Истории за хора по време на празници, разказани от еврейски и български сладкодумци

Споделете статията:

 

Днес приключва съботната ни поредица от малки истории за фикционални или реални случвания в живота около нас. Авторите ни Албена Стамболова и Максим Делчев умеят да пишат така сякаш със замах на  четчица изписват китайски йероглиф. В разказите им се събират думи, жестове и образи, които предизвикат баналното за сметка на романтичното. Илюстрирахме историите им с удивително нежния фотографски етюд на Георги Папакочев – журналист и майстор на обектива и светлината.

 

ВОЙНАТА НА КЪРТИЦИТЕ

Албена Стамболова

Къртицата е симпатично малко животно с плюшен вид, лапи като лопатки, с които плува в пръстта под земята и с характерна муцунка. Казват, че е сляпа, но не мисля, че е сляпа по начина, по който хората са слепи. По-скоро – не е зряща по начина, по който ние сме зрящи.

Производителите на играчки не предлагат плюшени къртичета.

Необяснимо е, може би защото са животни от обратната страна на земята, по която ние стъпваме. Само Андерсен превръща къртицата в свой герой в приказката си Палечка. Това е богатият Кърт, който много иска да превърне Палечка в своя жена. Там той не е особено привлекателен, защото се държи като едър финансист.

Бях чувала, че къртиците са полезни за почвата. Разронват я. Прекопават я като жив плуг и тя става фина и годна за посев. Знам също, че хора, които отглеждат цветя, обичат да си вземат пръст от къртичини за саксиите и сандъчетата.

Само че никой не може да им заповяда и да поиска от тях систематично да разрохкат почвата в цялата нива или поляна.

Това бяха изходните ми данни преди да се срещна на живо с къртиците.

Тоест, не се срещнах лице в лице, дори не успях да видя и една от тях за кратък миг преди да се гмурне отново в земята.

Но се сблъсках с къртиците чрез техните дела.

Техните тъмни дела.

Както всичко започва, в началото къртичината беше една. Голяма работа, къртичина, това даже е хубаво, градината ни ги привлича. После, с всеки следващ ден, черните хълмчета в зелената трева станаха две, три, четири. Живот. Животът на природата, среща на флората с фауната. И всичко това на наш терен, под носа ни. Чудно.

Ще трябва да направим нещо, каза Стефан. Ами, отвърнах, те си вършат тяхната работа, това е животът им, какво искаш, да го спрем ли? Но защо в нашата градина?, продължава той. Виж колко лошо, колко грозно! Не е грозно, те си копаят тунели и отвреме навреме излизат на въздух. Аерация на тунелите. Ха-ха.

Представях си, говорех си и си представях. Ние живеем отгоре, а те отдолу работят, минават, заминават, изхвърлят, продължават. Цяла приказка. С черни плюшени кожухчета къртиците сноват.

Безобидни са, настоявах. Не можеш да предприемеш нещо срещу безобидно същество, което с нищо не те застрашава. По-скоро хората са тези, които ги застрашават.

Няма какво повече да говорим. Категорично застанах на страната на къртиците. Не давам нищо да се предприема срещу тях.

Идваха хора. Някои от тях обръщаха внимание на къртичините, други не ги забелязваха. Пръстта вече засъхваше и постепенно се слягаше. Веднъж, обаче, някой каза: ще ви унищожат градината.

Интуитивно и по женски знаех, че докато се сърдиш на болестта, не можеш да оздравееш. Трябва да й кажеш: здравей, ти какво си, как си, и тя полека-лека ще си отиде.

Така трябваше да стане и с къртиците. Полека-лека да си отидат. Минават оттук, е, добре, малко като хуни, но си отиват.

Видя ли, отидоха си, казах на Стефан. Дали, попита той.

Темата за къртиците стана наша тема. С всички, които идваха в къщата ставаше дума и за къртиците. Някои вдигаха рамене, други говореха за запалване с газ, трети за ултразвук, а четвърти, най-страшните, твърдяха, че са напаст и от тях отърваване няма.

Стефан поглеждаше към мен: тя не дава да се пипат.

Не давах.

Но къртиците даваха. Бавно, не много забележимо, изникваха нови пресни къртичини. Изглежда мястото наистина им харесваше. Водеха отдолу пълноценен живот във вече не дотам пълноценната ни градина.

И какво сега, гневеше се Стефан. Вече и едно одеяло няма къде да сложа и да си поспя.

Вярно беше. Имаше позиционна война.

Много държах на градината. На всеки стрък трева, на всеки храст. На всеки деликатен наклон и естествен праг в затревения двор.

После къртиците обсадиха божурите и продължиха бомбастично да се изявяват в самия център пред къщата.

Всичко ставаше като с магия. Никога не виждахме как земята се надига, сякаш те знаеха кога можем да ги видим и не го позволяваха. По секретни и конфиденциални причини. Действаха като нинджи, целенасочено и последователно, безмълвно. Зад гърба ни. Под гърба ни.

Трябваше ми време докато се съглася с очевидното.

Добре, да сложим устройства с ултразвук. Те ще си отидат. Все едно, че им се обаждаме по телефона. Или им изпращаме имейл.

Сложихме.

Все едно, че не бяхме. Трбява време, настоявах. Те ще разберат. Ако не, вече всичко опустошиха, няма какво повече да правят тук.

Продължавах да разчитам повече на къртиците, отколкото на човешките мерки. Известни и неизвестни. Даваха ни много съвети, но не направихме нещо повече от това.

Гледката беше толкова отчайваща, колкото сигурно са всички бойни полета. Градината постепенно и необратимо се израждаше. Това означава нещо, което не можеш да си представиш, ако не се случва пред очите ти. Има такива места по полето, в природата, така да се каже. Пустош. Няма дори бурени. Само твърда, спечена пръст и камъни. Няколко стръка, като случайно поникнали неуместни косми.

На следващата година стана още по-грозно. След дъждовете и снеговете нямаше и помен от предишната зелена ливада.

Не изникваха нови къртичини. Явно теренът беше престанал да бъде благоприятен. Ние вече не бяхме привлекателни. Това, което в началото ме забавляваше и умиляваше, престана, за да ми напомня да не си играя на природолюбителка.

Чувствах се лично отговорна за бедствието, което също беше проява на човешко превъзходство. Просто къртиците ни бяха показали кои са, какви са и защо са. Бяха си свършили работата под нас и продължаваха по незнайните си пътища.

Нямаше място, където да се простре одеяло и да се легне с книга. Опитах, много неудобно, невъзможно. А и одеялото стана цялото в прах. Подземна прах, станала надземна.

Но какво можехме да направим, блъсках си главата. Едни отговаряха: трябваше веднага с газ. Други: няма спасение.

Туйто.

Бях си поиграла на Персефона. На Палечка, на непросветена глезла. Но и да бях просветена, все още не се предавах, какво щеше да е различното?

Не се знае.

Това е мистерията. Среща от третия вид.

Не е страшно и е страшно. “Нека влезе джунглата” е една от главите в “Книга за джунглата”. Когато я четях, никак не разбирах това заглавие. Дори след като прочетох главата. В нея се разказва как семейството на Хати, слонът, тръгва увличайки и други слонове и бавно, хранейки се, те унищожават всичко, всяка следа от човешкото поселище. След тях остава пустиня, а после, бавно, джунглата я завзема. След година -две никой дори не може да предположи, че някога там е имало друго, освен джунгла.

Е, изглежда още не разбирам тази глава от книгата. Тогава ме интересуваха повече тези части, в които героите се конфронтират. Главата за Хати ми се струваше скучна, безмълвна, прекалена и тежка. Слонската стъпка.

Окончателното възмездие над човеците.

Това се случи с нашата градина. Сега тя пак е хубава, но е друга.

Весели празници! Каквото и да празнуваме тия дни!

Максим Делчев

Много от хората, които ме познават, знаят, че едно от нещата, които не обичам да правя, е говоренето по телефона. За хора, като мен развитието на интернет и това писмено да правя всичко, за което преди съм имал нужда от обаждане, е най-голямото чудо на света. Tолкова ме е срам обикновено като вдигна слушалката и особено ако е непознат, че забравям какво съм искал да кажа. Затова и обикновено си пиша сценарий реплика по реплика: Аз ще кажа, те ще ми отговорят и т.н…. Което не винаги работи, защото от отсрещната страна не  знаят моя сценарий или решават да импровизират и всичко пропада. Но се отклоних малко от темата.

Исках да ви разкажа всъщност, че от всичко в интернет най-обичам сайтовете за доставка на храна. Ако бях в Шведския Нобелов комитет щях да им връча колективна Нобелова награда за мир. Ако преди това съм прекарвал нервни минути с операторите, обяснявайки – имахте една пица много вкусна, ама не съм сигурен с какво беше – сега го имам точно и ясно описано и даже със снимка. Не знам за човечеството – но на мен тези сайтове са ми донесли вътрешен мир.

Затова и обожавам да си поръчвам храна онлайн. Но не обичам доставчиците им. Не ги разбирам. Аз изключително точно и ясно съм обяснил в полетата – кой блок, кой вход, звънец 67 – Делчев – ако не звъннете звънеца, няма да мога да ви отворя – понеже домофонът ни е Nippon – което макар и японска марка, не е особено качествен. И въпреки това изключително точно обяснение, те всеки път ми звънят с думите: „Долу съм… Какво да правя?“. И аз въздъхвам и казвам: „Позвънете на звънец 67 – Делчев, защото не мога да ви отворя без да звъннете. Понеже домофонът ми е Нипон….“

До онзи ден – когато телефонът ми звънна и вдигнах готов да изпея предварително подготвеното си съобщение. Но доставчикът излезе от сценария (а вече ви казах колко мразя това), казвайки: – Аз съм идвал у вас, нали?

-Ами не знам, възможно е – казах аз – не знам колко доставчика са ми доставяли храна, но да – има шанс това да му е второ посещение.

-Идвал съм, идвал съм – помня те – леко притеснително заяви той.

-Добреее, значи знаете процедурата – звъните на 67 Делчев и аз ви отварям – решавайки да изпусна обяснението за Нипон и японската електроника.

-Хайде до след малко – каза той и натисна звънеца.

Отворих му и застанах до вратата в очакване на храната. Истината е и че бях много гладен и нямах търпение за онази вкусната пица с.. не съм сигурен какво има в нея. Чух как асансьорът тръгва и започва да се качва. И спира. И не продължава нагоре. Мина минута – две – четири – от доставчика нямаше и следа. Започнах да се притеснявам. Минаха още две – три минути и събрах смелост да се обадя обратно:

-Здравейте – вие къде сте?

-О, аз ви доставих поръчката. Не знам защо така изненадано реагирахте, след като говорихме по телефона.

-Аааа – не сте я доставили. Аз стоя на вратата. Вие на кой етаж я доставихте?

-На третия – разкрещя се той и затръшна телефона (И да осъзнавам, че е на колело и говори по мобилен телефон и едва ли го е затръшнал в асфалта – но в главата ми точно така изглеждаше).

Въздъхнах и слязох до третия етаж. Приближих се да чуя от коя врата идва шум и след като не чух нищо – играх на късмет и звъннах на един от апартаментите. Никой не отвори. За радост блокът е малък с по три апартамента на етаж и на втория път бях успешен. Отвори ми един сънен съсед:

-Извинявам се, но дали случайно един доставчик на храна – по погрешка не е оставил нещо за мен при вас?

Човекът ме погледна и ми връчи пицата.

-Ето… Тъкмо бях легнал да дремна и този звънна. И почна да ми обяснява, че е идвал у нас и ми даде тази пица…

-Много съжалявам – станала е грешка – почнах да се оправдавам аз от името на доставчика.

-Няма проблем. И лека нощ – отвърна човека, видимо желаещ да се отърве от мен.

-Приятна почивка и благодаря.

Прибрах се, обядвах, минаха часове, а мисълта за човека, чиято почивка съм нарушил не ми излизаше от главата. И в ранната вечер – реших, че трябва да се извиня подобаващо. Отидох и купих кутия понички. И звъннах на вратата:

-Пак ли вие? Пак ли имате сбъркана поръчка – отговори мъжът – видимо не особено щастлив да ме види.

-Не – дойдох да се извиня заради обяда. Много съжалявам, че ви развалихме почивката. И понеже днес имаме празник – свързан с понички, казва се Ханука – ето да се почерпите – казах по сценарий и подадох кутията.

-А, няма проблеми. Мерси и довиждане

Прибрах се с чиста съвест и решен никога повече в живота си да не си поръчвам храна. (И да напиша писмо до Нобеловия комитет, че оттеглям номинацията си). Така дойде 24 сутринта – когато на вратата ми се потропа. И отвън седеше мъжът от третия етаж. Отворих, а той беше кисел както и в предишните ни срещи:

-Здравейте. Извинете, че бях така груб последните дни. Много вкусни понички бяха. Ето – сега и ние имаме празник и ви донесох да се почерпите – и ми подаде малка тавичка с три чушки пълнени.

-О, много благодаря, ама… (тръгнах да обяснявам, че аз мразя чушки повече от всичко на света – но се спрях преди да кажа някоя глупост). Ама весели празници.

-Ама весели празници и на вас. И да ми върнете тавичката после.

И ето ме днес – след като махнах чушките и измих тавичката, готов да я върна, чудейки се с какво да я напълня и върна обратно…

И знам, че обикновено се опитваме да намерим смисъл в празничните дни отвъд огромните количества храна, която поглъщаме – и търсим чудеса, светлина, смисъл… А може би може да намерим празничното именно в храната. Когато спрем да я поръчваме от другите, а започнем да я споделяме с тях… Дори и по погрешка.

Ама весели празници – каквото и да празнуваме в тези дни.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: