Игри под един софийски мост

Споделете статията:

Вчера* по план трябваше да приключи 2020 година. И понеже плановете е добре да се изпълняват, реших и аз да допринеса – като съставя мой стриктен план за деня – който включваше различни по своята сложност задачи, включително пиене на шампанско на бензиностанция (една изключително иновативна традиция, за която друг път ще разкажа) и пазаруване на храна. Защото както добре знаех, ако искам да си напазарувам на първи януари за Шабат, това щеше да е трудно. Така по изключение в четвъртък вместо в петък, се отправих към големия страшен магазин, преодолях опашките и нервните хора и с две торби, пълни с лук, ориз, киноа и броколи в ръка се насочих наобратно към вкъщи.

Докато стигнах до един от мостовете на канала, който пресича квартала ми. Торбите ми тежаха, мързеше ме и исках да се прибера по-бързо…. А и не обичам мостове. Това най-вероятно съм го споделял, но заедно със страха ми от кучета, имам и определен страх от мостове. Не че ще се счупят, а че нещо ще се случи и всичко мое ще падне долу в реката и ще замине и никога повече няма да ги видя.

Затова и съм особено нервен, като пресичам мостове с торби – тогава този страх се утроява и на всяка крачка усещам как ще подуха вятър и ще наклони финото ми тяло, заедно с торбите с лука, ориза, киноата и броколито ще полетят и никога повече няма да ги видя. И ето – вървя бързо и нервно – сякаш се опитвам да прекося моста с три крачки и гледам само напред, без да поглеждам встрани, без да се разсейвам. Но този път не издържах. Нещо ме накара да погледна отстрани и на брега стояха три деца, които се опитваха да слезнат надолу към канала.

Цялата ми нервност и страх от мостове се събра във физиономията и без да се усетя се чух да викам:

–        Хей, какво правите там бе!

–        Нищо – отвърна едното момче. Те бяха две момчета и едно момиче – на видима възраст около 3-4 клас.

Почувствах се за момент изключително стар. Ето ме – възрастен чичко, който се кара на децата, които играят. Ако в този момент бях заменил брадата си с гъст мустак и с каскета на главата, можеха да ме вземат в някой български филм от 80те – да бъда лошият сърдит господин.

Успокоих се и се усмихнах. Всички педагогически теории се върнаха в главата ми и знаех, че трябва да им обясня какъв е проблемът. Отидох при тях, оставих на земята торбите с лука, ориза, киноата и броколито и им казах:

–        Деца, там е опасно. Може да паднете, идете да играете някъде другаде.

–        Ааа не – ние не искахме да играем – падна ми телефона долу – каза момичето.

–        Къде падна? Може би мога да помогна – отвърнах аз – тотално забравил, че ме е страх от подобни неща.

–        Лъже – отвърна първото момче. Ние просто искаме да си играем долу.

–        Не бива – казах аз – идете да играете другаде. Там е опасно, може да паднете вътре в реката – Обясних аз.

Децата наведоха глави и се отдалечиха. Аз стоях и ги гледах доволен. Да, бях лошият сърдит чичко, но направих нещо добро. Даже се чувствах малко героично. Бях готов да си взема лука, ориза, киноата и броколито и да се отправя към вкъщи. Погледнах пак към децата. И осъзнах, че едното на всяка втора крачка се обръща леко, за да погледне къде съм. И осъзнах какво се случва – те ме чакаха да си тръгна. За да се върнат обратно. Те бяха научили едно много добро правило на спора със сърдити стари чичковци – кажи да, добре, извинете, а после изчакай чичкото да си тръгне и направи каквото искаш.

Оставих торбите на земята. Аз нямам бърза работа. Можех да седя и да почкам и да видим кой има по-голямо търпение. Да – исках да се прибера вкъщи и да оставя торбите, но в същото време виждах в главата си как в момента, в който остъпя поста си на моста, те ще се върнат.

Минаха пет минути, а децата продължаваха да се въртят наоколо. Но вече не беше просто обикновена случка. Вече имах мисия и задача. Аз бях завардил моя мост и бях готов да го отбранявам от тях. Вече виждах как посрещам 2021 на пост. На мост, въоръжен с броколи и лук.

Минаха още пет минути и се появи един човек с куче. Явно ме бе наблюдавал отстрани:

–        Децата, нали? Искат да слизат долу, нали?

–        Да – отвърнах – не знам колко още да стоя, да не се върнат.

–        Редовно ги гоним оттук и им се караме. Но те пак се връщат – каза ми той – Ако искаш тръгни си, аз и без това имам да я разхождам още време – ще се навъртам наоколо, ако се появят отново.

–        Благодаря ви. Хубава нова година! – пожелах на човека. Взех торбите с лука, ориза, киноата и броколито и се отправих към вкъщи.

Мостът удържа своята отбрана и моето подкрепление дойде. Вече виждах как след човека с кучето трети сърдит чичко е застанал и пази децата да не слизат. И после четвърти, пети….

2021 дойде по план. Тази сутрин излезнах и се отправих към моста. Не знам какво очаквах да видя. Естествено нямаше никой. Истината е, че най-вероятно човекът с кучето е поседял малко и се е прибрал, а децата са намерили друга по-забавна игра, но за мен не беше така. Бях помогнал на  сърдитите чичковци да спечелят своята битка в голямата война срещу детските игри.

Мостът беше опазен. Здравето на децата също. Но се надявам моето сърдито-чичкуване да е останало в 2020. То заслужава да е там.

А сега искам да ни пожелая един прекрасен Шабат.

*Бел.ред. От една година Максим Делчев ни изпраща разказите си в началото на Шабат. Според еврейската религия Шабат започва в петък вечер и приключва в събота вечер.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: