Идеите за поправки в Конституцията между популизма и расизма

Споделете статията:

 

Безписмените следва не да бъдат ограмотени и обучени, а ограничени в гражданските си права. Изглежда, че според този водещ български политик образованието е безсилно и/или невъзможно в дадени среди, които биха могли единствено да бъдат държани в относителна изолация с цел да на пакостят на обществото – мислене, намиращо се на малка крачка от идеята за гетоизацията и концлагерите на нацистка Германия. Мислене като това не допуска успешната интеграция и остава напълно сляпо за положителните й примери от други зони на света, натоварвайки с вина не неефективните държавни институции и оплетеното в негативни стереотипи мнозинство, което възпроизвежда скрит или явен расизъм в образованието си, а самото малцинство, което няма нито ресурсите, нито хоризонта на гледане, за да установи проблемите си и да пристъпи към разрешението им”.

 

 

 

14 август 2020 г. беше симптоматичен ден. Протестите, обхванали за първи път цялата държава (за разлика от софийската политическа активност и пасивността на провинцията в предишни години), се оказаха истинско предизвикателство за властта. Насилието видимо не е уместен ход, защото то засилва съпротивата, без да води до отговор с агресия. Преговорите за първи път са невъзможни, защото протестиращите не вярват нито в моралния капацитет на управляващите, нито в интелектуалните им способности.

Ето защо премиерът хвърли поредното си решение – реформи, каквито мнозина са пожелали да видят[1]. Първата – очаквано – е намаляване на броя на депутатите в Народното събрание. Ход, който няма нищо общо с правото и държавата, ала се сглобява добре с всенародната завист към народните представители за евтините кебапчета, луксозните служебни коли, безотчетното гориво и други привилегии, които мнозина биха желали да не са на разположение на никого, доколкото всички плащат за достъпа си до тях. Злоупотребата с ресурси от този тип е слабо чуван довод.

Веднага бих запитал следното: евтиното, но неефективно Народно събрание, има ли преимущества пред по-скъпото, но не по-добре функциониращо? Дали проблемът не е в начина на функциониране на Парламента, а не в числото депутати?

На 6 ноември 2016 г. бе проведен един от малкото референдуми в България, а сред ключовите въпроси, поставени от инициатора му – шоумена Слави Трифонов – беше този за редукция на броя на депутатите[2]. Не бяха предвидени никакви механизми за контрол на качеството на свършената от народните представители работа. Не беше отворена и темата за шанса депутат да бъде отзован от избирателите си, ако бъде привидян като противник на интересите им. Подминат беше и фактът, че Народното събрание функционира като последна инстанция, която никой не е в състояние да коригира при погрешно взето решение. Напомням, че предвиденото в Конституцията президентско вето е отлагателно, а не същностно: прилагането му води до ново гласуване на закона, сметнат за спорен, а процедурата може да се повтори до два пъти (чл. 101, ал. 1-3 от Конституцията на Република България). След двукратно преодоляно вето президентската гледна точка бива заобиколена, защото законодателят е предвидил такъв сценарий.

Според премиера намаленият брой депутати би предотвратил постъпване на анонимници, които не правят друго, освен да се регистрират и да изпълняват старателно партийната повеля при гласуване. Пропускам факта, че тъкмо партия ГЕРБ доведе този феномен до абсурдни стойности – не един и двама са депутатите, които не успяха да покажат нито веднъж лицата си в парламентарно прение, нито участваха дори веднъж в изготвяне на проект за закон.

Популизмът води до политическо късогледство. Един от примерите за това вече беше споделен – подмяната на дебат за ефективната работа на Парламента в рамката на „общото благо“ с разговор за компромис относно числото на членовете му. Фокусът върху модела на поставени цели и постигнати резултати е радикално отместен по посока на низово-народническото очакване за по-малко привилегировани, а не – за контрол над употребата на привилегиите и смисъла им тъкмо с оглед работата на народните представители. Вместо властта да даде отговор на проблема за крайно неефективния Парламент, удовлетворение получава едно неполитическо очакване, присъщо на мисленето на литературния герой Андрешко, почиващо на спонтанната, нерефлектирана тяга към егалитарност, част от мисленето на традиционно-аграрното общество, в което понятие за индивидуалност практически няма.

По-големият брой на депутатите има и положителни страни. Голямото общо число води до по-голям минимален брой, формиращ кворум и мнозинства, нужни за прокарване на решение. Това на свой ред означава по-трудна координация с извънпарламентарни фактори, желаещи да упражнят влияние върху законотворческия процес. Казано направо, повече депутати означава трудности за онези, които биха потърсили да си купят приемането на даден закон. У нас дори 240-те народни представители се оказват доста лесно податливи на корупция, а пример е Законът за хазарта, който се оказа, че е разписан под силния натиск на определени играчи, ангажирани в извличане на максимална печалба от този ресор.

Димитър Атанасов е автор на едни от най-критичните теми в Маргиналия

Увеличеният брой народни представители означава и по-сериозен шанс за политическо представителство на по-малки социални групи, излъчили свои кандидати за членове на Парламента. На фона на факта, че съвременното общество все повече изоставя традиционните координатни системи на политиката и се ориентира към практически формулирани каузи и идеи за тяхното разрешение, шансовете за попадане в законодателния процес навярно трябва да бъдат ориентирани към гъвкави решения, включващи и такива фактори, които до този момент са разположени по-скоро в сектора на гражданската активност без гарантирано влияние върху процеса на създаване на закони. Напомням, че в момента попадането в Парламента на депутати без партийна подкрепа е практически невъзможно, ето защо цивилните активисти, способни на задълбочена политическа мисъл и смислено действие в полза на „общото благо“, остават участници единствено в дискусиите в комисиите на Парламента, но без право на глас и с присъствие, което всеки момент би могло да бъде прекратено, ако интересите на мнозинството се окажат накърнени, но незащитими от позицията на доводите.

Повече депутати означава всякога и по-пълна картина на представителството – по-голям брой партии биха очертали в по-голям детайл обществените нагласи към момента на провеждане на изборите. Фактор, който може да доведе и до риск от проникване на корпоративни интереси по линия на снижения изборен праг, за чието надминаване става потребен по-малък финансов ресурс, употребим за пазар на електорат.

Исторически погледнато, броят на депутатите в Народното събрание от Освобождението до днес варира в широки граници. Учредителното събрание, изработило Търновската конституция, се състои от 231 депутати. Първото Велико народно събрание, конструирано непосредствено след него, има същата численост. Оттам нататък броят на депутатите се колебае над 140 и под 280. Рекордът за най-малоброен Парламент държи Третото обикновено народно събрание – 47, но с уточнението, че изборите за него са проведени по двустепенна система (гласоподавателите избират представители, които реализират същинския избор от тяхно име) и с цензови ограничения (образование), които допълнително ограничават потенциалния кръг депутати. Този Парламент оцелява около година – между 10 декември 1882 и 25 декември 1883 г. Свързан е с Режима на пълномощията на княз Александър I – период, известен с недемократичните си практики. По-нататък броят на народните представители расте, тъй като нараства и населението, а според Търновската конституция представителството е пропорционално зависимо от броя на гласоподавателите. Четвъртото ОНС въвежда и практиката на промяна на броя на депутатите – от 195 избрани в началото му те стават 286, а причината е присъединяването на Източна Румелия и нуждата от представителство на населението от областта. От март 1914 до април 1919 г. заседава Седемнадесетото ОНС. Броят на депутатите в него достига до 257, а причината за рязкото нарастване в сравнение в числото, колебаещо се между 145 и 189 в периода до 1907 г. е обстоятелството, че тук гласуват и присъединените по договорите от Букурещ и Цариград от 1913 г. области.

XXIII ОНС достига до 283 народни представители, а дейността му е прекратена с Деветнайсетомайския преврат. До май 1938 г. Парламентът не функционира, а след това броят на депутатите е съкратен на 160. Остава такъв в следващите два състава на НС.

По времето на социализма числото на депутатите се колебае между 276 и 415. Любопитна е историята на Шестото ВНС, в което са избрани 465 народни представители, но работата му завършва в числен състав от 375, защото 90-има са арестувани, мнозина – съдени, затворени, изпратени в лагери, осъдени на смърт. Сред членовете му е и земеделският лидер Никола Петков.

Едва с Конституцията от 1971 г. бройката на народните представители е установена на 400, а през 1991 г. новият Основен закон постановява числото да бъде 240 за ОНС и 400 за ВНС.

По-малочисленият Парламент не е по-ефикасен, а напротив – по-послушен. Показват го двата посочени примера – този на личния режим на княз Александър и силно лишеното от институционална физиономия Народно събрание, избрано насред авторитарния режим на 1930-те и 1940-те. Ясно се вижда, че настоящите 240 депутати не са проблемни в броя си, а в липсата на начин работата им да бъде контролирана – едно. И две – в отсъствието на законово утвърден начин за извеждането им от функции. Въпрос, който на свой ред поражда други питания. Първото от тях е как ще бъде допълван съставът на Парламента при активиране на подобна хипотеза – с привличане на следващия народен представител от листата на партията, чиито депутат е отзован, или чрез нови, частични избори в избирателния му район. Единият сценарий създава нерешим проблем при бламиране на независим народен представител. Втората възможност произвежда неравнопоставеност, доколкото избирателните нагласи се променят и проведеният днес избор навярно не би се възпроизвел напълно утре или вдругиден. Оставянето на мястото вакантно би означавало промяна на кворума и на числата, нужни за вземане на решения от Парламента. Ако един народен представител не би изменил изборната математика, то подобен механизъм съдържа още една заплаха: удостоверенията за временен адрес дават право на гласуване, с което всеки депутат би могъл да бъде отстранен от мотивирани от опозиционна партия избиратели. Това на свой ред би блокирало работата на законодателите.

Изглежда, че най-разумното решение е комплексно. Едно – навярно влизането н следващото име от листата на дадената партия звучи логично. Две – принципът на уседналост при избор на Народно събрание изглежда необходим. Не само заради избягването на възможността за мигриращи, наемни дружини за отстраняване на депутати на опонентите, но и поради обстоятелството, че депутатите би следвало да бъдат ангажирани и с проблеми на местно ниво, а тъкмо този аспект от дейността им остава съвършено невидим от разстояние на няколко стотин или няколко хиляди километра.

Бламирането на непартийно постъпили депутати би следвало да се решава чрез частични избори в района, от който са номинирани. Отново – с уговорката за изборна уседналост. Правило, което не би следвало да важи при избора на видимите от дистанция магистрати като президента.

Не корумпирана, но евтина институция, а работеща по определението си и по възможност – скъпа и носител на нужния престиж.

Популизмът продължава с предложенията за разделянето на съдебните колегии – идея на Христо Иванов[3], която премиерът си присвои, без да посочи източника ѝ. Подобна липса на коректност издава като цяло липса на дълбочина на проекта. По всичко личи, че и неговото извикване на живот се подчинява на финала на премиерската реч, посветен на специално отдадения дан на гражданските очаквания – така искат хората, така прави политиката. Фигура, която почти ликвидира държавата, свеждайки я до систематизатор на народната воля, а не – до сбор от институции, които с умерена принуда насочват гражданите в широката ивица на демократичното, наречена още „общо благо“. Бих задал тривиално известния въпрос за данъците: ако утре протестиращи блокират работата на държавата с искане за отмяна на всички дължими вземания, дали премиерът ще бъде също така щедър? Ако гражданството вземе решение да обяви електроенегрията, водата и отоплението за безплатни и откаже да плаща сметките на експлоатационните дружества, ще прояви ли Борисов същото разбиране и ще стори ли тези ресурси да не струват нищо? Какво би станало, ако народното недоволство поиска бесило на площада за политици, смятани от мнозина за престъпни, не дръзвам да си представя.

Намаляването на мандата на главния прокурор е поредният постулат, който издава силен мирис на популизъм. По всичко личи, че гражданите са силно недоволни от последните няколко обитатели на тази магистратура. Отново бих задал вече отправен въпрос: дали проблемът е в неефективността и безконтролността на главния прокурор? Дали това е породено от продължителния му мандат или от законови недоразумения, които го правят подчинен наистина само на Господа – едно крехко упование, което по всяка вероятност няма да доведе до въздаване на справедливост на равнището на политиката? Както става ясно, апорията е сходна с тази, създадена от дейността на Парламента – зле функциониращ властови орган, когото никой не е в състояние да контролира, защото законодателят не е предвидил съответната институционална субординация и механизмите за реализацията ѝ. Изглежда, че и тук министър-председателят е воден не от философията за истинска промяна, осмисляща по друг начин работата на институцията – така, че тя да отговори на обществените нужди (не на очакванията към нея непременно, защото те са твърде много и съвършено разнородни, за да формират общ интерес вън от властовия проект на управляващите), а напротив – отново се залага на идеологията за намаляване на щетите от работата на неправилно функциониращото. Логика, която подхожда на детската градина, където палавите деца биват обуздавани на цената на известна търпимост (тук тя е цели пет години) с намерението да бъдат избегнати най-големите пакости, които те биха могли да натворят.

Същото важи и за полугодишните отчети на главния прокурор пред Народното събрание. Първо – същото онова Народно събрание ли ще изслуша отчетния доклад? Онова, на което не вярва дори Бойко Борисов, та намалява представителите му двойно? Една неефикасна институция приема свършената работа от друга, доказала твърде проблемната си работа – шедьовър на популизма, който не издържа дори на елементарна критика от позицията на формалната логика.

Твърде екстраординарно звучи идеята за ограничаване на правомощията на министъра на правосъдието до неговите бюджетни функции и управлението на имотите на ведомствата, чиито принципал се води. По този начин магистратът би се оказал сведен до ролята на домакинка – лелката, която дава метла и лопата срещу подпис в учреждението и определя срок, в който, ако не бъдат върнати, следва мъмрене по коридорите. Ако на министъра бъде отнета законодателната инициатива и ролята при избора на ръководители на правосъдните институции, то дали не е по-логично да закрием това министерство? Тук навярно Борисов се води от опита си и от прозрението, че настоящият правосъден министър би бил по-малко пакостен, ако обхватът му на действие бъде стеснен максимално. Последното, разбира се, като горчива ирония, насочена срещу самите нас, допуснали посмешища на високи постове нееднократно.

Ако дотук предложените конституционни промени са насочени към неутралния протестиращ и имат за цел да утолят жаждата му за необходими промени, без да се отчита какви точно биха сработили и изобщо – каква е обществената полза, че да я обслужим най-добре със замисъла си, то идеите на самонареклите се патриотични партии са меко казано тревожни.

Първата от тях – идеята за образователен ценз, е откровено репресивна. Евродепутатът Ангел Джамбазки, известен с расистките си изказвания[4], и тук разкри именно расистката подложка на предложеното – да се ограничи вотът на неграмотните от ромското малцинство. Гледна точка, която той изразява не за първи път[5]. Намирам за нужно да припомня, че изборите, проведени в условията на образователен ценз, водят на власт авторитарни режими, които в нито един от познатите от българската история примери не завършват с положителни резултати. Примерът е парламентът по времето на извънредните пълномощия на княз Александър, който съвсем не се отличава с демократичност и зачитане на законността.

Безкрайно любопитна е гледната точка, според която безписмените следва не да бъдат ограмотени и обучени, а ограничени в гражданските си права. Изглежда, че според този водещ български политик образованието е безсилно и/или невъзможно в дадени среди, които биха могли единствено да бъдат държани в относителна изолация с цел да на пакостят на обществото – мислене, намиращо се на малка крачка от идеята за гетоизацията и концлагерите на нацистка Германия. Мислене като това не допуска успешната интеграция и остава напълно сляпо за положителните ѝ примери от други зони на света, натоварвайки с вина не неефективните държавни институции и оплетеното в негативни стереотипи мнозинство, което възпроизвежда скрит или явен расизъм в образованието си, а самото малцинство, което няма нито ресурсите, нито хоризонта на гледане, за да установи проблемите си и да пристъпи към разрешението им.

Тук релевантен ми се вижда въпросът, породен от императива на Кант – ако си представим подобен принцип като основа на всеобщо законодателство, ако помислим себе си в разменена роля при действие на тъкмо този закон, дали бихме дали съгласието си с охота и дали не си струва по-скоро да се разсъждава върху проблемите на равнището – първо – на образованието и медиите, в полето на политиката, а едва след това да дирим начини за преодоляване на съпротивата срещу модернизацията, но не с ограничаване на конституционно гарантирани права, а чрез положителни стимули?

Втората промяна е не по-малко проблематична – въвеждане на задължително гласуване[6]. Идеята също не е нова за т. нар. патриоти. Насочена е според тях срещу купения вот, голяма част от който също виждат в етнически параметри. Отново расистка позиция, от която съвременният политик би следвало по-скоро да се срамува. Участието в демократичния процес е право, а не задължение. Демокрацията включва като валиден и избора на крайната пасивност, а именно – да не се участва изобщо в общите дела и в устройването на общия ни институционален дом. Ако това не беше така, тогава демокрацията не би издържала на проверката на самата себе си. Един вид – би се провалила пред собствения си императив. Ето защо задължителното гласуване е политически и философски абсурд. Ненапразно в страните, където е въведено, реални санкции за отказ от вот почти не се прилагат.

Освен отговор на определени обществени очаквания, това предложение е и фигура, служеща за политическо възбуждане на не особено многочисления, но сравнително мобилизиран електорат на партията му.

До голяма степен подобно утежнение на демократичните процедури и личното участие в тях отговаря на очакванията на лесно водимите футболни агитки, за които лидерът е свещен, а заповедите му – закон. На тези, татуирали по телата си ликовете на национални герои, за които Левски е икона на антитурцизма и антиислямизма, а Ботев – свят образ, дал живота си в името на проекта за етническа нация. Друга група, готова да реагира положително на повелително подкарване на електората към изборните урни, е тази на соцносталгиците, според „демокрацията е отнела много“ на всички, както неотдавна заяви и лидерката на социалистическата партия[7]. Сиреч, тук идеята за „общото благо“ е подменена от стремежа към откъсване на определен електорален сегмент, намиращ се под влиянието на партия-конкурент. Технология, характерна не за реалното политическо планиране, а за популисткото говорене, свеждащо политиката до реторически дискурс, печелещ избиратели с определен профил на очакванията.

Особено любопитство буди у мен постулата за етнически българското и непременната му връзка с гражданството. Освен видимата с просто око насока към улесняване на търговската дейност с българските паспорти и монополизирането на общението с държавните институции, достъпът до които за желаещите българска лична карта се реализира с платеното посредничество на хора, ангажирани с политическата класа[8], тук има и още нещо и то е отново изпълването на хоризонта на очакванията на онези, за които българското се измерва с генетични маркери и съпричастност към статичния набор от ценности на родното, канонизиран по времето на социализма, в който се открояват менци, пафти, рогати черепи на животни на стената, шарени килими и народни песни, преработени в кръчмарски хитове през 1970-те. Съвременната наука отдавна е въвела за измерител гражданския патриотизъм – приноса в живота на обществото, порядъчното поведение и плащането на данъците са достатъчни, за да бъде сметнат някой за достоен да бъде гражданин на България, сиреч българин по паспорт.

Тук отново следва да бъде откроена ролята на образованието – в учебниците за гражданско усещане за принадлежност не се говори, а реториката, макар и лишена от екстремните тонове на митологеми като тази за „робството и тиранството“, продължава да възпроизвежда един етноцентричен разказ за историята, историята на литературата и историята на културата в безалтернативен модус. Колко са национално значимите личности с имена, нетрадиционни за българската именна система? Къде са писателите и поетите, чиито фамилии не завършват на -ов или -ова? Как е показан културният принос на малцинствените представители, живели като част от българското общество?

Припомням, че университетски преподаватели продължават да внушават „робства“ от лекционните си трибуни и да създават смалени, фрустрирани граждани, носители на културна травма, към която ги съпричастява не личният опит, а образованието чрез разказа на професорите[9]. Тъкмо те се превръщат лесно в потенциални жертви на политически инженеринг и планове за постоянно парламентарно присъствие чрез медиатизиране на кодовете на агресията, а публикациите им висят тъкмо на сайтовете на организации, свързани с т. нар. патриотичен партиен профил[10].

Връщането на наборната служба също не е споделено за първи път[11]. Постулат, който също би могъл да се обвърже с очакванията на онази част от обществото, за която: първо – агресията е част от ежедневието като практика или готовност, военната униформа е обект на почит и преклонение, оръжието не е заплаха, а желана играчка, с която се гърми на празници, армията не е ненужно, луксозно скърцане със зъби, а въпрос на национална чест и способност за отбрана, макар че желаещи да нападнат България изобщо няма. И второ – войската е особено желана отново от онези, за които съвременното общество не е свободно, а разюздано, разпищолено, но не от гледна точка на разхайтените политици и всевластните им корупционни схеми, а на намираните от за непоносими цветни дрехи, крещящи бижута и екстравагантни прически на младите хора. Сиреч, един проблем, в който несъмнено има и генерационен компонент, на който дори не е нужно да се формулира специален отговор (защото и ние един ден ще привидим нашите деца като особено отклонени от нормите на нашата младост), бива превърнат в политически, за да бъде извлечен от него електорален дивидент. Дело, което не допринася за изграждането на обществото чрез институционалния порядък, а напротив – руши връзките в него, води до противопоставяния, подобни на тези между малцинствата и мнозинството, залагайки на агресията като базисен управленски код. Факт, с който едва ли следва да се примирим.

Следва атаката към алтернативните сексуални ориентации – браковете следва да бъдат само съюз между мъж и жена. Само преди няколко дни Красимир Каракачанов определи целта на протестите в страната с думите „Да ми доведеш гей браковете и да ми създаваш джендър република!“, намесвайки и универсалните виновници Джордж Сорос и неправителствения сектор. Речта му веднага бе определена като неуместна от организацията на българските евреи „Шалом“[12].

И тук личи подадената ръка към ретроградните среди, проектирани като твърд електорат на партията, присвоила си името на революционна организация от миналото. Според представената от тях гледна точка бракът е отражение на биологичния инстинкт за размножаване и представлява узаконена детеродна заедност. Гледище, което практически отрича браковете между хора, решили съзнателно да нямат деца или възпрепятствани в тази насока от една или друга причина. Ако приемам Каракачанов за прав и превърнем мисълта му в закон, то би следвало да възстановим и ергенския данък – след като повелята на природата ще бъде основа на правния мир, то следва отказалите или изпадналите в невъзможност да се възпроизведат в създадени и родени от тях наследници да понесат санкция, а бездетните да бъдат обявени за негодни. Отново дистанцията до постулатите на нацизма е сведена до милиметър.

Съжителството между хората е избор, а не манифактура за създаване на потомство. Ако приемем Каракачанов за меродавен в това свое схващане, тогава и приятелствата между разнополовите, в които няма размножителни интенции, трябва да бъдат огласени като безсмислени. Опасявам се, че по този начин човешкото общежитие и било редуцирано до нормите на кравеферма или свинекомплекс – важно е само да родиш, защото „нацията има нужда от деца“, защото обществото има потребност от хора, които да забиват безжалостно кирките, да въртят волана в градския транспорт, израждайки нови и нови трудови единици междувременно от утробите си. Не, обществото на хората се основава на цивилизационни избори, един от които е този на свободата – ако не желая или нямам възможност, няма да създам поколение, а от това никой не следва да се усеща ущърбен, най-малко – мистичното тяло на нацията, към което няма да придам поредната брънка.

Хомофобският елемент също личи пределно ясно, а негов прицел са проноснирано традиционните, за които половите роли не са отживелица, а гръбнак на обществото. Тривиално, но нека спомена и това: емоциите са такива, каквито са, независимо кой ги изпитва. Влечението на мъже към жени, на мъже към мъже и на жени към жени навярно не се различава, освен в личностен план. Обичащият искрено е наивник, а обичаният, ако чувството е споделено, е истински щастлив. Във фундамента на институционалния ред е залегнала представата за умножаване на щастието и маргинализиране на нещастието. Разлика в пол, раса, етнос и други не би следвало да има.

Държа да припомня още един съществен факт, превърнал се отдавна в елемент от картината на нормалното: публичният живот е обвързан със споделени норми, в които всички живеем със задължението да ги спазваме или да се отклоняваме от тях, без да нанасяме вреди на околните и на себе си. Частното пространство, от което част са постелите в спалнята, е неприкосновено. Там законите се коват и приемат само от въвлечените. Няма да забравя как в моя 11-и клас доц. Стоян Асенов, мой даскал по философия, ни направи в час дебат, посветен на разбирането за перверзия. След като ни изслуша детинските размисли, той заключи: няма нищо неприемливо, щом замесените са съгласни и го правят с и за удоволствие. Принцип, който поддържам до днес – никой няма право да вдига завивките ми и да проверява какво става в чаршафите ми. Държавата следва да се спре тъкмо на прага на дома ми. Отсам външната врата тя няма място и не е добре дошла, ето защо сексуалната ориентация не е и не може да бъде политически проблем. Споделям всичко това като част от непоклатимо хетеросексуалната общност, а го отбелязвам изрично, защото част от критиките към подобни позиции включва и обвинителни припознавания на автора като част от хомосексуалните. Не, държа дебатът да остане на равнището на принципите, а не – на емпиричните констатации или на обвиненията към споделилия неприемливо за дадена политическа сила становище, поставящо във филтъра на популизма почтеността на лидерите й.

Законодателната инициатива на президента е насока, която се обсъжда не от вчера. Предложението далеч не е на Красимир Каракачанов. Според чл. 154, ал. 1 на действащата Конституция президентът би могъл да начева промени само в нея, но не и да предлага други закони и поправки в тях. В този случай уклонът към авторитаризъм отново е лесно разпознаваем – концентрацията на повече властови правомощия в лицето на президента лесно води до установяване на власт със силни еднолични елементи, подобна на тази на премиера Борисов, който дълго време командваше и законодателното тяло, и Министерския съвет, имаше президент от своята партия, и мнозинство от кметове и областни управители. Този щрих завършва образа на желания от ВМРО избирател – освен всичко споменато, той е и в плен на мита за „силната ръка“, в чиято роля лидерът на партията по всяка вероятност полага себе си: свещен лидер от типа на владетелите на Древния Изток, пред които народът се просва по очи без право да ги погледне. На дръзналите да потърсят дори края на мантията му с поглед персийският шах, например, отреждал незабавна доза телесни наказания. Историческа референция, смислово легитимна на фона на домодерното и ориенталското като могъщи влияния, оформили този пакет от идеи за конституционни промени в една инак съвременна и европейска държава.

От идеи за промяна на Основния закон не се въздържаха и „патриотите“ на НФСБ. Акцентът тук експлицитно е върху „еднонационалната държава“[13]. Последиците от това биха били ужасяващи и тук сянката на Адолф Хитлер и идеята за „чиста раса“ се откроява болезнено. Дали г-н Симеонов би се съгласил високите граждани да обявят не дотам високите за „генетически сбъркани“? Или онези без бради да предложат брадатостта да се криминализира? Едва ли. Отново призовавам Кант на помощ – няма как двойният стандарт да бъде съвместен с представата за собствените мисли и действия като основа на всеобщо законодателство. Казано с други думи, не прави онова, което не си склонен да изтърпиш или от което би се срамувал, виждайки да го правят децата ти.

Уклонът към православието също е типичен популистки ход – Българската православна църква е известна с ретроградните си нагласи, изговаряни присъщо от митрополити като Николай Пловдивски. Според митрополит Гавриил терминът „джендър“ имал общ корен с турската дума за ад – „джендем“[14]. Числото на свещенослужителите би могло да образува сериозно електорално тяло, присъединено от онзи, който отговори най-плътно на очакванията му. Ето първата оферта, изпълнена образцово в жанра на политическата съблазън.

Мерките за здравеопазване без доплащане и повишаване на минималната пенсия намират прием сред социално слабите, които също не са малък брой у нас. Опасявам се, че подобни постулати няма как да намерят място в Основния закон на страната, а маркирането им като теми за дебат на това равнище представлява сигнал за слаба политическа подготвеност. Същото важи и за проекта социално подпомагане да се предоставя само срещу обществено полезен труд – Конституцията не е нарочена да урежда обществените отношения на такова равнище. За тази цел има закони, позиционирани в нейната рамка, подчинени на духа ѝ.

Кумулативното правосъдие е практика, която също е обсъждана. Сегашното криминално законодателство позволява сборното наказание за няколко престъпления да бъде не толкова тежко, колкото би било, ако се съчленят механично сроковете лишаване от свобода по казусите, гледани един по един. Подобна възможност за практическо намаление на присъдата се вижда на Валери Симеонов несправедлива. Зад това предложение прозира отново или полулистко затулване на очите пред реалния проблем, или откровена неграмотност. Едното, разбира се, не изключва другото. Нефункциониращото правосъдие е такова, защото не въздава правда по мярата на закона и намира вратички, за да изплъзне обектите на правораздавателните мерки след намеса на корупционни интереси. Проблемът се състои не в строгостта на законите и суровостта на присъдите, разписани в нормативните актове, а в избягването им чрез процедурни хватки – мъчнотия, почиваща най-вече в зоната на съвестта на съдии и прокурори. Тук решението е преизбиране на съдебните магистрати и редовно атестиране на работата им по същество, а не по формални белези.

Многогодишните присъди за криминални деяния са част от народническото очакване и от фолклорната представа за справедливост, ето защо на това също бива формулиран бърз ответ във вид на политическа оферта, пакетирана като грижа за обществото.

Не остава без внимание и клишето за „бандитската приватизация“. Без да оспорвам валидността му в много конкретни случаи, едва ли има съмнение, че редовият гражданин няма фактологична и юридически уплътнена представа за случилото се в това поле, а смътна идея за станала несправедливост, която трябва да бъде изправена. Дали начинът за това е отмяната на давностните срокове, които веднъж вече са постановени? – Мисленето на правото в ретроактивен план е също аларма, активирана при насилие над свободата. Тъкмо правосъдието със задна дата направи възможен Народният съд, а преди това – трибуналите на Френската революция, а и други форсмажорни съдилища, които всякога водят не до правда, а до реки от кръв. 2730 са издадените смъртни присъди от Народния съд в България. Сред първенците в Европа сме по изпълнени смъртни присъди като абсолютен брой и на глава от населението. Принципът за действие на дадена законова промяна от обнародването ѝ в бъдеще има просто обяснение – всеки акт следва да бъде преценяван за законност според действащия правен регламент, а не по нормата на онзи, който би се появил някога. Никой не би могъл да знае утре какво ще гласи законът, та да се съобрази с него. Ето защо всеки закон, действащ ретроактивно, е абсурд, представляващ инструмент не за въвеждане на ред в обществените отношения, а бухалка за смазване на инакомислещите и политически неизгодните.

В случая въвеждането на подобно законодателство, макар да е спорно, още повече дискусии подбужда евентуалното му приложение. Не е изключено правила като тези да останат само на книга и неприлагането им да продължи да обслужва политическите интереси на онези, които канализират споделеното недоволство и го обръщат в електорален актив.

Вярвам, че деконструкцията и намирането на обяснения, поставящи видимата част от света в рамката на намеренията на нейните деятели, има смисъл само в комплект с проект за ново изграждане. Задължителният фон на декомпозицията е отговорността, именно: предлагането на смислен заместител.

Вече бе показано, макар и в едри щрихи, как популизмът руинира институционалния порядък на обществото и продънва системно мисленото политическо поле, редуцирайки го до схемата на кучето на Павлов: стимул – реакция. Тезата за деструктивната роля на популизма е широко споделяна[15], заставам зад нея и аз.

Първият проблем е контролът над дейността на Парламента. В отдавна функциониращи демокрации той е решен удовлетворително с двукамарна структура на законодателното събрание. Сенатът би могъл да се оформи като лишен от право да внася законопроекти, а в правомощията му да остане само произнасянето по подготвяните от Долната камара проекти за закони. Наложеното вето тук би следвало да води до цялостно отхвърляне, а не – до отлагане на приемането на дадения законодателен акт. В Сената следва да влизат членове с висок обществен авторитет и по право, а не по избор – бивши президенти, бивши председатели на съдилища, бивши главни прокурори, бивши ректори на университети и председатели на БАН, глави на вероизповедания, утвърдени творци и др. Предложението ми е непрецизно и без претенции за цялостен поглед. Струва ми се, че тъкмо присъствието по право би дало така лелеяната независимост, от която днес Парламентът има нужда.

Главният прокурор следва да се отчита пред едно работещо Народно събрание, което да има правото да го отзове при два доклада, които не биват приети след изслушване – властите следва да се контролират една-друга, без да имат шанс за дублиране на функции или намеса в поле на чужди правомощия.

Разделението на ВСС на съвет на прокурорите и съвет на съдиите звучи смислено и като опит за елиминиране на възникнали зависимости. Опасявам се, че е недостатъчно. Всеки норматив, дори и най-добрият, зависи изцяло от почтеността на онзи, който го прилага. Ето защо атестацията на работата на съдии и прокурори следва да бъде не формална, а същностна. Онези, които не се справят, трябва да напускат системата. Важи за всички, а с особена сила – за учители, учени, лекари. И най-вече – за популистки политици, търсещи формулата на перманентния абонамент за властта, залагащи на омразата и изолацията на цели групи от обществото като принцип за монетаризация на агресията и/или готовността за нея. Нека не забравяме и необходимата реформа в образованието – нужни са нови учебници, но най-вече потребни са учители с нов подход, обучени в среда, чужда на постоянното дебнене и подозрение, присъщи на Късния социализъм, необременени от митовете на Студената война и всепроникващата военщина, залагащи на свободата на информирания избор и на развитието на различните таланти на учениците си. Вън от клишето означава далеч от политическата манипулация и капаните на пропагандата.

Навярно не би било лишено от логика и предложението да оставим Конституцията да бъде написана от професионалистите. Така, както романите ги пишат писателите, а не грънчарите, пък ножове изковават ковачите, а не часовникарите. Не от настоящите, самоназначили се в такива роли – видяхме по-горе, че дори оптимистът Бойко Борисов няма нужното доверие на своя министър на правосъдието, а същата нагласа го е обзела и по отношение на Парламента. Образованието не само не ги е научило да умеят, но не им е вдълбало нагласата на постоянно дължимо уважение към професионалистите, спазвайки границите на собственото познание и невежество.

На самия край: нека не се заблуждаваме, Конституцията не е хапче за глава и няма да премахне болките, които обществото е натрупало в последните десетилетия. Повече от три. Не законът премахва расизма, а общественото съгласие: считането на съграждани за втора категория хора е позорно, макар всеки да има свобода да се присъедини и към тази зрителна позиция. Национализмът няма да се самоизтика в периферията на политическото поле и отвъд границата на обществено маргиналното – трябва да го сторим ние. Пътят минава през пълната нетърпимост към тези явления, които политици и партии са добре обучени да осребряват. Толерантността тук е фалшива, а колегиалността към националистите, разпространяващи омраза от университетски катедри и други влиятелни медии – откровено вредна. Няма съвършен закон, а и далечният от перфектното би сработил, ако се прилага от люде, чиято съвест функционира прилично. Изобщо, рамката на всяко правило е съзнанието на онзи, който го употребява. Чисто новият Основен закон едва ли ще научи политическите агресори на ценността на живота в заедност, в която полът, расата, вярата и етносът са формални различия, които обогатяват социалния пейзаж и му придават релеф. Няма.

[1] „Борисов обяви решенията си: Нова конституция, без ВСС и само 120 депутати“ – https://www.svobodnaevropa.bg/a/30783479.html.

[2] „Слави Трифонов: В парламента трябва да има само 120 депутати, но да ходят на работа с колело“ – https://www.flagman.bg/article/95311.

[3] Маринова, Евгения. „Разделяне на ВСС и проверка на прокуратурата залага стратегия за съдебна реформа“ – https://www.investor.bg/ikonomika-i-politika/332/a/razdeliane-na-vss-i-proverka-na-prokuraturata-zalaga-strategiia-za-sydebna-reforma-181850/.

[4] Давам само един пример, достатъчно шокиращ: „Ангел Джамбазки написа „евтаназия“ под снимката на задържаните роми в Асеновград“ – https://btvnovinite.bg/bulgaria/angel-dzhambazki-napisa-evatnazija-pod-snimkata-na-zadarzhanite-romi-v-asenovgrad.html.

[5] Атанасова, Мария. „Джамбазки: Тояга и за циганите, и за техните защитници!“ – https://fakti.bg/bulgaria/308605-djambazki-toaga-i-za-ciganite-i-za-tehnite-zashtitnici.

[6] „Каракачанов: ВМРО предлага 6 точки за промяна в Конституцията“ – https://bntnews.bg/news/-karakachanov-vmro-predlaga-6-tochki-za-promyana-v-konstituciyata-1069455news.html.

[7] „Корнелия Нинова: демокрацията ни отне много“ – https://www.dnevnik.bg/politika/2017/03/19/2937751_korneliia_ninova_demokraciiata_ni_otne_mnogo/.

[8] „Има доказателства, че ВМРО се издържа от продажбата на гражданство, твърди подалата сигнал в ДАНС“ – https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2018/11/02/3338510_ima_dokazatelstva_che_karakachanov_se_izdurjat_ot/.

[9] Атанасов, Димитър. „Време е да пенсионираме национализма. И националистите“ – https://www.marginalia.bg/aktsent/vreme-e-da-pensionirame-natsionalizma-i-natsionalistite/

[10] Николов, Георги. „Вредна ли е историята?“ – http://www.mni.bg/2018/11/vredna-li-e-istoriata.html.

[11] „Каракачанов ще връща наборната служба от 2021 г.“ – https://www.segabg.com/node/92883.

[12] „”Неуместно”. Организацията на евреите срещу изказване на Каракачанов за “джендър република” и Сорос“ – https://www.svobodnaevropa.bg/a/30776210.html.

[13] „НФСБ с девет предложения за нови текстове в Конституцията“ – https://novini.bg/bylgariya/politika/613833.

[14] „Митрополит Гавриил: коренът на думата „джендър“ означава ад“ – https://dariknews.bg/novini/obshtestvo/mitropolit-gavriil-korenyt-na-dumata-dzhendyr-oznachava-ad-2074709.

[15] Ждребев, Атанас. Популизмът като фактор за дисфункция на политическите институции в България (2001-2018), София: Изток – Запад, 2020, както и посочената от автора богата библиография.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Димитър Атанасов

Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия. Интересите му са в средновековна история, история на идеите и понятията, публични образи на историята, историографски анализ, историческа антропология, употреби и злоупотреби с миналото, "живият архив".