Има ли бъдеще европейският проект? Бележки върху новата книга на един български изследовател

На 1 ноември политологът Иван Кръстев ще представи пред публиката новата си книга „След Европа. За слабостта и силата на Европейския съюз“[1]. Вън от съмнение е, че самото излизане на книгата на български, както и представянето ѝ пред публиката ще са големи  събития за българската политология, както и въобще за хуманитарстиката ни. Защото първото издание на този труд, по-рано тази година, беше в САЩ, естествено на английски, от издателството на Пенсилванския университет. То беше веднага последвано от преводи в Германия и Франция, книгата предстои да излезе в Русия и в Полша. Кръстев е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Международната кризисна група (ICG) и има месечна колонка във вестник „Ню Йорк Таймс“. Редовно намира място в престижни класации на най-влиятелните световни интелектуалци. Впрочем дори само фактът, че той е единственият българин, който поддържа вече повече от две години своя авторска рубрика не къде да е, а във флагмана на световната преса – „Ню Йорк Таймс“, го поставя на почетната позиция на очевидно най-влиятелния и най-известния български интелектуалец в света днес, когато Цветан Тодоров вече не е между живите.

Затова не е случайно, че на 18 август т.г. „Маргиналия“ беше първата медия у нас, която направи специално интервю с Кръстев по случай излизането на английското и на немското издания на книгата му.

Европа – като политическа форма, културна реалност и споделена съдба на държавите, образуващи Европейския съюз, е темата на тази книга. Какво ни чака? Ще се разпадне ли Европейският съюз, ако не успее да удържи многобройните центробежни сили, които разпъват границите му? Ако това стане, какви ще са последиците за европейския ред, защото едно такова разпадане би било геополитическа катастрофа, която по мащаб ни бе отстъпвала на срива на Хабсбургската империя или на колапса на бившия СССР – събития, които очертаха не само пътищата, но и конфликтите, възникнали на териториите на тези две империи, за десетилетия напред.

Несъмнено е, че Европейският съюз преживява криза, даже по-точно е да се каже – верига от кризи. Излизането на Великобритания е само върхът на айсберга. Етническият национализъм и съответно свързаните с него тенденции към дезинтеграция, са може би най-видимите признаци на тази криза. Освен тях е трябва да споменем нарастващата пропаст между елити и маси, както и все по-силното влияние на популистки и националистически партии в европейските държави. А какво, ако не за криза на ценностите, говорят  откровено антилибералният курс на правителствата на Орбан в Унгария и на Качински – Дуда (премиерката там Беата Шидло очевидно свири „втора цигулка в тамошната политика), в Полша? Финансовата система на ЕС беше разтресена от  гръцката дългова криза,  и все по-засилващата се и стремяща се към институционализиране тенденция на установяване на Европа на две, че и на повече скорости е като че ли отговорът на елитите на всички тези предизвикателства.

Но подходът на Иван Кръстев към тази каскада от кризи е особено оригинален  с обобщението, че ЕС изглежда е загубил притегателната си сила за другите части на света, че отличителната му черта му на съвършен пример за хармонично мирно развитие в условията на все па-нарастващо благоденствие на хората вече не е налице. „След Европа“ не е синоним на дезинтеграция на ЕС, а означава, че Старият континент е загубил централното си място в глобалната политика и че самите европейци са загубили увереността си, че техните политически избори формират бъдещето на света. „След Европа“ е знак, че европейският проект вече е загубил своята телеологична привлекателност и че идеята за „Съединени европейски щати“ е по-малко вдъхновяваща, отколкото във всеки друг момент през последните петдесет години.“[2]

Тъй като словата на автора представят съчинението му по-добре от всеки преразказ, ето как Кръстев определя целта на труда си: „Амбицията на тази книга не е нито да спасява, нито да оплаква ЕС. Тя не е поредният трактат  върху причините за европейската криза, нито е памфлет срещу корупцията и безсилието на европейските елити. Не е и книга, написана от евроскептик. Тя е само размисъл върху това, как историческият опит на Източна Европа определя начина, по който ние преживяваме сегашната криза.“[3]

Трудът е организиран  в две глави, увод и заключение. В увода, пасажи от който току-що цитирах, е поставен проблемът за глобалната криза на Европа. В първата глава, озаглавена „Ние, европейците“, се описват парадоксите и главоблъсканиците, пред които се изправят държавите, елитите им и политическите партии, когато се опитват да осмислят и да намерят начин за справяне с мигрантската криза. Втората глава „Те, Народът“ се занимава с политическите аспекти на кризата, а заключението се опитва да внесе оптимизъм в твърде песимистичната картина, рисувана от автора.

Книгата е малка, но е много богата. Тя е трудна за преразказване, защото е прецизен размисъл. Кръстев поставя въпроси, обмисля ги чрез парадокси и сравнения, но не дава готови отговори. Заради това тя според мен е интелектуално предизвикателство: уж всичко е познато, по-голяма част от приведените факти са добре известни, а размисълът, предложен от автора ни води до провокативни и нестандартни заключения, лишени от всякакъв догматизъм. Това е рядка сила. Защото политиците ни убеждават, че всяко от техните предложения е като че ли магическият ключ за решаване на проблемите – все едно дали става дума за засилване на федерализацията  и централизацията на ЕС, или обратно – за това, че трябва да разхлабваме връзките, да се върнем към времето, когато ЕС беше само едно споразумение за безмитна търговия и да издигаме колкото се може повече огради по границите на държавите си. Но Иван Кръстев не заема ролята на учител, който диктува на „учениците“, т.е. на политиците какво да правят. Предпазил се е от изкушението да бъде ментор на политиците – роля, в която мнозина интелектуалци са влюбени.

Най-важният принос, това, което е дълбоко оригинално в тази книга е, че мигрантската криза в нея се разглежда като епохално предизвикателство, с което се сблъсква Европа. То променя издъно ЕС. „През последното десетилетие, след като фалитът на „Лемън Брадърс“ доведе до глобална рецесия, ЕС се превърна в „Танцуващия с кризи“: кризата на еврозоната, Брекзит, революцията (и възможната контрареволюция Украйна). Но според мен бежанската криза е първа сред равните; тя е и основната партньорка по танци, с която ЕС ще се прибере в къщи. Като единствената истинска паневропейска криза тя постави под въпрос целия европейски политически, икономически и социален модел.“[4] И още малко: „Бежанската криза е европейският 11 септември, защото тя радикално промени начина, по който европейците виждат съвременния свят и своята роля в него.“[5]

Според Кръстев мигрантската криза, дължаща се на факта, че десетки милиони хора от Третия свят вече имат възможност – чрез телевизията и Интернет – да наблюдават непосредствено живота в богатия Запад, е нова революция: тя не цели промяна на положението на хората чрез смяна на системата или най-малкото на управляващите елити вътре в държавите, в които живеят бедняците от Африка и Близкия Изток. Не, тя цели подобряване на житейската ситуация на хората чрез простото им физическо преместване – от Юг на Север, в Европа и от Изток на Запад, пак там.

Мигрантската криза поставя под въпрос, самите идейни устои на европейския проект, чиято носеща конструкция беше, според Кръстев, идеята, мислена преди Фукуяма да я изрази  експлицитно в прочутата си книга „Краят на историята“, че либералната демокрация е най-съвършената система на управление, че правата на човека са вечни, неотменими и еднакво присъщи на всеки, че границите лека полека стават отживелица. „Фактът, че толкова много европейци безусловно приемат имигрантския поток като знак за провала на демокрацията, е симптоматичен за проблемите, пред които сме изправени.“[6]

Следствията от това са многобройни и тежки: завръща се национализмът като все по-силна тенденция в политиката, множат се предложенията за въвеждане на „нелиберална демокрация“, както се изразява Орбан, усилва се недоверието между обикновените хора и политическите елити, все по-голяма популярност придобиват популистките партии.

Разбира се, всичко това представлява „обратната страна на глобализацията“, а мигрантите са онези чужди сили, които заплашват  да смутят привичния начин на живот на хората в повечето европейски страни. Хората ги е страх – за благосъстоянието си, за това, че може би не е възможно да се преодолее културната дистанция между новите „нашественици“ и устоялото население, за това, че демографските сили на „новите“ в обозримото бъдеще ще вземат връх над „устоялото“ местно население. Тези развития мощно са тласкани и от колапса на комунизма, защото „Отсъствието на могъща универсална идеология, която да противостои на либерализма, не означава край на революциите сами по себе си, а по-скоро начало на бунтове срещу самата идея за универсалност и срещу западните космополитни елити, които я защитават.“[7] И още един красноречив цитат: „Мигрантската криза поставя либерализма пред едно противоречие, което трудно може да бъде разрешено. Въпросът е как нашите универсални права се съгласуват с факта, че ги упражняваме като граждани на неравно свободни и благоденстващи общества?“[8]

На фона на тази революция „без водачи и без идеология“, както я нарича авторът, една съвършено нова, досега несрещана форма на революция,  Кръстев се опитва да изясни защо отговорът на мигрантската криза беше така различен в Западна и в Източна Европа. Защо, противно на очакванията, източноевропейците се оказаха толкова лишени от състрадание към бедстващите, защо изобщо нашата солидарност към етнически близките се оказва – в мнозинството от случаите – много по-слаба от солидарността, която сме длъжни да изпитваме към дълбоко онеправданите, но „чужди“  човешки същества.

Във втората глава се разглеждат дълбоките политически последствия от мигрантското „нашествие: „призракът на популизма“ (стр. 85), който, според Кръстев се изразява в три парадокса. Първият е, че избирателите в Централна Европа, които са най-проевропейски настроени, „са готови да овластят партии, които открито презират независимите институции като съдилищата, централните банки и медиите и които са в необявено война срещу ЕС.“[9] Вторият се изразява в това, че политическата мобилизация на младите поколения в Западна Европа, които са много по-либерални настроени от родителите си, „не води до появата на паневропейско популистко движение.“[10] Най-интересното в тази връзка е това, смята Кръстев, че единствените политически сили, които възникнаха на основата на протестните движения като “Окупирай Уолстрийт” и съответните им европейски аналози – партиите “Сириза” в Гърция и “Подемос” в Испания. Но те са класически партии с йерархия и така силно рекламираният от протестиращите младежи “хоризонтален модел” се оказва непригоден за правена на трайна политика. (стр. 110) И третият е, защо европейците са „изпълнени с възмущение към елита в Брюксел, след като това е най-меритократичният елит в Европа?“[11] С други думи, защо хората се възмущават от специалисти, придобили управленческите си позиции, защото имат постижения и способности, а не защото имат много пари или са от знатно потекло?

На разнищването на тези парадокси, чието формулиране само по себе си е постижение на автора, и то от голяма величина, е посветен краят на изложението на книгата. Няма как в рамките на кратък отзив да се преразкажат тезите му. Единственият начин читателят да придобие представа за описанието и разгръщането на противоречията, за които иде реч, е да прочете книгата.

Както вече бе казано, в нея прости отговори и продиктувани инструкции как да се действа няма. Но тя съдържа важно послание: кълбото от кризи играе и важната роля да сплотява тези части от елитите, които осъзнават ценността на европейския проект, това, че той осигури 60 години без голяма война в Европа и запрати  самата идея за нов военен сблъсък между Франция и Германия (воювали три пъти в интервала между 1870 и 1939 г.) в областта на немислимото. И авторът се пита дали изборните победи на проевропейците  Макрон  и Меркел съответно във Франция и в Германия не са първите знаци за това, че пътят на спасението, а защо не и на развитието  на европейския проект се очертава в мъглата на бъдещето? Ще видим дали ще е така. Но категорично може да се каже, че европейските граждани, както и още повече техните политици могат само да спечелят, и то много, ако прочетат внимателно труда  на Иван Кръстев. При това освен че е дълбока, книгата е и удивително леко и четивно написана – комбинация, която не се среща често.

[1] Иван Кръстев, След Европа.За слабостта и силата на Европейския съюз, изд. „Обсидиан“, С., 2017 г., 151 стр., 15 лв.

[2] Цит. съч., стр. 16 – 17

[3] Пак там, стр. 18

[4] Пак там, стр. 29

[5] Пак там, стр. 29

[6] Пак там, стр. 32

[7] Пак там, стр. 35

[8] Цит. съч., стр.41

[9] Пак там, стр. 93

[10] Пак там

[11] Пак там

Емил Коен

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.