Ирина Файон(2): Някои резултати и предизвикателства – какво научихме и как да продължим напред! Българо-швейцарска програма ЗОВ за социална интеграция на уязвими групи

Продължение от миналия брой

Ю: Госпожо Файон*, разкажете ни за опита Ви в Сливенското гето “Надежда”. Там  видях  ЗОВ в действие и се възхитих от ефикасността на самата програма за интегрирана детска градина.  Кога ще видите резултатите от учебната година?

Ирина Файон: Там детската градина засега се развива много добре, има изключително активна и всеотдайна директорка, има опитни педагози, които работят с много желание с децата. През есента на 2018 година, бяха приети една част от децата – но сега вече градината и яслата работят с пълен капацитет. Здравните кабинети вече също са подготвени да започнат работа с новите си пациенти. Освен градината и яслата, е построен и културен център (това е една многофункционална сграда, пригодена за здравни и образователни услуги) – в него вече се провеждат занимания по български език и се събират майките на децата за празници но и за дискусии за важността на образованието.

 

 

Ю: Разговарях с различни майки от детската градина. Безспорното ми впечатление бе, че желаят  децата им да бъдат в градината и да учат по-нататък. Какво се е случило? Това поколение вече не е онова поколение, за което разказахте преди малко. Добре облечени, с равноправно общуване – с вас, с децата, с директорката.

Ирина Файон: В „Надежда“, има разслоение между ромите – една част са по-богати роми, които, доколкото разбирам от разговори, са живяли в чужбина, спечелили са някакви пари, построили са къщи. Мисля, че освен това са видели и различен начин на живот и се опитват и в България да поддържат едно друго ниво. Те са по-осъзнати откъм нуждата да  се ходи на училище, да се научи език и така нататък. Има други, които са, според мен, на едно средно ниво и не живеят съвсем на ръба. Но има и роми на които, казват “голите” – те наистина са в тежко състояние, във всяко отношение. Мисля, че за тях е нужно да се правят сериозни национални, дори хуманитарни програми за да се облекчи положението им. 

Ю: Процентът в полза на “голите” ли е?

И: Не, за съжаление процентът не е в полза на “голите”, но има някои, които са в градината и в яслата. Но те не са болшинството. “Голите” са представени в този културен център, където организираме занимания по български език допълнително за по-големите ученици. Присъствах на часовете по български език – около 30 деца имаше в класа. Един учител ром беше ангажиран по програмата и преподаваше български език по много достъпен за тях начин и поддържаше жив интерес у тях.

Ю: За човек от неправителствената организация ли говорим?

И: Мисля, че е бил пастор от общността.

 Ю: Усещам  прогнозата Ви за добри резултати..

Ирина Файон: Бих правила повече за “голите”. Но всички от градината наистина имат добро желание да правят каквото е нужно и е по силите им. Би било добре ако им се помага и от общината и през национални или донорски програми.

 Ю: На пресконференцията, преди откриването на детската градина Вие споменахте няколко общини, така да се каже „отличници“. Кои са?

И: В Русе се дава добър пример с това, че успяха да мобилизират много партньори с добър капацитет.  Там има и НПО-та, и изнесени социални услуги, здравен център и училища и детски градини. Освен това, Русе трябваше и да координира работата на 4 малки общини в региона. Така партньорите станаха много и не беше възможно един малък екип на общината да върши тази огромна работа.

 

Ю: И справиха ли се?

И: Само донякъде. Дори стана така, че установихме, че от тези 4 малки общини само едната (Ветово, към него е и Сеново) се справя добре , а с останалите се наложи да спрем да работим, тъй като преценихме, че не извършват планираните си дейности и не са достатъчно ангажирани. Продължихме само с Ветово, което наистина има много активна община с много добър координатор и добър здравен медиатор – там имахме много добреирезултати.

Ю. През 2002 година оценявахме резултатите от  десегрегационните ни проекти.  Ходихме до гетото “Кошарник”, за да разговаряме с родителите.  Едно начало, което беше много вдъхновяващо, но след това започна голямата  вълна на емиграция… “Кошарник”-а обезлюдя. И си помислих как обратно на намеренията ни, хората търсят да оцелеят някъде и ти не можеш да планираш никакви дейности. Вие ме зарадвахте, че Монтана отново се е върнала към интеграционни действия за образованието на малките!

И: В “Кошарника” програмата се изпълни много добре! Децата и родителите им имат прекрасна модерна нова градина за около 120 деца. Имат и добри учители, добро ръководство. Няма никакъв проблем и с устойчивостта. Особено сме задължени на общината за доброто ръководство и експертиза!

Ю: Впечатляващо!

И: Това е много добре. Там въпросът е вече тези деца от градината дали и как ще продължат- в училището, което е в “Кошарника” или в училищата, които са в Монтана.

 Ю: Добре е да бъдат в  училище в Монтана!

И: Да. Нужно е общината да продължи да осигурява транспорт до тези училища в града, а самите училища да осигурят добър прием на ромските деца. Тук има доста работа вече и с българските деца и техните родители.

Ю: За психологията на ромското семейство водещото е грижата за детето и желанието на родителите да го задържат в тяхната обгрижваща среда. Това беше и основа на нежеланието да ги пращат в десегрегирани училища. Казваха, там белите деца не искат да стоят на един чин с нашите деца! От друга страна, за детето е все пак по-добре да бъде в училище, близо до къщата. Как мислите, че това може да се преодолее? Това е част от тяхната култура, което е нещо ценно.

Ирина Файон: Когато се върнах да работя в България по тази програма, бях твърдо убедена, че единственият път е десегрегацията, обаче като видях какви огромни градски ромски общности има в Пловдив, Бургас и Сливен, разбрах, че няма как да се случи веднага и сега тази десегрегация; това предполага огромна работа свързана с жилищата и по този въпрос има много какво да се говори. Но не може да се оставят тези населени места без детска градина, начално училище и здравни ценрове, защото малките деца трябва да бъдат наблизо до родителите си, а пациентите също е добре да имат първични здравни услуги близо до дома си. Въпросът е обаче, след като децата завършат образованието си в градина или предучилищното и началното си образование, как да стане така, че те наистина да отидат след това в едно по-възможност десегрегирано училище.

Ю: Как?

Ирина Файон: Как да стане това? Единият начин е да има постоянен транспорт и най-вероятно помощ с финансиране на карти или билети за учениците. Другият начин е самата община и училищата, може би директорите, да се ангажират с мерки за привличане на тези деца и за включването им в училищния живот, а не за тяхната изолация. Нужна е много мотивационна работа с ромските родители, както и да има добре подготвени ромски деца по български език. Но тук вече е нужно и българските деца и родители да се научат да приемат и уважават ромските деца, а не да ги отбягват и отблъскват. Нужно е да се работи много усилено в тази област – защото тук е важно да има промяна на мисленето и в двете страни. Би било добре общините и училищата да си сътрудничат в решаването на тези проблеми.

 Ю: Слушам  Ви колко чудесни неща разказвате! ЗОВ помага финансово, но отново ще попитам какъв е делът  на държавата по отношение на участие във финансирането на тези проекти?

Ирина Файон: Ние сътрудничим с трите Министерства – МТСП, МОН и МЗ. Всяко едно от тях има 5 процента собствено съфинансиране; общо 15% от 3-те министерства е българското съфинансиране. Освен това общините трябваше да съфинансират инфраструктурните проекти с 10% от бюджета на строително-ремонтните работи. Наистина нямахме никакви проблеми с това съфинансиране. Трябва да кажа че, тъй като с Министерството на труда и социалната политика заедно управлявахме финансите, всичко беше изрядно и добре си сътрудничихме.

Ю: Да го кажем ясно – не става дума само за пари, нали така?

Ирина Файон: Не става, да, напротив, ние с около 2,5-3 милиона лева на локация успяхме да направим много неща. Ремонтирани градини, училища, нови градини, нови медицински центрове, извънкласни занимания и наемане на учители, медиатори, всякакви допълнителни инициативи за деца и родители. Това не е голяма сума за програма за три години. Става дума за това хората да се посветят на каузата, да се мотивират, да предлагат качествени услуги и да разберат, че промените зависят от тях самите и те са отговорни за това по какъв начин се отнасят към съгражданите си.

Ю: Аз работя  доста с неправителствени организации, Маргиналия е  неправителствена организация, правим и едноименен сайт, в който публикуваме истории за  лични инициативи за човешки права… Голяма част от нашите организации поставят въпроса за малкото финансиране, за слабото участие на държавата в процеса. Имат ли основание?

Ирина Файон: Липсата на достатъчно финансираме за НПО-тата е факт, но това е свързано с други причини. Доста донори вече са се изтеглили от България; много средства са налични по оперативни европейски програми, където и НПОтата имат място, но там все повече се финансират институции, и в по-малка степен – НПОта. Може би е добре да се преосмисли варианта дали тези хора, които са в НПО, не биха били по ценни ако работят например за институциите? Има случаи, когато НПОтата допълват работата на държавата или на местната управа. Или пък, може би е добре НПОтата да си сътруднат повече с властта, в смисъл на градене на капацитет или изследвания, или пък да стават носители на социални услуги?

Има и нещо друго – забелязвам една тенденция – делът на финансирането по национални програми и като цяло използването на национален или местен бюджет за ромски проекти  е по-малък в сравнение с дела за финансирането на тези проекти през европейските оперативни програми. Освен това, ромските програми се финансират и от Швейцария и по Норвежкия механизъм, но тук пак имаме сравнително малък дял от националните или местни бюджети, като съфинансиране. С една дума – средствата за ромски програми са налице, но са временни, когато се осигуряват от донори – когато свърши това целево финансиране, трябва да се мисли как ще се продължи финансирането вече от национален или местен бюджет. Това обаче е и знак донякъде,че ромските проблеми вероятно не са от най-важните приоритети за държавата, за съжаление. Може би изключение от тази тенденция прави МОН, където националното финансиране по ромската тема присъства в по-голяма степен – забелязвам, че в МОН се обръща тази тенденция, има все повече национални програми, както и други бюджетни мехнизми свързани с уязвимите групи.

Ю:  Но в Бургас разрушаването на ромските къщи, така наречените евикции дадоха много силен социален отзвук!

Ирина Файон: Разбирам. Но пък, ето, нямаше никакъв проблем с нашата програма  – работихме в “Победа”, много гладко с огромната продкрепа на общината. Между община, училището в Победа, ромското НПО в Победа имаше прекрасни отношения на подкрепа и взаимопомощ. Много добре се справиха и с инфраструктурната част на проекта – новата пристройка за предучилищни часове вече е прекрасно стопанисвана, приети са около 160 деца и всяка година идвт нови и нови деца. Директорката и екипът на училището са много добри професионалисти и буквално живеят с проблемите на ромската общност. Здравните и образователние медиатори имат доста опит от други програми и също много професионално подходиха. Винаги сме имали силна подкрепа и от Зам. Кмета на Бургас,  Госпожа Ананиева и от координатора на проекта, Госпожа Япаджиева!

 

 

Ю: И там се виждат резултати?

Ирина Файон: Да. За около шест месеца новите деца, които дума не знаеха на български, говорят вече езика. Участват в безброй извънкласни занимания, има и много срещи с родители, променя се постепенно нагласата на родители към образованието. Учителите са изключително отдадени на каузата да обучават децата с иновативни подходи. Особено са креативни в преподаването на български език: с музика, с песни, интерактивни дъски, дори с таблети заинтригуват децата да учат по нов и забавен за тях начин!  Много съм впечатлена от това училище и въобще от програмата и изпълнението й в Бургас. Мога по подобен начин да изкажа и благодарност и задоволство от прекрасните колеги в Средец, Ветово, Пловдив, Куклен, Малко Търново, Монтана, Русе, Шумен, и Ивански !

 

 

 

Навсякъде е различно и много зависи от конкретните хора и нужди по места, както и от професионализма на НПО-тата и на общините. Но мисля, че за съжаление все още изборът от страна на общините на партниращи НПО-та става по линия на лични познанства или политически предпочитания. а не възоснова на доказан опит, резултатна работа и професионализъм. Няма и точни критерии, които да помагат за един непредубеден и неутрален избор. Поради тази причина по места има една не особено здрава конкуренция между НПО-тата.

Така че картината е доста разнообразна. Но въвеждането на точни и ясни критерии и спазването им от всички – би променило надявам се тази ситуация. Като цяло, тенденцията да се правят партньорства с НПО-та е положителна особено по ромската тема, защото там има доста проблеми и никой сам не е способен да ги реши.  Би било прекрасно в такива интегрирани програми да се включва и бизнеса и социалните предприятия особено когато става дума за заетост. Но дяволът обикновено е в детайлите – и въпросът е не дали трябва да има партньортсва, а какви да са те и кои точно да са тези партньори, как да правят заедно проекти в полза на интеграцията и подобряването на живота на уязвимите групи.

Фотографи : Христо Владев, Иво Данчев

*

Ирина Файон ръководи изпълнението на Програма ЗОВ от началото на 2015 година. Отговаря за  сътрудничеството в областта на политиките с МТСП, МОН и МЗ, както и за общото управление на проекта и за образователната програма на шестте региона на проекта.

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).