/141-evreite-v-balgarskata-slovesnost-ot-nachaloto-na-hih-vek-do-osvobozhdenieto.html

[2] Пак там

[3] Judaica Bulgaria –  От 1878  до 1928 там  имало вече 4 000 еврейски къщи , редом до 6 000 православни къщи. А населението в столицата било около 20 501 човека, от които 4 146 – евреи.

 

[4] Николай Койчев: „Българска и еврейски култови паметници. Влияния“

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).