Имате ли криминална регистрация, или сте Нула?

Имали ли сте чувството, че когато направите нещо тъпо – дори и да е дребно нещо, което е извън нормите и доброто поведение –  всички ви виждат и сте се изложили? Надявам се да, защото ми се случва непрекъснато. И то за дребни неща – примерно като чакам такси и му махам, а то се оказва заето, някак ръката ми не остава във въздуха, а се насочва да изглади прическата ми – да не би случайно някой да не си каже – Гледай го тоя, как маха напразно…

Така и онзи ден, когато се прибирахq но се залисах в телефона си и си изпуснах спирката на метрото. И го установих чак след две спирки и изпаднах в тих ужас – сега какво ще правя и как да не изглеждам като човек, който се е загубил и притеснил.

И затова, събирайки смелост и с усмивка, слязох от метрото на следващата сприка и се опитах да изглеждам възможно най-спокойно, но вътрешно знаех, че всички ме гледат и си казват – този защо се прекачава от метро на метро – какво не му е наред.

И не само аз смятах така, защото след малко към мен се приближиха двама полицаи и ми казаха:

–  Извинете мога ли да видя документ за самоличност.

Максим Делчев се занимава с организиране на образователни програми и
изследване на еврейските традиции в България, а извън това обича да събира невероятни факти и истории, вярвайки че всеки човек, който среща има какво да му разкаже и с какво да го впечатли

– Разбира се, кимнах и се усмихнах аз.

– Имате ли криминална регистрация, или сте Нула? – попита ме човекът, докато колегата му диктуваше данните ми.

Малко се обидих, че ме нарича нула, но реших, че това е правилният избор:

–  Ами нямам престъпления. (Което не е баш вярно, защото съм пресичал на червено. И съм преминавал през тревата и други сериозни нарушения на реда). А вие защо ме спряхте?

–  Ами – притесни се полицая да ми отговори – ще ме прощавате, ама сте мургав и забързан.

Честно казано – предпочитах пак да ме беше нарекъл Нула. Казах му:

–   Нали знаете, че това е малко лошо – така да ме определяте. Всъщност съм евреин.

–   А, извинете – не ви личи – отвърна той. Реших да не питам повече.

–   Чист е – прекъсна ни колега, връщайки ми личната карта. А – вие сте Максим.

–   Да.

–   Честит имен ден! – отвърна първият полицай.

–   Аз не празнувам, но благодаря – отвърнах аз

–   Е, как така не празнуваш – то си е празник? Аз имам един приятел Максим и той празнува.

–   Аз съм евреин. Ние имени дни не празнуваме – обясних аз.

–   Лошо. То затова изглеждаш така забързан и натоварен.

–     Всъщност – това е защото си изпуснах спирката, защото си гледах в телефона – бях решил да споделя на полицаите истината, цялата истина и нищо друго освен цялата истина.

–     Абе Максиме, може ли да си такъв – почнаха да се смеят те, тотално забравили, че преди 5 минути искаха да ме арестуват – Я иди и купи една кутия шоколадови бонбони да почерпиш за имения ден.

Не знаех какво да правя, но чувството да не се изложа надделя и излязох от метрото до местния павильон, купих кутия бонбони и почнах да черпя – полицаите, жените от касата и който още видя. След малко вече ужасно закъснял и с четвърт кутия шоколадови бонбони се качих в обратното метро. Знаех, че в никакъв случай не бива да пропускам моята спирка…  А полицаите ме изпратиха с едно последно – Честит имен ден и спри да изглеждаш така нелепо… Че пак ще трябва да черпиш с бонбони.

Та май ще трябва да се усмихвам повече, или да черпя повече, едно от двете.

Та пожелавам ви един хубав, спокоен и незабързан Шабат.

Ваш мургав и усмихнат,

Максим

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика