Интелектуалната криза

 

Въпреки, че мнозина говорят за здравеопазване, за икономика, за социална криза и ценности от най-различен порядък, пандемията предизвикана от COVID-19 безжалостно демонстрира колко неадекватни на днешния ден са категориите, в които мислим обществото. Една съвсем друга криза, която засяга векторите на цялата ни координатна система предстои да се разгърне, защото категориите и етикетите, с които боравим принадлежат на миналия век. Ще трябва и да отговорим на въпросите къде седят като социални дейности в нашето общество празникът, религията, спортът и изкуството. Какво ще правим с потока на информация? Ще трябва да отговорим и на въпроса каква обществена структура желаем – вертикална или хоризонтална?

 

Ситуацията с разпространението на COVID-19 в световен план безспорно нанесе много щети на обществата – здравни, социални и икономически. Донесе много страх и неизвестност в битието на хората. И вероятно този процес ще продължи, докато разпространението на вируса или вирулентността му не бъдат овладени. Кризите, на които сме свидетели ни напомниха, че не сме съвсем господари на света, в който живеем; и макар да сме разомагьосали по-голямата част от него благодарение на науката, продължаваме да живеем в опасност. Тази ситуация катализира и криза на разума на много нива, отключи множество конспиративни вярвания, доведе до не съвсем ясни и не съвсем закономерни политизации на вируса, превърна се в арена на сблъсъци на нерешените до този момент проблеми в различни сектори на икономиките, на социалното дело, а заедно с това извади на показ и упадъка на гражданските нрави.

Станахме свидетели на фундаментална лична безотговорност, която се е настанила в много от западните общества, включително и в българското. Видяхме поляризацията на реакциите – категоричното отхвърляне, но и тоталното апокалиптичното експониране на събитията, които замъглиха допълнително и без това противоречивите (или поне противоречиво артикулирани) медицински данни от изследванията; трайно се настани усещането за хаос. По всичко личи, че са малцинство онези, които проявяват здрав разум, за да дадат нужното време на медиците да действат в синхрон и да работят с хипотези и данни в движение. Сякаш днешната медицина е материализирана от масовото съзнание в полубожествено същество, което може да дава готови рецепти и решения, като един истински демиург. Заедно с това много лесно се разпространиха мненията за конспирация от страна на фармацевтични компании, както и на правителства; тези гледни точки всячески поставяха медицината в позицията на демон; и заедно с това, парадоксално се родиха и романтични жестове на благодарност към медиците като аплодисментите в отреден час от деня. Как човек би могъл да се ориентира в тази среда на взаимоотричащи се тези, хипотези и позиции? Никак, бих предположил.

Сред тази какофония от страхове обаче изведнъж се проясни образа на страха от смъртта като основополагащ, далечен и сякаш забравен. Фотографиите на ковчезите и интубираните пациенти в инфекциозните отделения възвърнаха съзнанието, че човекът е тленно същество и, че това не се е променило през последните седем милиона години. Но днешният страх от смъртта сякаш има генезис в рушащата се концепция, че телесното може да бъде опазено в следствие на редица битови дейности (правилното хранене, фитнес, достатъчно сън и др.) и благодарение на това да даде дълголетие на собственика си в биологичен и физиологичен смисъл. Тази концепция учудващо силно се включва в поредицата на множество други съвременни митове, които Западната цивилизация е прегърнала, и които претендират за абсолютна стойност – хомеопатията, акупунктурата и др. Вирусът изведнъж прекъсна тази верига на желание и наслаждение, която поставя телесното и неговото съхранение в центъра на една култура, в която твърде малко съществува идеята за другия.

