Имитация или реформа

Неадекватността на държавните мерки в областта на защита правата на хората с увреждания отново стана видима. Не че не се сблъскваме с тази неадекватност ежедневно. Тя е навсякъде. В начина, по който хората на властта се отнасят спрямо своите отговорности и власт, така, сякаш не те самите са носители на тази отговорност и власт, а някой друг трябва да носи тежестта, която са поели доброволно, заклевайки се да служат. Сякаш могат безкрайно да имитират изпълнение на задълженията си и да убеждават света, че тези имитации са истинска загриженост за народа и особено за най-уязвимите.

Но политиката на имитация не работи.

Рано или късно тя ще бъде видяна като това, което е – имитация. Неизпълнение. Провал. Аз, разбира се, говоря за правата на хората с увреждания, но както всеки път, и сега нямам никакво колебание да кажа, че политиката на държавата по отношение на правата на най-уязвимите групи от хора е най-добрият индикатор за цялостното състояние на властта.

В последните дни стана известно решението на Комитета на министрите на Съвета на Европа по повод извършената проверка за напредъка на България по изпълнението на препоръките, дадени с решението Станев срещу България.[1] Комитетът посочва, че извършената до настоящия момент реформа на законодателството (от януари 2016 г.), всъщност

не решава проблемите, поставени с решението.

В тази своя част решението има предвид очевидно изменението на Закона за социалното подпомагане, с което се предвиди съдебно настаняване на хората, поставени под пълно запрещение (в противовес на съществуващото до тогава настаняване по  административен ред, което изключваше съдебен контрол). Комитетът приканва властите да въведат най-после необходимите предпазни мерки по отношение на настаняването на лица под запрещение в институции. Комитетът отбелязва, че обсъжданата реформа в областта на запрещението, в частта й, в която кореспондира с решението, съответства на индикаторите на съда.  Отбелязва, че проблемите, свързани с условията на живот на хората с увреждания, изглежда продължават да съществуват, особено в някои домове за социални грижи, и приканва властите да информират Комитета на конкретните мерки, които ще бъдат предприети, за да се отстранят тези проблеми. Освен че трябва да се подобрят тези условия, трябва да се гарантира, че хората, които са или са били в подобни условия, ще имат достъп до ефективно средство за обезщетение за това, което са преживели, каквото средство те сега нямат, въпреки Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

В същото време, на 22.04.2016 г. в Народното събрание е внесен законопроект за допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Разбира се, народните представители, внесли предложението, не са знаели, че през юни Комитетът на министрите ще критикува предприетите досега действия по изпълнение на решението Станев срещу България. Не са очаквали, вероятно, че измененията, които уж трябваше да дадат нови гаранции на хората с увреждания, ще бъдат оценени като неадекватни. Но няма как да не са знаели, че Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания е ратифицирана от България още през 2012 г.

Но нека започнем от начало. За какво става въпрос?

Повърхностно погледнато, предложението е безобидно и дори загрижено за хората, които нямат друг избор.

Най-общо казано, предлага се родителите на деца с увреждания да могат да поискат от съда поставянето им под запрещение, без да заплащат такси и разноски, като на адвокатите им бъде платено от бюджета на съда.

Но нека се вгледаме в това предложение. И нека го направим,

без да обезценяваме или омаловажаваме трудностите, които родителите на деца с увреждания срещат в опитите си да осигурят достоен живот на децата си в рамките на съществуващата правна и социална среда в България.

Веднага трябва да признаем, че днес, вече повече от 4 години след ратифицирането на Конвенцията за правата на хората с увреждания, правото не предлага друг, устойчив и ценящ достойнството на човека избор.

Запрещението нито е устойчив отговор, нито цени нечие достойнство.

То просто изключва.

Освен запрещението, родителите и другите обгрижващи нямат друг отговор на нетолерантната среда; от тях се изисква да приемат това недостойно, унижаващо човешкото достойнство средство. Но това не е обусловено от потребност на децата или на техните родители, а от остарялата и несъответна на съвременността реалност на националното ни право и услуги. Днес правото все още изисква поставяне на едно лице под запрещение, ако то страда от психично заболяване или умствено затруднение, което не му позволява да “се грижи за своите работи”. Това означава, че правото изисква човека с увреждане да бъде лишен от автономността си и дееспособността си и поставен(а) в пълна зависимост от настойника или попечителя си. Говорим за безконтролна, тотална зависимост.

Фактически безконтролна, тъй като законът не дава гаранции, а реалността ясно демонстрира, че контролът на тази зависимост е символичен и неефективен.

И така: какво, ако се приеме предложението?

Първото възражение касае подхода към проблема. България ратифицира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (КПХУ) в началото на 2012 г. Днес запрещението, което като правен институт е несъвместимо с чл. 12 КПХУ, продължава да съществува. И нещо повече – налице е законопроект,

който цели насърчаване на прилагането му.

Това е сериозно нарушение на задълженията на България, свързани с привеждане на законодателството ни в съответствие с Конвенцията и нейните принципи. Това се случва в контекста на изготвен и вече повече от година съгласуван с различни ведомства Законопроект на Министерството на правосъдието, целящ привеждане на законодателството ни в съответствие с чл. 12 КПХУ.

Този законопроект все още не е внесен в Народното събрание.

Ако имаше народни представители, наистина загрижени за съдбата на хората с увреждания и онези, които полагат грижа за тях, сигурна съм, те щяха да се заинтригуват от съдбата на този законопроект, преди да предприемат действия, които да насърчат прилагането на остарелия и очевидно увреждащ институт на запрещението. Ако, да кажем, имаше такива народни представители наистина, те вероятно щяха положат усиля за промяна на законодателството в посока достъп до услуги, повишаване на стандарта на тези семейства и развиване на достатъчно разумни улеснения за лицата с увреждания и техните родители (и други обгрижващи), които да им дадат възможност да се включат в живота на обществото, без да има нужда да бъдат поставяни под запрещение. Ето един например: действащото законодателство не предвижда форма на тълкуване на начина на изразяване на хора с умствени затруднения, поради което и те не могат да изразят волята си пред нотариус или пред друго официално лице. Не защото нямат воля – те в много случаи се доверяват на най-близките си роднини и желаят да им предоставят правото да получават техните пенсии (например) и да се разпореждат с тях в тяхна полза. Но не могат свободно да го сторят, защото правната и социална системи нямат механизъм на комуникация с тях.

Следователно, увредени и неадекватни са системите, които не разпознават различността като част от човешкия свят и не предлагат отговор на въпросите и потребностите, които поставя.

Точно този недостатък на системите е причината близките на хората с увреждания да се чувстват притиснати от съществуващите системи на социални услуги и помощи, на изплащане на пенсии и др. подобни, за да поискат поставянето на своите близки под запрещение. Но тази

липса на гъвкавост

няма да бъде заместена от предлаганите допълнения. Тя само ще бъде укрепена, защото предлаганите допълнения са твърде встрани от същинския проблем и не са в състояние да го решат.

Предлаганото намаляване на финансовата тежест, колкото и привлекателно да изглежда, всъщност само, при това за пореден път

ще имитира реформа,

но няма да разреши тежките въпроси, който стоят пред всеки родител или близък, принуден да постави детето си под запрещение,

за да угоди на една не гъвкава и несъобразена с особеностите на хората с увреждания бюрократична система.

Няма да отмени въпроса какво ще стане с това дете, когато родителят му почине, а то остане без близък, в един нетолерантен свят, при това лишено от възможността да упражни каквото и да е свое право самостоятелно и така да се защити при нужда.

Това допълнение няма да разреши затруднението на родителя, който трябва да представи детето си за изслушване в съда, при все че всяко движение на тялото му е болезнено (например).

Няма да разреши въпроса с дългите съдебни процеси. Има хора, които не доживяват съдебните решения.

Няма да разреши въпроса с липсата на възможност за тълкуване на “езика”, използван от човека с увреждане, за да изрази своите мисли и чувства, когато този “език” е изразно средство, което не пасва на обичайните ни представи за изразяване.

Тези изменения няма да помогнат на родителя да спре да си задава въпроса защо трябва “да съди” своето дете и да бъде то наричано “ответник”, когато съдбата им и без това е доста трудна.

За това пък, предлаганото допълнение ще създаде нови проблеми.

От една страна, чл. 83 ГПК вече предвижда ред за освобождаване на определен кръг лица от такси и разноски. Няма съмнения, че системата за освобождаване от такси и разноски не е съвършена и много хора са изключени от нея, но лечението на тези несъвършенства не може да се сведе до отваряне на възможността, предвидена в законопроекта. Действително, националното ни право познава случаи на освобождаване от такси по определени типове дела – дела за издръжка, дела за защита от дискриминация и др. за всички ищци, по силата на закона, в които уязвимия статут на ищците се предполага. Законодателството ни обаче не познава подобен подход, в който

само група ищци

ще бъдат освободени от държавни такси и разноски, а друга група – не, при това като се отчита само принадлежността на лицата към тази група.

Този подход определено е дискриминационен.

Още по-сериозен проблем поставя предвижданото допълнение на чл. 338 ГПК. Заплащането на адвокатски хонорар на адвоката на ищеца, родител или осиновител на лице с увреждане, чието запрещение се иска, ще бъде заплащано от бюджета на съда. Очевидно не се отнася за случаите, в които се използва системата на правната помощ, а са обхванати случаите, в които родителят/осиновителят ищец по дело за поставяне на лице с увреждане под запрещение е договорил правната си защита с адвокат, който не е вписан в регистъра на Бюрата за правна помощ. Въвеждането на това изключение, което няма аналог в действащата ни правна система, поражда разбира се риск от злоупотреби, на които няма да се спирам, но които са лесно предвидими.

Най-съществения проблем в тази част на предложението, е фактът, че това улеснение е предвидено само за родителя, респективно осиновителя.

Човекът с увреждане,  чието запрещение се иска, е предположен като лице, което до такава степен е незаинтригувано от съдбата си, та не се нуждае нито от адвокат, нито пък от някаква специална подкрепа.

От гледна точка на КПХУ това е абсурдно нарушаване на принципите на Конвенцията. От гледна точка на националното ни право се касае за очеваден случай на дискриминация по признак увреждане. Човекът, чието запрещение се иска, не само не е улеснен по отношение на достъпа си до правосъдие и защита на правата си (а тук става въпрос за защита на достъпа му до всички негови или нейни права за в бъдеще!) Той или тя, за разлика от своя родител, ще трябва да ангажира адвокат и да му плати хонорар. А ако му бъде предоставена правна помощ, за разлика от ищеца по делото, човекът с увреждане ще трябва да се примири с несъвършенствата на системата за правна помощ, където специализация не е налице и изборът, който човекът би имал е значително по-стеснен от този, предоставен на ищеца по делото.

За разумно улеснение и дума не може да става, тук става въпрос

за крайно дискриминиращ човека с увреждане дисбаланс,

който го/я поставя в още по-трудна и уязвима позиция. И докато, очевидно от мотивите на законопроекта, народните представители са били водени от идеята да подпомогнат някак родителите/осиновителите на децата с увреждания, които в сега действащите системи наистина са крайно затруднени, те практически са на път да създадат едни норми, които да затруднят максимално и да поставят в риск от лесна загуба на дееспособността онези лица с увреждания, които са в конфликт с родителите или осиновителите си (например).

Ако бъдат приети предложените допълнения, съдът ще се окаже в още по-трудна ситуация: от една страна, не следва да дискриминира страните, но от друга, следва да разпореди несъразмерно облекчение на достъпа до съд за едната страна, за сметка на другата, дори в случаи, в които очевидно не става дума за хипотезата, имана предвид от народните представители, вносители на закона. От друга страна, съдът ще трябва или да приложи националното законодателство, като приложи Закона за лицата и семейството (ЗЛС), ако лицето с увреждане действително има нужда от подкрепа и защита и да наруши чл. 12 КПХУ, а така и Конституцията на РБ, или да откаже да приложи ЗЛС, но да спази чл. 12 КПХУ и Конституцията. Може дори да укаже мерки за подкрепа, следвайки втория подход, но с ясното съзнание, че няма механизъм, който да задължи бюрократичните системи, до които човекът с увреждане и неговите близки имат досег, да се съобрази с предложените мерки и да предложи от своя страна онези разумни улеснения, които наистина ще доведат до лекота и за човека с увреждане и за неговите близки в процеса на взаимоотношение и участие в гражданския оборот. Предложения законопроект не разрешава в никаква степен горното противоречие, а го задълбочава. Това не е отговорен подход, а

подход на безпомощност и абдикиране

от отговорността за изпълнение на задълженията на държавата ни, произтичащи от КПХУ.

Казано по друг начин, на хората с увреждания и техните близки се предлага унизително подаяние, което да ги направи още по зависими и уязвими.

Сякаш така те ще забравят за болезнения си сблъсък със системите на власт, с които неизбежно комуникират в опитите си да оцелеят и ще приемат да носят и занапред, без да спорят и без да настояват за достойнство и справедливост, тежестта на държавната неадекватност. Но те няма да забравят.

Защото никое подаяние не замества истинската и навременна помощ, дошла от грижата, разбирането, съпричастността.

 

[1] Решението е достъпно на английски и на френски език тук: https://search.coe.int/cm/pages/result_details.aspx?objectid=090000168065c68e. Самото решение Станев срещу България е достъпно на Български език на страницата на Министерството на правосъдието. Освен решението Станев, Комитетът на Министрите има предвид и изпълнението на решението Станков срещу България, от 2015 г.

Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.