Тази концепция за телесното обаче не функционира, когато човекът е отново внезапно смъртен не поради насилие, не поради човешка грешка или бедствие, а поради невидим за човешкото око враг, който заедно с това не може все още да бъде победен с инструментите на нашият разумно подреден,  фискално ефикасен свят, воден от човешкото желание за доминация над процесите в света. Затова и вероятно се нароиха толкова конспиративни теории, които провиждат в съвременната медицина сценарий на (меко казано) недобронамереност, поставят я без алиби като част от политическа игра между велики сили или пък агент под прикритие на някакво съвременно глобално правителство. За това спомогнаха не по-малко и скандално невежите реакции на популистите и техните правителства. Стряскащото е обаче, че другият изведнъж изскочи като фактор. Другият като партньор, като съсед, като онзи, който сме забравили в гетото, другият като старецът от дома за възрастни, другият като минувачът по улицата, другият като продавачът в магазина. Досега сякаш, този друг беше функция на егото ни в един свят, концентриран около себе-репрезентацията. Когато създаваме своите публични аватари в социалните мрежи под формата на профили, изработваме своята виртуална идентичност, другият съществува само като фактор за оценка – доколко той ще ни хареса, подкрепя, съчувства. И доколко е готов да го изяви в условията на дигиталната публичност. Другостта не ни интересува извън повечето от тези образи.

Изведнъж темата за другия се появи по необичаен начин – всеки се оказа отговорен за здравето и безопасността на другите чрез своето поведение. Изведнъж нашето тяло (и нашето поведение) се оказа до толкова специфично спрямо всичко останало, че вбеси цели групи от населението, а в други предизвика неистов страх. Заедно с това ограниченията на социалния живот, свързани с превенцията на разпространение напомниха, че има есенциални и не-есенциални дейности за човешкото съществуване и в обекта на не-есенциалните попадат много социални и артистични практики като ходенето на театър, на музикални концерти, на кино, на изложби, посещението на спортни събития, както и на религиозни събирания. Това предизвиква и естествената фрустрация на ангажираните в тези сектори на дейности, но показва, че в подобна ситуация държавата като рамка не е готова да гарантира тези дейности без средства за контрол. Трябва да отбележим, че става дума за мерките за ограничение на събирането на хора, но това не означава, че е одобрително да наблюдаваме палиативни грижи или пък пълното оттегляне на подкрепата на държавата от тези сектори; напротив за тяхното съхранение е необходима дългосрочна стратегия в този случай.

Логично възниква въпросът, след като е възможно съществуването без тези не-есенциални дейности, доколко държавата ще насърчи обратно тяхното възстановяване в предишния режим (или ще бъде в готовност да търси нов модус за тяхното съществуване). И тези последствия, и дейности са в реда на нещата, ако гледаме през оптиката на цената на човешкия живот (която също беше поставена под въпрос; дори беше поставен въпросът съществува ли тя). Но проблемът не се изчерпва с досегашните ни идеи как да функционираме социално. Проблемът се задълбочава с това, че неговата видимост е необикновена, както никога досега в историята; заедно с това тази видимост е толкова фрагментирана, че не е ясно дали би могло да се намери фокус на обществения интерес извън опазването на телесното.

Вирусът дойде и разби в голяма степен и представите ни за политическото разделение. И от ляво, и от дясно мерките са ако не идентични, то много близки (поне в Европа е така); но заедно с това възникнаха и възможностите за ограничения, например на свободното движение. Да, изведнъж излезе на преден план, че инвестицията в публичното здраве, инфраструктурата и образованието за публично здраве вероятно сега биха дала много различни резултати. Но за съжаление времето не може да бъде върната назад. Не само това, но и в Европа идеята за публичните сектори изплува на дневен ред, защото става ясно, че следването само на потоците пари явно разрушава публичната инфраструктура.

Не само това, но се появиха данни за различни ситуации, които в Европа биха били окачествени като жестоки – например твърди се, че в Индия и Пакистан реално дори броят на жертвите не е коректен, че те са много повече. Има свидетелства за жестоко отношение към болни в Китай или доброволци, които са се върнали от работа в заразени райони в своите градове и квартали квартали – срещат жестокото отношение на своите съграждани. Жижек например изтъкна, че за мнозина леви и либерални коментатори пълната блокада на Италия изглежда като напълно реализиран “тоталитарен фантазъм”. Вирусът разбърка и икономическата теория, и представите ни за социалната ангажираност на държавата, защото повечето държави по света бяха принудени да предприемат, ако не сходни, то поне много доближаващи се механизми за подпомагане на икономиките си. Жижек също така не случайно твърди, че “Alt Right (Алтернативната десница) и Fake Left – левицата на “фейка”, отказват да приемат реалността на епидемията, като всяка от тях поотделно се отдава на упражнения по социално-конструктивистка редукция, тоест отрича я в името на собственото си значение.”[1]

Също така вирусът подложи на съмнение, дали всички дейности от спектъра на човешката активност могат да се подчиняват на пазарни (или квази-пазарни) принципи – най-общо казано оказва се, че има дейности, които просто не могат да съществуват на принципа, че “щом имат клиенти, значи трябва да ги има/ щом няма непосредствени клиенти, значи не трябва да ги има”. Под ударите на тези последствия попадат и сектори от обществения живот, които малко или много са били подложени на принципа, че парите следват клиента – и тук най-вече видяхме, че здравеопазването е уязвимо (Както казва един мой приятел: “Пожарната команда рядко има клиенти, но също така трябва да я има в случай на необходимост, нали? Ние не започваме да строим пожарни кули едва, когато започнат пожарите.”). Стана съвсем ясно, че самите пари нямат значение, когато с тях не може да бъде купено онова, което все още не е произведено (като милиони предпазни маски, като тонове дезинфектанти, като респираторите, например, които се оказват внезапно необходими). Тук попадат и живите изкуствата, и образованието (което все пак има някои алтернативи), които явно не могат съвсем да съществуват, образно казано, в режим на производство, когато няма защо и какво да произвеждат; но нека да не удължаваме текста с излишно много примери.

Процесите, за които говорим, се случват в подобна последователност и мащаб, благодарение на световната свързаност и ефекта, който информацията (плуваща без никаква йерархична подредба) на вълните на различни социални платформи и методи на общуване има върху потребителите. Ако трябва да се изразим фигуративно, ние сме свидетели на промяната на възприемане; на буквална когнитивна промяна, която категорично заличава разликата между истината и реалността. Тази своеобразна хибридизация на действителността, която магически слива медийното с информационното, виртуалното с реалното променя изцяло структурата на сетивните възприятие за свързаност, за общуване и разпознаваемост на емоциите. Свидетели сме на това как електронните медии могат да променят емоционалната стойност на събитията. Виждаме едновременно как медиите и най-вече социалните, а не класическите, и най-вече липсата на йерархия в новите социални медии, доведе едновременно до хаос и паника, примесени с цинична дистанция. Театралният теоретик Ханс-Тийс Леман твърди, че за първи път по времето на войната в Персийския залив медиите са превърнали човешкият живот в “статистика, при която в дигиталния образ числото бива поставено пред тялото.” Неговото твърдение може и да е вярно , но днес виждаме как опосредствената медия; тази, която потребителят сам може да контролира, му дава и селективна реалност с новини (без да е задължително да са истински), които му импонират, с анализи (които са му угодни), с идеи, които му харесват. Хаосът и паниката завладяха умовете, а циничната дистанция създаде възможност само и единствено аудиторията да търси своите потвърждения на реалността, без това да има каквато и да е нужда от сцепление със света навън.

Съвсем спокойно можем да твърдим, че се намираме в интелектуална криза. Но не бива да разбираме това като криза на интелектуалците. Говорим за криза на човешката способност за анализ и синтез на информация, да разбира, както и да произвежда мисловни конструкции, подчинени на логическа последователност, с които да решава проблеми и да ги облича в слово. Тази криза произтича от амалгамата на комуникационни и когнитивни предизвикателства, които глобалната свързаност създава. Струва ми се, че това трябва да бъде много ясно казано, защото иначе реалния проблем с гражданската деградация не би бил решим. Ако тръгнем със сляпо доверие по логическата последователност, че всеки знае за вируса, както и за последствията от заразяването, за възможния летален изход, за уврежданията, които той носи и следи действията на повечето държави в Европа (нека се ограничим до тук), би останал с впечатлението, че те са разумни, че са продиктувани от нуждата от дисциплина, от нуждата от подреждане на човешките взаимоотношения, за да се гарантира ред; и те бяха въведени с такава цел. Реални поводи за създаването на този ред имаше. Но в реакцията на това често пъти личните капризи (които можем да прочетем навсякъде в социалните медии)  видимо надделяваха над желанието за ред, придружени от конспиративните теории, свързващи се в категорично неуважения към другия. Заедно с това тревожно се мултиплицира клишето, че светът няма да е същият, че той ще се промени завинаги. Тази тревожност резонираше като мощен тътен със страха, че всичко онова, което сме фантазирали за света може да се окаже, че не е вярно.

Клишето обаче на практика е вярно, защото светът, а и животът, е динамична характеристика; той се променя винаги. Проблемът на ситуацията с пандемия, пречупена през оптиката на новите медии е, че тя дава акустика на всичко онова, което йерархията на информация в света отпреди петнадесетина години не би допуснала – неясна информация, манипулативни твърдения, мистика, народни вярвания, търсене на неизбежния враг, виктимизиране на определени групи от населението и демонизиране на други. Освен, че това е хранителна среда за атомизация на обществото, трябва да признаем, че сегашната криза все пак възвърна поне за кратък момент уважението към експертното знание. Може би тук се крие и очертаният по-рано проблем за упадъка на гражданските нрави – в едно общество, каквото и да е то по своето устройство и правила, има нужда от йерархия на ценностите, за да може да функционира. В нашия, български, случай имаме единствено атомизация или кланова принадлежност.

Интелектуалната криза със сигурност не е предизвикана само от вируса, той е само катализатор; но идва да ни покаже, че може би нашето рационално самомнение ни показва погрешни пътища, че работим с остарели категории; че през третото десетилетие на XXI век имаме необходимост да преосмислим не само какво сме разрушили в обществата си, но и какво трябва да съградим отново, а и какво трябва да регулираме, преди то да се е обърнало с разрушителна сила към нас. Дали това е възможно? Може би ключът към разрешаването на интелектуалната криза отново е в интелектуалците – онези, за които често се чуваше преди десетилетие, че са изгубили своите обществени позиции. Не случайно ситуацията активизира толкова ярки умове като Джорджо Агамбен, Жан Люк Нанси, Славой Жижек и Юрген Хабермас. Има ли начин да се измъкнем с ново знание, зависи само от нас (колкото и банално да звучи), но от това зависи и бъдещето на здравеопазването, на икономиката, на изкуствата и науките.

Със сигурност обаче отговорът не е назад в миналото, както обичайно традиционните български ретроутописти имат склонността да пренапрягат настоящето с някаква имагинерна отговорност към вече случили се събития, надявайки се, че ще връщат нещо. Днес вече не можем да мислим само през стереотипите за националното, за регионалното дори; не можем да оставаме само в категориите на икономическото и социалното. Доскоро изглеждаше неприлично да се критикува рамката, защото поне в нашия, български случай тя не е докрай изградена. Но дори когато тази рамка – икономическа, социална, се критикуваше, това се случваше по познати маниери, противопоставящи икономически и социални възгледи от края на миналия век (“пазарът е лош но всяка цена или пък пазарът е всичко”, държавната подкрепа е порочна или държавната подкрепа е знак за осъзната обществена необходимост”); светът сега е много по-разнообразен и изисква повече от нас. Затова със сигурност е нужен интегрален подход, основан на познанието, който да може да свързва точките. Струва ми се, че сложните въпроси се решават със сложни решения. Простите отговори вече не работят. Не и тук, не и сега.

[1] Превод от английски – Тони Николов.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика